Близнаците Иван и Венцислав Петрови са родени на 19 март 1951 г. в София. Юноши са на “Левски”, но не успяват да се наложат при мъжете. Отиват в “Марек” (Дупница), където играят от 1976 до 1982 г. Иван има 136 мача и 61 гола в “А” група, а брат му е със 166 мача и 46 гола. Иван има 4 мача в националния отбор, а Венци - 3. Двамата не обичат да дават интервюта. Не са говорили от години пред медиите, но се съгласиха специално за читателите на "ШОУ" да се върнат назад в спомените. 
 
- Кой беше първият ви треньор?
 Венци: - В “Левски” почнахме при Михаил Георгиев. С бате Мишо изкарахме от деца до мъжкия отбор. Той ни даде основата. Самочувствие ни даде и най-важното: манталитет на победители. „Левски“ ни го е създал. С юношите стигнахме до финал на републиканското първенство. Там бихме “Локо“ (София) с 3:0. Аз и брат ми вкарахме два от головете. Често тренирахме с мъжете. Гунди оставаше допълнително с нас, обясняваше ни как да подходим в дадена ситуация. Сега сякаш ми е пред очите, като ни казва по отношение на играта с глава: “Момче, отвори челото“. Имаше предвид, като идва топката, да я гледаш, а да не затваряш очи.
 Иван: - По онова време нас с брат ми ни водеха по фамилия Златанови. Един журналист - Ангел Ангелов, ни преименува на Петрови. И така си и остана. В някои справочници от 60-те години обаче ще ни срещнете като Златанови.

- Вие сте от най-перспективните юноши на “Герена”, обаче след обединението със “Спартак” ви освобождават.
 В.: - Пратиха ни в Ботевград. Играхме в “Балкан” няколко месеца. После обаче стана една беля.
 
Едно момче от баскетболистите избяга в чужбина
 
 Имаше следствие, наказания. Една от мерките беше местните да спрат сътрудничеството си с “Левски”. Пострадахме и ние. Вече трябваше да влизаме в казармата. Пратиха ни да служим  на Марино поле до Карлово, в ракетни войски. Няма да ти казвам за какъв гърч става въпрос. 11 месеца не ни пуснаха да излезем в отпуска. Катерехме се като маймуни по ракетните установки, сглобявахме бойните глави. Поделението беше строго секретно.
 И.: - За мачовете на “Торпедо” (Карлово), където заиграхме в “Б” група, ни караше един военен джип. Идваха, изкарваха ни от поделението и после се прехвърляхме в едно такси, което ни чакаше. Караха ни до стадиона и след мач ни връщаха обратно.

- После се озовахте в “Ботев” (Пловдив)...
 И.: - Тренъорът на “канарчетата” Гацо Стоянов се пребори и ни взе.
 В.: - Аз почнах да играя редовно, бате Гацо ме пускаше титуляр. Брат ми обаче го пренебрегваше. Вместо него играеше едно момче от Видин - Камен Каменов. Не беше лош футболист, но Иван беше класи над него.
 И.: - Не бях доволен от ситуацията. Венци изигра 20-ина мача за “Ботев”, обаче аз се чудех какво да правя. Решихме да се върнем в Карлово.
 В.: - Генерал Велев командваше Втора армия. Любимката на Тодор Живков - Дража Вълчева, е от Карлово. Познавахме я. Тя беше първи секретар на компартията в Пловдив. Отидохме един слънчев ден при нея и от дума на дума й обяснихме положението. “Другарко Вълчева, аман-заман, искаме да се връщаме”. Дража беше красива и изискана жена, много интелигентна. Прояви разбиране и ни върна. Никола Миланов-Чопъра, беше шеф в “Ботев”. Естествено, не му стана приятно. Даже няколко години ни беше сърдит.

- През 1976 г. приемате офертата на “Марек”...
 И.: - Вече бяхме се уволнили от казармата, но останахме в Карлово. Играхме 4 сезона за “Торпедо”. Отказахме офертата на “Миньор” (Перник).

- Как ви посрещна публиката в Станке Димитров (б.р. – при комунизма така се казва Дупница)?
 В.: - Отначало хората бяха малко резервирани. Дебютирахме срещу “Левски” на „Герена“ - 0:3. Какъв дебют само, а? (Смее се). На трибуните имаше 15 000 от Станкето! В следващия кръг завършихме 1:1 с “Пирин”. Някои започнаха да недоволстват: “Одете си у Карлово”. После станахме техни любимци.

