Спомням си как станах от „Левски”. Бях много малък, а вкъщи баща ми и майка ми всяка вечер имаха гости. Винаги идваше един момент, в който на грамофона се слагаше плоча, а холът бе огласян от „Балада за Гунди и Котков”. Мъжете в компанията винаги ставаха тъжни, започваха да си говорят за двамата футболисти. Наздравиците - тежки, а думите - силни.

Помнеха сякаш е било вчера, а всъщност бяха минали много години от смъртта на двамата. Аз нямаше как да знам за какво става дума, тъй като Георги Аспарухов и Никола Котков са загинали доста години преди да се родя. Но ми разказваха. И когато разказваха, виждах тъгата в очите им и любовта, с която говорят. За тях Гунди никога не загина, за тях ще бъде вечно жив!

Разказваха как са научили за трагедията на Витиня. Точно на днешната дата преди 44 години. Разказваха как хората по улиците са били със сълзи на очи. Знаех, че не са си отишли просто двама футболисти, а истински идоли на милиони българи.

Разказваха ми за това как са зарязали всичко и са тръгнали за погребението на Гунди и Котков. Как никога не са виждали толкова много хора на едно място и как всички неутешимо плачели.

Естествено винаги се говореше за невероятните качества на Аспарухов, за гола му срещу Англия, за патентованото му спиране на гърди и удар от въздуха, което никой вратар не може да спре. За джентълменското му поведение извън терена. Заразиха ме с любов към човек, който никога не съм виждал. Заразиха ме и с любов към „Левски”.

С годините започнах да научавам все повече неща за Аспарухов. Четях и питах за него. А всеки, който го е гледал, с радост ми разказваше. И тогава пак виждах онази тъга, която хората все още изпитваха към Гунди и Котков.

Днес знам много за Аспарухов, но има три неща, които са се запечатали най-много в съзнанието ми. И понеже се навършват 44 години от трагедията, ще ви ги припомня.

Първото са думите на Гунди към Милан, които също като неговата слава, се носят от поколение на поколение и са неговия завет към всички нас:
"Кажете им, че има една страна България, в нея има един отбор – „Левски”, в него съм се родил, в този отбор ще умра!".

Второто е едно интервю на Гунди, което показва какъв човек е. Ще извадя само няколко пасажа от него:
– Спортните журналисти ви определиха за най-добър спортист на България за 1965 година. Считате ли, че е така?
– Моля ви, задраскайте този въпрос. Недейте толкова ме превъзнася. Какво съм аз без приятелите от отбора?
– Как оценявате своето представяне в Англия?
– Играх слабо (б.р. – Гунди бележи единственият гол за България на Мондиал 66′ срещу Унгария 1:3), въпреки че много се разчиташе на мен. Липсваше ми бързина, рязък старт, скоростна издръжливост, бойкост. Изпадах в ролята на статист.
– Какви са амбициите ви, след като свършите със състезателната кариера?
– Да стана преподавател или треньор. Знаете ли какво удоволствие за мен е, като видя малки момчета да ритат топката край клубния ми стадион. Винаги се спирам да ги погледам, да им се порадвам. Опитвам се понякога да им покажа нещо, без да им се натрапвам излишно.

Третото нещо, което никога не забравям, са думите на Еузебио към сина на Гунди – Андрей Аспарухов:
“Оказа се, че същия ден на “Ню Джърси Стейдиъм” ще дава aвтографи върху автобиографията си великият Еузебио. Наредих се и аз на една огромна опашка и зачаках – все пак това е Еузебио! Най-накрая дойде и моят ред, поднасям книгата, а Еузебио, който седеше на един стол, без да вдигна поглед, ме попита: “За кого да я напиша?” Аз му отвръщам: “За Андрей Аспарухов от България.”

Еузебио се сепна, свали очилата и ме погледна: “Аз познавах един Аспарухов от България, играл съм срещу него, имате ли нещо общо?” Смутено отвърнах, че това е баща ми. Еузебио стана, върна ми книгата и каза простичко: ”Тогава вие ще ми дадете автограф, защото Аспарухов бе най-великият футболист, срещу когото съм играл!”.
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