Поводът да посетим професор Юлиан Вучков бе един любопитен факт. След доста години петдесет екземпляра на „Кратка история на световната драматургия” на руски език бяха намерени в кабинета на някогашния, вече покойник, председател на СБП Николай Петев. Кога и как са попаднали там и защо руснаците са решили да преведат този труд, с тези въпроси се обърнахме към професора. Разговорът обаче далеч надмина първоначалните намерения.
- Професор Вучков, кога написахте „Кратка история на световната драматургия”?
- Когато се разделих със списание „Театър”.  Отпечата я нашето академично издателство „Марин Дринов” през 1998 година. В Русия тя излиза под марката на ИПО „У Никитских ворот”, което е едно от най-големите издателства в Москва.  Оценена от рецензентите там като книга на световно равнище. Преди да я напиша, съм прочел 1220 пиеси,  анализирал съм четиристотин от тях,  на сто автори от пет континента. Тя не е само история на драматургията, а  история на художествената литература въобще.  Според Аристотел драматургията е върхът на художествената словесност. Тя е най-сложният писателски труд.  В древна Гърция  пиеси са писали Есхил, Софокъл...

- Как трудът ви стигна до Русия?
- Николай Петев  много общуваше с руските писатели. Той им я е посочил. Те пък са казали: можем да я издадем, след като я прочетем. Ти може да я харесваш, защото си му приятел, но искаме да имаме наши лични впечатления. Руснаците са изключително силни в историята и теорията на литературата. Те имат страхотни  учени в тази област. Преведохме я.    Прочитат я те и ахват. Защото никога  не са издавали история  на световната драматургия. Те печатат регионални обзори.  А аз съм събрал в една книга пет континента,  стигам почти до наши дни.  Това е една от най-силните ми книги. 

- Получихте ли хонорар?
- Не съм. Руснаците смятат, че е достатъчна честта, която ми е оказвана, да ме четат там.  



- Кой е фаворитът ви сред героите на книгата ви?

- Естествено Шекспир. За него много е говорено, той е най-великият писател, поет и    драматург. Сонетите му са не по-малко гениални от пиесите. Добавям и Молиер. 

- Какво мислите за легендата, че такъв човек Шекспир няма, че това е един събирателен образ на няколко души?
- Няма значение кой е написал пиесите. Важното е, че е Шекспир. Според мен той е един човек. Не са двама, не са трима. Аз съм чел  37  негови пиеси поне по  десет пъти,  „Хамлет”- двадесет пъти съм я чел и анализирал, преди да  седна да пиша за нея. Това е един и същи стил, език, начин на изразяване, на построяване на изречението. Неповторим. Ако са няколко души, ще стане  гювеч от стилове. Ще бъде еклектика. 

- Защо съвремието ни не роди такива гении?
- Най-трудно от всички литературни родове се пишат пиеси. По-лесно е стихове, романи разкази, новели. Драматургът трябва да владее две изкуства: литературата и театъра. Да разбира от актьорска игра и от режисура.  Шекспир и Молиер са велики автори, защото те са и театрали. 

- А имате ли любимци сред днешните автори на пиеси?
- Сега драматургията ни е в трагично състояние. Изключително безплодна,  чалгаджийска, кръчмарска или снобска. Фантазьорства, които нямат нищо общо с реалния живот. Измишльотини. Съчинителства.  Вътре има даже  откачени герои. 

Българската драматургия е най-слабият литературен род, откакто  съществува нашата литература. А имаме гениална поезия  на европейско равнище. Жалко, че малко се превежда. Главно Вапцаров и донякъде Вазов. Имаме и романистика велика. Драматургията отстъпва. 

- Когато  говорите за поезия, кои имена ще  изтъкнете?
- Веднага казвам Ботев. Но има едно заблуждение, което ме изненадва: Защо слагат Вазов след него. Ботев  е велик,  има шест гениални стихотворения. Но на него му помага, че е загинал за свобода. Това му създава ореол и слава. Вазов живее спокойно, еснафски. Няма тази революционна съдба и затова малко се подценява. Да, казват, велик е, но след Ботев. А къде е „Епопея на забравените”. Между впрочем те са много сходни като начин на писане. И двамата са свръх емоционални, освен че са и свръх мъдри. Заклети патриоти, мрат за България. Както много малко съвременни писатели.