- “Марек” е бил култов отбор. На вратаря Стоян Стоянов прякорът му е бил Пантерата. Пред него играела най-бруталната защита в България: Севдин, Колев, Караколев, Вуков, Палев, която имала на сметката си дузина изпочупе­ни крака, посинени глезени и разбити капачки на колене?
 В.: - Чак пък толкова?! Да, момчетата играеха по-твърдо, но не бяха рендета. Просто си бяхме по-якички. Любен Колев например, като се прегърбеше и тръгнеше, противниците бягаха като пилци. Съдия не смееше да ни показва картони вкъщи. Щом го видим, че посяга към джобчето, веднага му налитаме. Бутане, псуване, щипане. Обаче в “Марек” играеха и елегантни защитници като Николай Кръстев-Шулц. Невероятна личност. За съжаление рано му приключи кариерата и животът на него. На един мач със “Сливен” техният защитник Пламен Янков му счупи крака.
 
Спраска се кракът
му на две точно
пред очите ми
 
Страшна гледка беше! Ники после получи усложнение, залежа се по болници... и си отиде ей така. Почина. От нерви ли, от притеснение ли, не знам. На Шулц е кръстен стадионът в Бобов дол. В халфовата ни линия блестяха Мики Димитров и Асен Томов - големи техничари. За атаката да не говоря, че ще излезе нескромно.
Petrovi_2.jpg
- През този голям сезон за “Марек” – 1976/1977, финиширате трети в първенството. Как постигнахте това?
 И.: - Мисля, че преломният момент беше победата над ЦСКА насред “Народна армия” с 3:1 през есента.
 В.: - Брат ми вкара първите два гола. Това е един от най-силните му мачове в кариерата. Подавахме си с глава с него. Не си виждал такова нещо. Третия гол “заши” Сашо Паргов от фаул. В “Народен спорт” излезе статия, озаглавена “Урок по футбол”. Димо Димов нарисувал карикатура как едно пиленце (“Марек”) преподава уроци на дъртите петли (ЦСКА, “Левски”, “Славия”). През пролетта заслужено взехме бронзови медали. Обаче знаеш ли какво стана? Пак имаше курвенски работи. Гонехме се със “Славия” за третото място. Отиваме за мач от последния кръг във Варна срещу “Спартак”. На път за морето минаваме през София. Янко Динков пита в БФС: ”Кога ще се награждаваме?”. Защото нали за церемонията трябва да бъдат и трите отбора на едно място. “Левски” и ЦСКА са си в столицата, а ние сме във Варна. Динков пита: “Кво правим?” От БФС му отговарят: “Дотам няма да стигнете”. Е, кажи ми, какво е тва отношение? Те са си гласили “Славия” за бронза. Обаче ние измъкнахме 0:0 във Варна и им объркахме сметките. Обаче не ни дадоха медалите, защото не дойдохме на награждаването. Не знам такъв случай. Дадоха ни медалите чак през следващия сезон.

- През есента на 1977 г. “Марек” дебютира в евротурнирите. Какво си спомняте от сблъсъка с “Ференцварош”?
 И.: - Унгарците бяха с осем национали. В първата среща ги отнесохме с 3:0. Сашо Паргов откри, брат ми вкара втория, а аз - третия гол. Това беше най-силният мач на “Марек” в евротурнирите. По-добър даже от тези с “Байерн” и “Абърдийн”.
 В.: - Така е. Бяхме качени в Сапарева баня на лагер. Ден преди това “Локомотив” падна в София от “Андерлехт” с 1:6. Идва някакъв всезнайко от БФС и ни вика: “Момчета, гледайте да паднете с по-малко от 6 гола разлика. Досега не сме били унгарци”. Така ни “успокоиха”. Изгледах го с презрение. Унгарците бяха изключително нафукани. Играха с едни зелени лъскави екипи. Ние с един такъв никакъв, прокъсан от употреба. Излизат за загрявката на “Бончук”. Подиграват ни се. Викат: “А, вие ли ще гоните топките?“. Това ни подхвърляха. Преди мача поискаха по чашка коняк “Плиска”. Учудихме се. Янко Динков им занесе цял кашон. Те ударили по едно за кураж. Ела да видиш после какво стана. Като ги насметохме,  не знаеха къде се намират. Смачкахме ги. А аз играх контузен.

- Какво се случи?
 В.: - На мач с “Берое” Никола Кордов ме изрита по глезена. Цялата ми обувка се напълни с кръв. Вечерта пихме червено вино с мезе яйца и веяна риба. Стана ми лошо, подух се като балон. Янко Динков не искаше да ме пуска срещу “Ференцварош”. Помолих го само да обуя бутонките. Лекарят ми замрази крака, излязох и играх. Никой не разбра.

