Лудост. Червена лудост. Лудост от любов. А след нея пиянство. Пиянство на стотици, пиянство на хиляди. Истинско и геройско пиянство. Позволено е. Дори в такива моменти е задължително. Иначе за какво ли си живял, ако не се напиеш от любов. За какво ли си живял, ако не преживееш онези малки моменти, които остават в съзнанието като големи късове история. Все едно са преобърнали света. Нима това, което направи ЦСКА през изминалите 10-11 месеца не преобърна света?! Това, което направи ЦСКА, няма да се случи никога и никъде по света. Категорично. Поне докато ние сме живи. А и след това...Онези, които пратиха ЦСКА на дъното с ехидното присмиване и злоба на кръвожадни зверове, днес са по хралупите.

Благодаря ви, че се опитахте да отнемете сърцето. В онзи момент миналото лято, в който го изтръгнахте, присадихте стотици, после станаха хиляди, десетки хиляди червени сърца. Те туптяха заедно, за да смажат излишния и вреден тумор. Те туптяха в онези моменти, в които всичко бе на командно дишане. Те ще продължат да туптят и ще смажат всеки приближил се тумор, който ще опита от тук насетне да прояде червеното сърце. Няма начин да успеете. Не успяхте сега, когато бяхте най-близо, няма да успеете никога повече. Чувате ли, никога. “Тази безгранична лудост никога не ще умре”...Така пеят онези червени сърца, заради които ЦСКА продължава да пише история.

Познавам го от 15 години. Пътищата ни бяха свързани професионално. После напусна, а миналото лято се върна. Преди беше чепат, избухлив, дори прекалено арогантен. Ако трябва да използваме модерните тийнейджърски лафове – раздаваше го гъзар, а и не подбираше много-много думите, с които борави. Трудно се работеше с него. От миналото лято той се върна друг. За първи път се сблъсках толкова близо с човека Христо Янев. Не с футболиста, който изпълняваше добре фаулове и наказваше Левски. Видях отблизо човека Янев, който започна от един бял лист. На него нямаше нищо. Всъщност, това беше отборът на ЦСКА. Пак повтарям, подадоха му един бял лист и му казаха – това е отборът ти, а на него нямаше нито буква, нито запетая. Беше лятото на миналата година. Тъкмо се бяха опитали да изтръгнат червеното сърце. Но дойде голямо сърце, готово да покаже, че е истинско. И успя. Успя да премине през деветте кръга на ада, за да стигне до края. Бях до него, докато се радваше на открития автобус по улиците на София след триумфа. Гледах го внимателно, не откъсвах очи от него. Радваше се. Беше полудял. Истински полудял. Както се радва малко дете на подарък. Ако имаше как, сърцето му щеше да изскочи. Предаде се на емоциите, изля душата си сред феновете. Този път не преглъщаше нищо, не трябваше да се бори с трудности, ежедневни битовизми и търсене на терен през зимата, на който отборът да тренира. Снощи беше неговата вечер. Естествено, и на всички момчета в червено. От първото до последното.

“Аз не съм герой, те са героите. Това са онези, които оставиха кръвта и сърцата си на терена”, каза Христо Янев след финала с Монтана. На мнозина вероятно им се струва поредното високопарно клише, което излиза от устата на треньора. Не, Христо Янев вече е друг. Няма помен от онзи предишния. Цял сезон виждам какво прави и как сплоти колектив, който в ЦСКА никога не е имало. Никога. Всички от това семейство са герои. Поклон пред всички за това, което направиха...

...Полунощ. Баща е качил на раменете си малкия си син. Насреща свети надпис “Съединението прави силата” За няколко секунди никой не скандира. Това бе мигът на малкия, който разцепи тишината със скандиране: “ЦСКА”. Дереше се с всичкия си глас, който имаше. Хора, това е ЦСКА. Това хлапе е сега, след години ще има други хлапета, които ще живеят с ЦСКА. И ЦСКА ще живее заради тях. Каква случайност само, “Съединението прави силата”. Отбор и фенове, червени сърца в едно, млади и стари. Бащи и синове.

Героите са уморени. Беше истинска лудост. А след нея пиянство. Геройско и истинско...
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