Разбира се,  Ботев е по философ в своята поезия. Вазов има  блестящи комедии, но драмите му са много слаби. Наивни, гръмотевични, нагласени.  Хубави са и двете пиеси на Яворов: „В полите на Витоша” и „Когато гръм  удари, как ехото заглъхва”.

- Но всички автори  имаха проблеми с читанките. Изхвърлят ги... 
- Изпати си „Аз съм българче”. Ту го вадят, ту го слагат.  Въобще гонят се всички тези, които са много патриоти в своето писане. Които обожават България. Сега  патриот звучи като мръсно име. Самата политическа класа отъждествява патриотизма с консерватизма, с пълната изостаналост, с антиевропеизма. Което е безумие. Българският народ сега е оклюман, няма  национално самочувствие.  И за мен могат да кажат, че съм шовинист, но  ще бъде безобразие, след като съм написал история  на световната драматургия, която изследва целия световен опит в тази област.

- В книгата ви има ли български драматург?
- Има един. Ст. Л. Костов, автор на четиридесет комедии, някои от които са на европейско ниво. Той е игран в Русия, в Сирия. Радичков също е голям писател, но той не е така социален. Той създаде нови думи и обогати литературата, но  е по-малко  достъпен за широката аудитория. Неговите метафори и сравнения са малко като кръстословици и затрудняват. Хайтов се чете с лекота.  Дори и най-неграмотните хора се увличат от неговите разкази.  Станислав Стратиев е най-добрият комедиограф след Ст. Л. Костов.  Но за съжаление в българския театър, който е в голяма криза, нашата  класика не се играе.  На сцената е  чуждата  драматургия, която е снобщина и чалга. Но  целият свят е полудял  заради  политическата върхушка. Питай ме защо няма демокрация?

- Защо няма демокрация?
- Никога в света не е имало. Какви са тази глупости? Нашият период е лъжедемократичен, властта е абсолютно диктаторска.  Разбира се, не така очевадна, както по времето на Живков, но така е в цял свят. 

- Имало ли е някога  демокрация? 
- Никога. Винаги е имало стена между управлявани и управляващи, между бедни и богати.  Някога  много висока и  дебела. Друг път по-тънка и ниска.  У нас и сега е висока. И ще ти кажа защо: Имаме  еднопартийна система, нека не обвиняваме само ГЕРБ, така беше и с другите партии. Иван Костов, когато  беше на власт, неговата тъмносиня партия държеше в ръцете си и парламентарната, и изпълнителната, и президентската власт. При БСП абсолютно същото. До избирането на генерал  Радев ГЕРБ имаше и парламентарната власт с Цецка Цачева, изпълнителната  начело с Бойко Борисов и президентската на  Росен  Плевнелиев. Това е еднопартийна система.  Както при Тодор Живков. Каква е разликата. 


Професор Вучков заедно с актрисите Гинка Станчева и Емилия Радева


Снимки Иван Григоров
- Вече има промени...

- Това при Радев е една илюзия. Прекалено много смехотворни надежди се възлагат на  това лице, наречено Румен Радев. Той никога нямаше да бъде избран за президент, ако не го буташе напред БСП.
 
- Защо не го харесвате? Той е летец. Въздушен ас.
- Не го харесвам, защото е блед човек. Безличен. Имаме нужда от човек със силен характер.

- Ами нали имахме г-н Плевнелиев?
- Плевнелиев е смешен. Радев не е смешен, но е безличен. Не може да се изяви. Минаха два месеца, откакто е избран, но не виждаме активност. Няма инициативи,  дейности. А какво прави Тръмп? Много го харесвам. Всичко му е готово. Екипът му е сглобен. Поставени му са задачи.  Те действат вече. Активно. От първия ден, откакто е избран за президент, работи, въпреки че и той ще влезе в Белия дом чак през януари.  Но човекът не чака. А господин Радев смята, че България е чакалня и има време. Освен това какъв опит има Румен Радев?  Аз  следя много внимателно телевизионния живот, не му бях чувал името му, докато не го обявиха за  кандидат. Името му не бях чувал.

