Точно преди 10 години очите на Димитър Бербатов отново бяха пълни със сълзи. На 13 май 2000 година Левски победи ЦСКА с 1:0 на “Герена” след “кървавия” гол на Гонзо. Митко бе млад, все още неопитен, но притежаващ огромен потенциал футболист. Тогава той изпусна четири стопроцентови положения, особено онова, когато Предраг Пажин му подари топката. Младокът Бербатов се разплака от злощастния за него и отбора му мач, след който обяви, че му идва да напусне завинаги футбола. Каза го афектирано, без да осъзнава, че само след няколко месеца дългият му път на Запад ще стартира от спирка “Леверкузен”, ще премине през Тотнъм, където спечели купата на Лигата, а впоследствие ще акостира и триумфира с шампионската титла на Англия с екипа на Манчестър Юнайтед. Отчаяният младеж едва ли е предполагал на 13 май 2000 година, че точно след 10 лета наистина ще се откаже...

 Днес отново е 13 май. Днес отново имаше сълзи в очите на Димитър, макар и трудно забележими. Днес обаче той не е онова невръстно момче, а голям нападател и най-вече човек, който обяви, че слага край на кариерата си в националния отбор. Стори го официално точно в 13 часа и 13 минути на фаталния 13 май.
 
Аз нямам намерение да анализирам решението на Димитър Бербатов. Не мога нито да го упреквам, нито да го подкрепям. Макар че, струва ми се, Митко можеше да остане поне за предстоящите европейски квалификации, за да запуши най-после устите на тези, които го наричат “предател”, “родоотстъпник” и “мъж без характер”. В крайна сметка последната дума си е негова. В едно обаче съм сигурен – Бербо страдаше от доста време в националния отбор. Болеше го, че не можа да участва на световното първенство, че играта не върви, че не случи на добър селекционер, че постоянно беше замесван в интриги и задкулисни игрички. И му е било трудно, наистина трудно, за да отсече, че се оттегля. Димитър в никакъв случай не е главният виновник за неудачите на футболна България, но по стар нашенски обичай мнозина го нарочиха, сочейки го с пръст. Сипеха тонове помия и хули но негов адрес, за да настъпи най-накрая денят, в който Бербатов напусна. Но това не е победа за “доброжелателите” му, нито пък негова загуба. Напротив – точно обратното.
 
Защо ли? - ще попитат някои...Митко имаше силата да свика извънредна пресконференция, в която ни каза право в очите цялата истина – че се чувства уморен и неудовлетворен от националния отбор. Че не успя да класира “А” тима на световно първенство от три опита – 2002, 2006 и 2010 година. Постъпи мъдро. Като мъж. Нямам предвид самото решение, а начина, по който го обяви, добре подбраните аргументи, които изказа, и елегантно отправените намеци към своите душмани. Можеше да го направи по тъчлинията, изпращайки съобщения до БТА или БФС, или пък просто да накара Мъри Стоилов да обяви историческата вест. Митко обаче предпочете да пробие през центъра и да изскочи лице в лице с медиите след двумесечен размисъл и инфантилен излишък. Избра искреността, а не оправданията в този или онзи.... Погледна ни директно и изля душата си, без да мрънка, без да рони крокодилски сълзи, както беше преди едно десетилетие. С което ни убеди, че на 13 май 2010 година пред нас вече стои един разумен човек. И, бъдете сигурни, той някога наистина ще се завърне – още по-силен и по-мъдър.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