ПОТОПЕТЕ СЕ В СВЕТА НА СТАТИСТИКАТА!

Димитър Марашлиев-Марата. Легендарен нападател на ЦСКА. “Бомбардировачът от Харманли”, голям в големите мачове. Осем гола срещу големия съперник в синьо, велики попадения срещу колосите – “Байерн” (Мюнхен), “Ювентус” и други. А, да не забравим, Марата е автор на паметен гол срещу “Аякс”. Холандският гигант прекланя глава пред ЦСКА точно на днешната дата – 7 ноември 1973 година. И още и още, но нека му дадем думата за неговата изповед пред вестник “ШОУ”. Намираме гиганта Димитър Марашлиев на вилата в село Батулия. Той не е давал интервюта с години, има какво да каже:

-Как се сетихте за мен. Знаете, че съм от онези хора, които не се молят да дават интервюта. Не съм и от онези, които чакат милостиня, да започнат работа или нещо друго. Почивам и си гледам старините.

-Та ти си шест пъти шампион на България, мястото ти не е ли в ЦСКА?
-Гледай сега, не се сърдя на никого. Такава е действителността. Болно ми е обаче, че в ЦСКА от години идват само чужди, външни хора. А ние имаме кадри. Аз през целия си живот имам трудов стаж единствено в ЦСКА и преди това известно време в Пловдив. ЦСКА е голямата ми любов. Отидох на 60-ата годишнина на клуба да поздравя собственика Димитър Борисов. Викам му: “честито”, а той ми отговори: “Да, но

аз вас не
ви познавам”.

Не му се сърдя, той не е футболен човек, а бизнесмен. Който гледа да печели пари.

-И при футболистите е същата работа, само чужденци...
-Така е. Те идват в ЦСКА и го питат, какви са ти целите, а той отговаря: “Да отида в чужбина.” До тук я докарахме. Сега загубят един мач и после се смеят. Навремето ние като паднехме, срам, излизаме с наведени глави и гледаме да се изпарим, колкото се може по-бързо. Да не ви казвам какво беше да загубим от “Левски”. Обличахме униформите, минаваме през цяла София и отиваме пред стадиона на плаца. Чакаме един час да дойде генералът да ни чете конско. За нас от морална гледна точка беше срам и позор да загубим от “Левски”.

-Откъде идва фамилията ви Марашлиеви?
-Нашият род е бежански. Дядо ми е роден в село Мараш, гръцко. Всъщност, навремето е било наше владение. През 1917 година се преселват към Харманли, баща ми дори се ражда във влака, докато пътуват. От същия край, Мараш, е и актьорът Васил Михайлов. Даже ми каза, че сме далечни роднини (смее се). После нашите като пристигат в Харманли и почват да строят къщата си им викат мараши, мараши и така е останала фамилията Марашлиеви.

-Кой те запали по футбола?
-На девет годинки и половина останах сирак, баща ми почина. Ние бяхме три деца, имам брат и сестра. Майка ни ни изгледа трудно, бедни времена. Ставаше в 4-5 часа сутрин, защото работеше в тютюневата фабрика. Ние също нижехме тютюн, за да можеше да се изхранваме. В 7 клас започнах да

тренирам
футбол...в “Левски”.


-Това не трябваше да го казваш, да не ти се обидят феновете на ЦСКА?
-(смее се). Какво да правя, така се казваше отбора от Харманли. Първо “Левски”, а след това го прекръстиха на “Хеброс”. Първоначално нямах футболни обувки, играех със старите на съотборниците ми. Не беше като сега, модерни бутони, работи, чудеса. Тогава имаше гьонени бутончета, които на полувремето домакинът ги набиваше, защото се изтъркваха. Тези железни неща ни пробиваха петите, целите ни крака бяха в кръв след мачовете. През 1963 година преминах в “Марица”. Чак тогава ми купиха истински футболни обувки, от Тодор Диев, вече с гумени бутони. Играх в “Марица” до 66-а, малко преди да вляза в казармата.