- Но той има сериозна професия. Летец.
- Да командва армията. Държавата не е въздушни войски.  България не е самолет.

- Предаванията ви имат голяма зрителска аудитория. Какво вълнува хората? 
- Бедността - това е рана на целия български народ. Ниските доходи, особено на пенсионерите, които са над 2 млн. души. Бедността, ограбването изключително много вълнуват. Освен това хората се интересуват от политика. От партиите в следващите избори,  ще има ми промяна в курса на управление, ще има ли коалиция. И най- важното - българският народ ненавижда властта. Това са ми впечатленията още от 1994 година, когато застанах на екрана и не съм слязъл досега. Той не обикна нито  един политик,  от които  се появиха  след 1989 година.  А всички те псуват  Живков. Не са спрели.  Той също си има грехове, диктаторски прояви, самовлюбен е. Но  имаше и качества на  политик. Беше патриот, предприемчив и енергичен човек.  Особено през седемдесетте години, когато се построи АЕЦ „Козлодуй”. После започна и „Белене” и метрото, сложи начало на много неща. Периодът на Червенков и Георги Димитров бе много по-страшен от този на Живков. Тогава имаше много политически гонения. И то на    хора, които не се бореха против комунизма, но имаха по-различно виждане. Много се подобри политическият и психологическият климат след идването на Людмила Живкова. Аз съм имал пряк контакт с нея. Тя не обичаше социалистическата идеология. Свидетел съм, веднъж чакаме за асансьора и чувам секретарката й да казва: „Една наша другарка, член на БКП, моли да й помогнете да се назначи на работа”. А тя отвръща: „Омръзна ми да ходатайствате за членове  на БКП, няма ли да се застъпите веднъж за безпартийните хора”.  Тя не обичаше да й се слагат, да я четкат. Подаде  ръка на хора, които не бяха долюбвани. Людмила и  Радой Ралин помогнаха да могат да се връщат емигранти като Петър Увалиев, Милчо Левиев.

-  Как гледате  на бъдещето с мъдростта на преживените години?
- Смятам, че  светът вече е узрял за  едно ново обществено устройство.  Капитализмът се е изчерпал като система.  Пазарната икономика  е разбойническа. Има вратички, които узаконяват беззаконията. Огромна е пропастта между бедни и богати. Няма място, където да е спокойно.  Нуждаем се от ново устройство, което да вземе най-доброто от всичките досегашни системи. Трябва гражданско общество. Докато има партии, ще има партизанлък. Нова обществена система или човечеството отива към края си. Не съм оптимист. Ще  бъде много трудно.


Живков четеше статиите ми

Бях заслужил деятел на културата. Живков беше много близък с академик Ангел Балевски,  Георги Джагаров и Пантелей Зарев. Веднъж им казва: Гледам този Юлиан Вучков във „Всяка неделя” -  младо момче, много огнен, много горещ оратор, хубав език, смело говори, критикува, не цепи басма. И заради телевизията взех да чета и  статиите  му.  Какво ще кажете, ако го направя „Народен деятел на културата” . Зарев казва:  Аз съм  рецензент, той да стане доктор на филологическите науки. Джагаров добавя, че като  драматург следи  всичките ми дейности като театрален  критик. Тримата казват добре и  станах „Народен деятел на изкуството и културата” . Най- младият носител на това звание на 47 години. 

- Като излезе моята история на световната драматургия Живков казал, че за да я напиша, сигурно съм прочел един камион книги.  Вече не беше на власт,  току-що освободен от ареста. Той имаше вътрешна потребност да общува с изкуството и културата. Не пропускаше премиери. Не искам да го величая. Имаше и недостатъци. Гонеше някой, като го види,  че е по-умен от него. Все трепереше да не му  вземат мястото,  но с дъщеря си правеше много неща за културата. Накрая  се умори, видя, че социализмът се изчерпва. Събра всички в НДК и аз бях там и  каза:  Ако продължаваме така да субсидираме заводите, а те нищо да не печелят, има вероятност да се окаже, че социализмът е  едно недоносче. Но Горбачов го дръпна за полите и му каза:  Какво си тръгнал да се занимаваш със Западна Германия и Япония. Ти забрави ли, че си  член на СИВ.  И го свали.


Едно интервю на Исак ГОЗЕС