- Следващият ви противник за Купата на УЕФА обаче е доста страшен - “Байерн”!
 И.: - Изобщо не ни пукаше от “Байерн”. Да не би те да са с по 4 ръце и по 4 крака?
 В.:- Един германец отишъл на разузнаване в Дупница  Като видял  олющената ни съблекалня, се хванал за главата. Питал домакина: “Господине, Герд Мюлер тук ли ще трябва да се изкъпе?”. Нашият му отвърнал троснато: “Епа, он като не сака да се къпе, че си оди мръсен”. Сложиха бойлери специално за “Байерн”. Боядисаха и съблекалнята. Вечерта преди мача в Мюнхен един немец тактично ни попита с какви чорапи играем. После пред стаите ни чакаше изненада - от “Байерн” оставили няколко кашона чисто нови екипи “Адидас” последен модел. Веднага навлякохме екипите - да не си ги поискат на другия ден. На треньорите подариха грейки. Тогава за първи път видяхме истински екипи. След края на мача Сашо Паргов отиде до Герд Мюлер и със знаци започна да му обяснява да си сменят фланелките. Голмайсторът съблече фланелката и остана гол. Сашо също понечи да се съблече, а домакинът веднага му размаха пръст: “Само да смееш да я дадеш! Нямаме друга.“ Мюлер само махна с ръка и се прибра в съблекалнята.
И.: - Сеп Майер пък подари на Сто­ян Стоянов ръкавиците си,  и до днес стоят в трофейната витрина на клуба.

- Реваншът в Дупница отдавна е влязъл в митологията. Вие вярвахте ли, че можете да отстраните “Байерн”?
 И.: - Разбира се. Бяхме на път да го сторим. Само един гол не ни достигна. Бихме ги 2:0, след като там паднахме с 0:3. Денят на мача беше обявен за почивен за целия град. За сметка на това хората отработваха предната неделя. Невиждано стълпотворение беше на стадиона. Имаше хора и по дърветата.
 В.: - Немците се изплашиха от  условията в Дупница и спаха в София.
 И.: - Имахме отличен шанс да елиминираме “Байерн”. Аз вкарах гол след самостоятелен пробив. Погледнах Сеп Майер, стрелях, топката се отклони от гредата - 1:0. Майер беше голям вратар. Ловеше топката над главите ни с брат ми.
 В.: - Понеже сме като две капки вода,  защитниците се объркваха. Смеехме се, щото треньорите им казваха: “Ти пазиш №9, а ти -  №10”. На терена обаче командите се забравяха. Трудно им беше да ни различават, особено при корнерите, защото играехме много добре с глава. Защитниците на “Байерн” ни гледаха в лицата и се чудеха кой на кого е човек. Аз си правех майтап с тях - обръщах гърба, за да видят номера, и да се ориентират. Бранко Облак ми разцепи челото. Лекарят им ми го залепи. Облак ми се извини  след мача. Попитах го за каква премия играят. “За 10 000 марки”, ми отговори. А ние...за 80 лева. Поведохме с 2:0, аз уцелих гредата. Те два пъти чистеха от голлинията. Поставихме ги в шах. После Иван с глава от лявата греда ми върна топката, аз също с глава я уцелих. Помислих си: “Гол”. Обръщам се и вдигам ръце от радост. Сеп Майер обаче имаше невероятно дълги ръце. Изби топката! Като свърши мачът, футболистите на “Байерн” се радваха като малки деца.
Petrovi_1.JPG
- Вярно ли е, че сте били на крачка от трансфер в “Байерн”?
 В.: - Да, вярно е. Старши треньорът Дитмар Крамер ни беше голям фен. Имаше запитване за нас, обаче нямаше как да ни разрешат трансфера. Тогава партията решаваше, нямаше мениджъри. Години по-късно четох интервю на Крамер. Призна ни. Каза: “Братя Петрови? Изключителни футболисти“. На нас не ни вървеше на трансфери в чужбина. Вече на стари години, през 1982-ра, ни искаха в Кипър в отбора на Пафос. Добри Ненов беше треньор там. Първият секретар на партията в Дупница Славчо Шопов веднага ни отряза с думите: “Вие ще си веете оная работа в Кипър, ние ще ритаме по „В“ група. Няма как да стане тая“.