-Какво работи, за да помагаш на майка ви да ви гледа?
-В първите години, докато тренирах, през деня ходех на училище и не можех да работя. През лятото обаче се хващах и на работа, няма това-онова. Работих във фабрика за пашкули, в склад за сортови семена. Нали трябваше да изкарам някой лев, да си купя един панталон и гуменки за зимата.

-Как реши да напуснеш родния Харманли и да заминеш за Пловдив?
-Трудна работа, но много ми се играеше. От “Марица” ме бяха гледали няколко мача и ме поискаха. Слязох на гарата в Пловдив и отидох на стадиона. Започнах да играя, ама мъчно ми е за Харманли. След всеки мач се прибирах у дома майка ми да ме изпере. Трудно се разделих с родния град. Та от 1963 година, бях на 16, сам се оправям. През 66-та изиграх и няколко мача за “Спартак” (Пловдив). По едно време заминах на подготовка с “Ботев”. Тъкмо Гунди беше заминал за София и те търсеха централен нападател. Направих силни мачове и започнаха да ме кандардисват да остана при тях. Да, ама се наложи да се върна в Харманли на военна комисия. Получих известие, на 28 септември 1966 година трябва да влизам в казармата.

-Как пристигна в ЦСКА?
-Треньор тогава беше Стоян Орманджиев (усеща се носталгия в гласа му). Ей, той беше велик човек. Казвам ви, уникат, няма такъв треньор, няма и да се роди повече като него. Уникален тактик, психолог, знаеше как да ни мотивира, да говори с нас и да ни предразположи. Беше ни като баща, умееше го този занаят. Явно ме бяха видели и ме взеха. Влязох в казармата в спортната рота, поделението ни беше до сегашния хотел “Хилтън”. Не си спомням първия мач, но добре съм запаметил дебюта си в евротурнирите. През ноември 1966 година играхме срещу полския “Гурник” (Забже) за Купата на европейските шампиони. В София ги бихме с 4:0, вкарах първите два гола в мача. Отстранихме ги и после играхме с “Интер”.

-Чакай, идват паметни моменти в кариерата ти?
-Да, ама за мой лош късмет

не играх в
нито един от
трите полуфинала.

По това време правилата бяха такива, че нямаше право на смени. В първия мач треньорът Орманджиев предпочете вместо мен да използва Кирчо Райков, за да може да задържа Факети. Бяхме гледали мач на “Интер” срещу “Дожа” преди това, тоя Факети правеше уникални неща на терена. Нашите се поуплашиха и затова заложиха на Райков, да има по-защитни функции. В реванша в София вместо мен игра Радлев, той вкара и гола. И двата мача завършиха 1:1, каквото и да правехме, Факети вкара и двата гола. На прословутия трети мач, който се състоя в Болоня, загубихме с 0:1.

-Не съжаляваш ли, че не си взел участие в един от историческите мачове за ЦСКА?
-И да, и не. По това време още бях в казармата. Как да претендирам да съм титуляр. Ето, сега гледам една снимка, ние сме петима на нея – аз, Киро Райков, Зафиров, Цветан Атанасов и Альоша Димитров. И отдолу пише, петима в борба за един пост. Значи петима футболисти сме се борели за поста дясно крило, отляво незаменим беше Ването Колев. Аз бях в групата за мачовете, пътувах с отбора, но не взех участие.

-Кой беше най-добрият ти приятел от цялата плеяда звезди в ЦСКА?
-Аспарух Никодимов. Десет години спяхме в една стая по лагерите. Много близки сме с него. После той стана кум на сватбата ми. Сега имам вила в Батулия, като купих мястото от неговата баба. Оказахме се почти комшии. Иначе с Митата Якимов, Боби Станков, Петьо Жеков, с почти всички бях приятел. Ходехме си семейно на гости, след мач също излизахме да пийнем по чаша вино. Тогава друг алкохол не се пиеше. Естествено, имаше и такива, с които не се погаждахме. Аз като пристигнах в ЦСКА тарторите ме приеха, младите обаче започнаха да роптаят. Имало е и скандали, не може да няма. Карал съм се със съотборници, с Митата Якимов и с Цането (б.р. – има предвид Никола Цанев). Но сме го правили, защото горяхме в играта. Ставаха разправии по време на тренировки, ако някой влезе по-остро или не ти подаде, както трябва или не изпълни точно това, което трябва. Такива сблъсъци е имало на тренировки, да не ви разправям, но беше така, защото обичахме футбола и защитавахме с чест любимия си отбор. Сега на футболистите не им дреме.

