Нямам идея кой живот живее. Може би втори или трети. Със сигурност пореден. Малко хора ще направят това, което тя извървя. Всъщност, на много ще им се иска, но трябва яко дупе, за да стиснеш и да оцелееш. Вероятно мнозина може да повторят подвига й, даже и да го задминат. Но днес тя напълно спокойна слезе от трона и се поклони. А ние трябва да я аплодираме. Затова, че живее пореден живот. Затова, че ни подари толкова радостни мигове. Затова, че когато си премери кръвното и първото число показваше ненормални стойности, не се скри. Затова, че никой не разбра какво й се случи в последните дни... отново. Затова, че нито веднъж не измрънка публично, а можеше. И щеше да послужи за идеално оправдание. За още много неща.

Ина Ананиева заслужава уважение и признание. Не беше само в Израел след онази трагична случка. Беше доста по-рано. И не беше никак безобидно. Но тя винаги е твърдяла, че прагът й на търпимост е нечовешки. Някой ще каже – какво толкова, какво търпи? Като не може, да се откаже. Да де, но ако всички тръгнат да се отказват, кой ще остане?! Номерът е, когато те боли, когато сърцето ти безмилостно удря с честотата на избързващ часовник, ти да си на фронта. Да си в залата от рано сутрин до обяд, в обедната почивка да си отново в залата, следобед да си... пак в залата. И до вечерта да продължиш да стоиш в залата. Да пропуснеш да прибереш детето си от градина или училище, защото си в залата.

Когато още на 9 годинки съдбата те удари мълниеносно и не те пита готов ли си да се бориш, а ти да оцелееш. И същата тази съдба все пак да те остави да живееш втори живот. А после и трети, и четвърти...Това е характер. Това е битка за живот.

Естествено, Ина нямаше да успее сама. Ако не бяха те, сам треньорът е за никъде. Както и обратното – на един отбор трябва кадърен треньор. Затова се намериха и си паснаха. И извървяха пътя до успехите. Първо беше Илиана Раева, после я наследи Ина. А до тях бяха “златните момичета”. Златните Михаела, Рени, Катрин, Елена, Цветелина Найденова, Цветелина Стоянова, Християна Тодорова и Любомира Казанова.

Днес една ера приключи. И последната страница от приказката бе изчетена. Днес този колосален отбор окончателно остана в историята. След години за него ще пише – най-обичаният български отбор. Отборът, превърнал се в социален феномен за целия ни спорт. Отборът на Илиана и Ина. За последно бе Ина, която бе готова да си даде живота, за да бъде в залата...
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