- През 1978 г. “Марек” печели Купата на Съветската армия, като на финала на 24 май бие ЦСКА насред София с 1:0!
 И.:- На “Васил Левски” имаше над 40 000 зрители. От тях поне 15 000 от Дупница. Уникална подкрепа. По принцип тогава цели влакови композиции от Дупница ни следваха в провинцията. Във Враца паднахме с 0:1, 10 000 фенове дойдоха от Дупница.
 В.: - Аз предрекох триумфа месеци по-рано. Първият секретар на Окръжния комитет на БКП дойде на новогодишен банкет навръх новата 1978-а. Казах му: “Другарю Бангелов, каня ви на 24 май“. “Къде бе, Венци?”. Отвърнах: “На финала”. Всички ми се смееха тогава. Бангелов обеща да ни купи чисто нов автобус, ако сторим това. И го изпълни.  
През 1978 г. ЦСКА отбелязваше 30-годишнина от създаването на клуба и имаха поръчение да вземат и шампионската, и Купата на Съветската армия. На цесекаритеим бяха подготвени медали в Австрия. Изработени по поръчка. На тях пишело “Шампиони и носители на купата”. Да, ама нито едно от двете не стана. “Локо” (Сф) грабна титлата, а ние - купата.
Свири ни руският съдия Липатов. И до днес си мисля, че ако беше негов български колега, щяхме да загубим. “Армейците” на няколко пъти ревяха за дузпа. “Таварищ  судия”, молеше се Гошо Денев-Кучето. Руснакът остана непреклонен. Бихме с гол на Севдин -разстреля вратаря им Боре Манолков с шут от 30 метра! След това се появи следният каламбур: “В чест на 30-годишнината на ЦСКА, в 30-ата минута, от 30 метра, гол на Севдин”.

- Как ви посрещнаха в Дупница?
В.: - На площада  нямаше къде игла да хвърлиш. Всичко беше пълно с народ. Още по пътя към града ни посрещаха възторжени запалянковци. 20 000 души поне се бяха събрали на площада. Не можеше да слезем, милицията ни направи път. Направиха кордон до ресторанта, където шефовете бяха организирали скромен банкет.

- Каква премия взехте за успеха?
 В.: - От Окръжния комитет на партията ни дадоха по едно дипломатическо куфарче. От АПК “Родопа” получихме по 5 кила наденица. Направиха ни и почетни граждани на Дупница.

- Вярно ли е, че сте били на крачка от завръщане в “Левски”?
 В: - Вярно е. Това обаче беше по-рано - когато стана онази история с Киро Миланов и той лежа в следствието заради побоя над Йордан Стойков-Бумбо от “Локото”. За малко да се върнем на “Герена”, но партийните велможи ни спряха. Година по-късно Иван Вуцов пое “Спартак” (Варна). Отново ни потърси и отново му отказаха нашите шефове. Аз съм страшен левскар, но срещу “Левски” винаги съм играл навито. Веднъж им вкарах два гола в София. Стефан Стайков-Заека им пазеше. На полувремето водехме с 2:0, спомням си, че директно от сватбата си в ложата дойде една булка. Полковник Никифоров ми размаха пръст на почивката: “Внимавай, ще те вкарам в ареста“. В крайна сметка паднахме с 2:3.

- През есента на 1978-а на култовия стадион “Бончук” идва шотландският “Абърдийн” начело с Алекс Фъргюсън.
 В.: - Тогава не го познавахме Фъргюсън. В първия мач Иван вкара два гола, аз – един, бихме с 3:2.
 И.: - За съжаление
 