-Рано, рано са те вързали с брачен договор?
-(смее се). Как рано, бе. Ожених се на 23 години. Тогава в ЦСКА почти всички бяха женени. Времената бяха такива, не можеше да живееш, ей така, с произволни хора, да нямаш подпис. От ЦСКА ми дадоха апартамент в квартал “Лозенец”, тогава това място беше пущинак, нямаше нищо. Вече няколко години бях сам, писнало ми беше, да няма кой да ме
изпере, изглади,

да ми закърпи
чорапите.

Сега има перални, има всички удобства, а навремето...Затова викам, айде да се задомя. Съпругата ми е бивша волейболистка, и тя от Харманли. Ние сме от една махала, познавахме се, но нищо особено. И тя като мен, пристигна през 1966 година в София, студентка. Видяхме се и знаете как стават нещата.

-Как беше с треньорите в ЦСКА?
-Вече ви обясних за Стоян Орманджиев, прекрасен човек. После треньор ни стана Манол Манолов-Симулията. То не е добре да се говори така за починал човек, но не беше коректен. Особняк, не обичаше някой да е по-силен или голям от него. Затова изгони една камара звезди от ЦСКА. Митата Якимов стана голмайстор и в същата година той го освободи, каза му, че не вижда развитие в него. По-късно по подобен начин бяха освободени Никола Цанев и Петър Жеков. Един ден излизаме на тренировка и Симулията вика на Жеков: “Не се събличай, освободен си”. А Жеката ставаше голмайстор, когато си поиска, и взимаше златни обувки. Третият ми треньор в ЦСКА беше Серги Йоцов. За него не мога да кажа нито отрицателни неща, обаче и нищо положително. Той само седеше покрай страничната линия и викаше: “Тичайте, тичайте и пак тичайте”. Това е. През 76-та, бях на 29 години, напуснах ЦСКА. Започна да играе Цветан Йончев, момчето се справи добре в няколко мача. Аз имах счупване на ръката, не играх няколко двубоя и после Симулията така и не ми даде шанс. Приключих кариерата си в “Черно море”.

-Разкажи за гола срещу “Аякс”, днес се навършват 39 години от паметната победа, това ли е най-великият момент в кариерата ти?
-Не, защото така и не разбрах как го вкарах. Всички подробности ги научих на другия ден от вестниците - как Гошо Денев е центрирал, как съм надскочил двама холандци и т.н. Никога обаче няма да забравя Сурбиер. Той е най-трудният защитник, срещу когото съм играл. След това, през пролетта на 1974 година играхме срещу “Байерн” (Мюнхен). За малко и ги бяхме отстранили. В Германия ни поведоха с 1:0, а аз изравних за 1:1. През второто полувреме обаче съдията сякаш беше друг, закопа ни. Герд Мюлер вкара за 3:1 от явна засада, после ни вкараха още един гол, биха ни с 4:1. На реванша ги бихме само с 2:1 и отпаднахме.

-По колко пари взехте за победата над великия “Аякс”?
-Държавата ни даде по 400 лева. После обаче се присетиха, че не сме победили и в двата мача и

ни удържаха
по 200 лева.

Абе, луда работа.

