Първата дума, която изплува тази сутрин в съзнанието, беше рай. Не знам дали заради великия роман на Стайнбек “На изток от рая”, който погледнах срещу себе си, или заради вдъхновяващите нечовешки истории на Иво Иванов в “Кривата на щастието”, която е на нощното ми шкафче. Помислих си колко малко е нужно на човек, за да бъде вдъхновен. Да се почувства в земния рай. И си пуснах на запис съчетанията на българските гимнастички от последните няколко дни, които вдигнаха на крака българската публика. Исках да направя сравнение дали това, което видях зад кулисите, наистина е толкова въздействащо и мотивиращо.

В последните няколко дни видях толкова емоции, позитивни лица и усмивки, колкото, повярвайте, не съм виждал от години. Страхотно организирана световна купа начело с душата, сърцето и всичко, което може да се каже за Илиана Раева. Много пъти съм си мислел, ако някои хора ги няма в някои спортове, какво ли щеше да се случи?! Навярно ще съществуват, но със сигурност не със същия успех. Илиана е една от тях. Видях едни момичета, които бяха железни бойци. Как да не те побият тръпки, когато видиш как Християна Тодорова целува бухалките и обръча преди да излезе на килима. Или как ослепителната Невяна Владинова играе с такава лекота “Булерия”-та си сякаш не стъпва по земята. Динамична, красива, пленяваща, Неви спечели първия си медал от голямо състезание и даде заявка, че след Силвия Митева отново ще имаме силно момиче в индивидуалната надпревара. Неземно красивата Катрин Тасева е достойна конкуренция, която съвсем скоро ще бъде в челото на класирането.

...Те излизат на килима и ръцете ти започват да се изпотяват. Гледах всяко изражение на нашите треньори около нас. Четеше се по устните им всеки елемент, дори огъваха телата си в синхрон с момичетата на килима, сякаш им помагаха. После стана страшно за рускините. Да ги биеш два пъти за един ден в спорта, в който те диктуват модата (и съдиите), си е подвиг. Подобен на онзи на Кайл Мейнард (моля ви, поправете грешката, ако не сте изгледали или прочели нещо за него. Той наистина вдъхновява). Русия не обича да пада два пъти за един ден на нищо (политика, спорт, бизнес и каквото още се сетите), а и на противника не му се позволяват такива волности. Нашите момичета обаче бяха безупречни. Те наистина заслужават да бъдат наречени нашето вдъхновение.

Любимките на България – Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Цветелина Стоянова и Християна Тодорова, както и Невяна Владинова и Катрин Тасева са онова малко нещо, от което имаме нужда. От което има нужда всеки човек, оскотял и презрял ежедневието. Сигурен съм, че след 11 часа в залата всеки негатив, мрънкащ индивид и търсещ оправдание ще излезе с една идея променен и по-доволен. Няма друг начин. Мнозина, които четат това, ще кажат: “Миньорите бъхтят на километри под земята, други се съсипват от труд и живеят в нищета...” Да, така е. Даже има хора, които живеят и по-лошо, и по-бедно, и по-мизерно. Това обаче означава ли, че не трябва да се радваме на доброто, което се случва?! Че не трябва да засвидетелстваме уважение и респект към тези момичета. Вероятно ще ме вземете за луд, но не съм сигурен дали една тежка физическа работа е по-трудна от тяхната. Да, подхвърлят ленти, топки и бухалки, но за да стигнат до там, за да го играят пред публика, подозирате ли колко пъти го правят на тренировка? Всеки елемент по 200 пъти на ден!!! По 10-12 часа на ден. Всеки ден от седмицата с изключение на един. ТЕ НЯМАТ отпуска вече седем години.

Имат няколко почивни дни след европейско или световно първенство. В тях обаче отново са на лагер, за да се възстановяват, а не се шлияят по кафенета и дискотеки. Още ли мрънкате, дами и господа, че работите по осем часа на компютър в офис и чакате да стане 18:00 часа, за де изнижете навън?! В 18:00 те тренират и продължават да тренират, понякога до полунощ. Сигурно и на тях им се спи. Гладни са. Жадни са. Излиза им се по Витошка, на кино, ходи им се на екскурзия...Всичко им се прави, млади и красиви са. Имат семейства...Всъщност, тяхното семейство е залата, тренировките и пътуванията по състезание. А техният смисъл на живот е публиката да стане на крака и да пее химна заедно с тях. Както го направи два пъти в София за двата златни медала. Затова си струва да се живее. Да видиш българското знаме най-отгоре и да се разчувстваш. Успех, момичета. Мише, Рени, Цвети, Хриси, Цвети и Неви, стискаме палци за Рио. А дори и да не донесете медал, вие сте нашето вдъхновение. Остава само да ви се поклоним. Дълбок поклон и на добър път.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