 счупих крака на Уили Гърнър
 
Опита се да изчисти една топка, аз му подложих, и белята стана. Изнесоха го на носилка момчето. На реванша беше на стадиона с бастун и в гипс. Поздравихме се. Аз още в България му се извиних.
В.: - Спомням си, че капитанът им беше с мустаци. Даде ми екипа си “Адмирал” за спомен. Мен срам ме беше, но не дадох моя. Едни сръбски екипи „Спорт“ имахме, ако му го бях дал, щеше да стане проблем. Запомнил съм от “Абърдийн”  централният им нападател Джо Харпър. Победният гол падна в последната минута. Бихме корнер, имаше страхотно бутане в пеналта, удари с лакти. Иван довкара в мрежата и спечелихме с 3:2. После в шотландските вестници пишеше: “Близнаците Петрови разпиляха отбраната на “Абърдийн”. Целият мач беше една битка, едно ръгане. Играхме два отбора от рендета. Преди гостуването в Шотландия българи ни бяха казали: “Взимайте си ядене, че ония са стиснати. Ще ви оставят гладни.”. Ние повярвахме и се бяхме презапасили с продукти. Ядохме, та щяхме да се пръснем. От Би Би Си дойде екип, направиха направи интервю с мен и с брат ми. Шефът на хотела, където бяхме настанени, ни се изкефи, че сме му направили реклама. Почерпи ни по едно уиски. Твои колеги написаха, че преди реванша Алекс Фъргюсън, за да надъха своите, окачва в съблекалнята екипа на Уили Гарнър. Не зная дали тази история е вярна, но е факт, че “Абърдийн” ни попиля. На “Питодри“ до 70-ата минута нямахме нито едно голово положение. Насметоха ни, ритаха ни. Бъркахме даже посоките. Сашо Паргов по едно време риташе към нашата врата. Толкова бяхме притеснени. Любо Колев пък изчисти топката два пъти над козирката на трибуната. Разбиха ни. Отървахме се само с 3:0. Но от сблъсъка с шотландците ми е и един от най-скъпите спомени във футбола.
Petrovi_4.JPG
- Какво имате предвид?
 В.: - Преди време президентът на “Славия” Венци Стефанов се завърна от посещение на “Олд Трафорд”. Там сър Алекс Фъргюсън го попитал: ”Какво правят онези двама братя-близнаци?”. За нас това е комплимент - запомнил ни е! Това е най-голямото признание - такава фигура като Фърги да те почете. Някои твои колеги даже ни казаха навремето, че Алекс е искал да ни вземе в “Абърдийн”. Това ми е най-голямата награда. Всеки ден ги легендосват разни. Но големият Фъргюсън пита само за едни братя Петрови от България!

- Красивата футболна приказка за град Дупница завършва 4 г. по-късно. Каква беше причината да си тръгнете от “Марек”?
 И.: - През 1982 г. ни обвиниха, че сме продали един мач с “Розова долина”. “Марек” завърши първенството на 13-о място. Според регламента трябваше да играем квалификации за оставане в “А“ група.
 В.: - Вкъщи ги изпуснахме “розите” - 0:0. Загубихме реванша в Казанлък с 1:2. Изпадането се прие като трагедия в Дупница. Нашите “скъпи” колеги ни обвиниха мен, брат ми, Севдин и Палев, че сме продали мача. Всъщност истината беше съвсем различна. Други взеха пари от “Розова долина”.

- Кои?
В.: - Цяла Дупница знае кои.
 
Трима-четирима
от местните
гушнаха парите
 
Питайте Иван Зафиров кой е продал мача. Копата тогава беше треньор на “Розова долина”. Преди реванша имаше много странни случки. Даже бяха изчезнали картотеки от отбора, за да не може да играят някои момчета. Обвиниха ни обаче нас. За една нощ си тръгнахме. Кълна се, не съм взел стотинка. А Иван по това време беше  контузен.
 И.: - Пострадах по време на мач с “Академик“ (София). Извади ми се странична кост на крака. Професор Шойлев ме оперира 4 часа. Казваше, че такова нещо не е виждал. И до днес имам пластина в крака. Така и не успях да се възстановя напълно.
 В.: - След като ни набедиха за продажници, моментално си тръгнахме. Години наред не стъпвахме в Дупница. Двама местни - Джорджев и Кашукеев, написаха книга за историята на футбола в града. Нас ни нямаше вътре! Бяха ни изтрили отвсякъде. Много обидно ни стана. Все едно Гунди и Котков да ги заличат от историята на “Левски”. Нас, които сме дали здравето си за “Марек”. Най-важна за мен обаче е обичта на публиката.Много ни завиждаха в “Марек”. Даже Янко Динков не ни обичаше. Той стана селекционер на олимпийския отбор на България. Викаше почти всички други момчета от тима, само нас - не. Викахме му Янко Влака. Като треньор го уважаваме, но като човек – не!
 
- Какво сте делили с вашите съотборници?
 В.: - След мачовете с “Абърдийн“ започнаха да ни се дърпат. Започна делене на групички в отбора. Разделяхме се на местни и външни. Понеже вестниците пишеха с големи букви “Отборът на братя Петрови“, те се дразнеха. Оттогава почна залезът на “Марек“.

- После как се разви кариерата ви?
 В.: - Иван Вуцов и Иван Славков ни помогнаха. Уредиха ни трансфер в “Добруджа”. Там изкарахме две прекрасни години. През март 1984 г. обаче заболях от жълтеница. Лежах по болници. Лекарите ми казаха да забравя футбола поне за две години. Аз обаче седмица по-късно вече бях на терена, без треньорът да знае. Срещу “Бдин” (Видин) беше последният ми мач. Бихме ги 2:0. С брат ми се отказахме заедно.
Милен ДИМИТРОВ