-Освен “Аякс” вкарваш на още известни отбори, казват, че си бил убиецът на гиганти?
-Мушнах я и на Дино Дзоф. Много ценен гол, който го помня като днес. Играхме с “Ювентус” през есента на 1975 година за Купата на европейските шампиони. В София ги бихме с 2:1. Не ни вървеше играта. На полувремето треньорът Манолов вика: “Събличай се, ще спасяваш положението.” Преди това обаче, на един лагер в Палма де Майорка един ме завъртя, паднах на земята и си счупих китката. Носех гипс дълго време. Обаче влязох срещу “Ювентус”, свалих гипса на полувремето, какво да правя. Паднах при един сблъсък на ръката си, пак ме заболя, изду се. Болките бяха ужасни, не се търпяха. В 90-ата минута реализирах за 2:1 със счупена ръка.

-Много голове имаш и срещу “Левски”
-(прекъсва ме). Не знам, но явно имаха страх от мен. Вкарвах във всеки мач, все ги биехме. Обаче се уважавахме. “Левски” разполагаше със страшен състав. Имам общо 8 гола срещу тях, включително на два финала за Купата на Съветската армия.

-До кой военен чин стигна в йерархията?
-Първо станах капитан, след като победихме “Аякс”. След това бързо ме направиха офицер, дори не разбрах как станах младши лейтенант и лейтенант. Тогава имаше правило, че колкото звезди имаш на пагона, толкова години трябва да изкараш с дадения чин. Например, ако си с три звезди, преди третата година не можеш да бъдеш повишен. Уволних се като подполковник.

-Сигурно взимаш голяма пенсия, подполковник Марашлиев?
-(смее се). Абе, голяма, голяма – 450 лева. Не е малка, защото знам, че много стари хора и толкова не получават. Ама съм си трошил краката години наред, дал съм си здравето за футбола и това е признанието. Обаче не се оплаквам, живял съм, каквото съм живял, сега нека за младите да има.

-Разкажи за световното първенство през 1970 година в Мексико.
-Тогава много хора взеха много грешни решения. През зимата отидохме на подготовка в Мексико и Перу уж, за да свикнем с обстановката. После ни качиха на Белмекен, за да сме на същата надморска височина, пак, за да свикнем. Отидохме лятото на първенството и в първия мач с Перу стана страшно. През първото полувреме имахме сили, смачкахме ги. На полувремето обаче капнахме, не ни даваха да пием вода, а то 40 и кусур градуса, влага, гърдите те болят, главата ти –

все едно са те
ударили с чук.

Напихме се с вода и през второто полувреме едва ходехме. Всичко обаче тръгна преди това. Треньор ни беше Стефан Божков, помагаше му д-р Кръстев. Божков през цялата си кариера е имал проблеми с килограмите, за него най-важното е да се свалят килограми. Аз бях свалил 6-7 килограма. Този доктор Кръстев ни надуваше един балон в тренировъчния център, в който да тичаме. И вика: “Супер сте”. Да, но го правехме в стаята, на хладно. Като излезем на терена, изпукахме. Гледаме останалите отбори имаха покрай скамейките едни като щуцери, от които взимаха кислород. А нашите не ни даваха вода да пием. Провалихме се още от самата подготовка.

-Кой излезе виновен за цялата работа?
-Тоя доктор Кръстев беше някакъв професор, завеждащ катедра. Никой не му каза нищо, мина метър. Всички изкараха виновен Стефан Божков. Казах ви, той имаше вина толкова, доколкото ни караше да топим килограми. Заедно с лекаря ни сравняваха с борците и боксьорите, техните режими на сваляне на кила. Ама ние загубехме ли един-два килограма, не можехме да тичаме. Като се подготвихме да се връщаме към България ни засилиха, че са ни изпотрошили прозорците на апартаментите, колите, защото сме се провалили. Нямаше такива неща. Прибрахме се късно, по тъмно беше, но не, защото сме се крили, а защото самолетът имаше закъснение. След Световното през 70-та в Мексико почти всички цесекари полека-лека ни забравиха за националния. Останаха само Якимов и Пенев.

-Точно в тази 1970 година се ражда единственият ти син Христо.
-Мани, мани, голяма олелия и с това раждане. Той е роден на 14 февруари. По това време бяхме на въпросното турне в Перу и Мексико, играехме контроли. Оставих съпругата ми в София, заедно с майка ми е отишла да роди в Първа градска болница. Няма телефони, няма интернет (смее се), няма нищо. Сестра ми бие една телеграма, за да ме уведомят, че имам син. Тогава в отбора всички се майтапехме, нещо все си говорехме за синове и дъщери и не вярвах на новината. Дойде обаче Стефан Божков и ми каза, че ми се е родило дете. Разреши ми да почерпя по една бира, а после се събрахме да пием по още едно. Прибрах се в България и

видях сина си
чак на 27 дни.

После обаче се качихме на лагер на Белкемен. Върнах се, а той – на три месеца, вече му беше избило зъбче. Имам двама внуци – Катя, тя е волейболистка, Димитър е на 11 години, но не го влече спорта. Носи и трите ми имена – Димитър Христов Марашлиев.

-Правиш треньорска кариера в Кувейт?
-За първи път заминах през 1984 година. Отидохме аз, Димитър Пенев и Христо Андонов-Пелето в клуба “Ямрук”. На мен ми дадоха юношески формации, Пената водеше 20-годишните, а Пелето тренираше представителния отбор. Изкарахме така две години, но след това шефовете не одобриха Пенев и Андонов и те се върнаха. Аз останах още две години, общо четири години можеше да стоиш в чужбина. Върнах се, а после още два пъти ходих до Кувейт, за последно през 2005 година.

-Напечели ли пари?
-Изкарвах много повече, отколкото получаваха в ЦСКА, например. Заплатата ми в Кувейт беше 2200 долара. Взимах я, но веднага превеждах 1300 на държавата. Така беше. Посланикът ни в Кувейт взимаше 800-900 долара на месец, не можеше аз да прибирам повече от него. Затова на месец ми оставаха 700 долара. И това обаче бяха страшно много пари. При едно от прибиранията ми предложиха да стана треньор на ЦСКА. По това време треньорите взимаха 400 лева. Казах им: “О, връщам се в Кувейт, ще си изпълня договора.” Не съжалявам, поне научих арабски език. Още на първата година си купих “Лада” от “Кореком”. Не чаках, тъй като с валута ставаше веднага. Страната е много богата, а цените евтини. Например, едни дънки струваха по 3 долара. Купувах по десетина чифта и носех в България. Кои за подаръци, други продавах. Тук се търгуваха по 50 лева. Така се печелеха пари. Носех на децата блузки, вкусотии, такива неща в България по това време нямаше.
СТЕФАН РАЛЧЕВ

Това е Димитър Марашлиев
*Роден на 31 август 1947 г. в Харманли.
*Играл е за “Хеброс” (Харманли) (1964-1966), “Спартак” (Пловдив) (1966), ЦСКА (1966-1976) и “Черно море” (1976-1977).
*Има 250 мача и 75 гола в "А" група (244 мача и 73 гола за ЦСКА и 6 мача с 2 гола за “Спартак”).
*С ЦСКА става 6 пъти шампион на България - 1969, 1971, 1972, 1973, 1975 и 1976 г. и 4 пъти носител на Купата на Съветската армия - 1969, 1972, 1973 и 1974 г.
*За ЦСКА има 26 мача и 9 гола в евротурнирите (21 мача с 8 гола за КЕШ и 5 мача с 1 гол за КНК).
*Има 8 мача и 3 гола за "А" националния отбор (1968-1973) и 7 мача с 3 гола за "Б" националния. Участва на СП-1970 в Мексико (в 2 мача).
*Полуфиналист за КЕШ с ЦСКА през 1967 година. *Завършва ВИФ "Георги Димитров". "Майстор на спорта" от 1969 г.
*След прекратяването на състезателната си кариера става треньор и директор на детско-юношеската школа на ЦСКА, треньор е и в Кувейт. Сега е пенсионер.