Данчо Караджов няма нужда от представяне. Той е сърцето на група „Сигнал”! И е онзи непримирим бунтар, който във времето заради бетонните си позиции неведнъж е отнасял жестоки наказания. Но и всяко наказание е провокирало в него само още повече заряд да следва призванието си – с лекотата, с която хората се влюбват един в друг на неговата музика. „Сигнал” са заедно вече 39 години на рок сцената, а на 21 март правят уникално, зрелищно и със сигурност запомнящо се музикално шоу в зала 1 на НДК, който започва в 19:00 ч. Специален гост на концерта е Лора Караджова, с която бандата ще възроди легендарния си хит „Пламък и дим”! В този изповеден разговор пред „ШОУ” Данчо Караджов по традиция е болезнено откровен. Не пести нито истини, нито емоции, нито усмивки!
- 39 години на рок сцената, както и да го погледнем, си е постижение! Как се капсулова подобен ритъм във времето така, че днес, непосредствено преди големия концерт, да е дори по-енергизиращ, отколкото в моментите на най-голяма слава?
- (Усмихва се.) Много хубав въпрос. Ами… чувстваме се на 18 години всичките до един (смее се). Устремът е наистина страхотен, точно като на едни младежи. Дори онзи ден, когато бяхме на репетиция, се шегувахме, че през последния месец репетираме абсолютно всеки ден, защото този концерт се оказа много отговорен. В началото искахме да направим един концерт, който да бъде редови за „Сигнал”, но очакванията на хората са огромни и в един момент се стреснахме малко, казахме си – трябва да свирим повече, отколкото досега сме мислели, че е достатъчно. И наистина от години не сме репетирали толкова здраво и отговорно. Надявам се, че всичко ще бъде наред и на много високо ниво. Песните стават убийствено – като се прибави и страхотният звук, и осветление, които ще бъдат на концерта, комбинацията ще си заслужава – цялата тази химия между групата и публиката ще бъде неоспорим факт.

- Повече приличате на тийнейджъри, които се подготвят за първата си премиера…
- (Смее се.) Май е така, да. Но ние сме такива (смее се). Наистина човек трябва да има млад дух, защото ако се предаде, както бих казал, че правят почти всички мои колеги от по-старите банди, никой няма да спечели – нито публика, нито артисти. Ние

все още смятаме, че имаме работа на сцената и продължаваме напред

- А защо се предават някои ваши колеги? Защо странят от музиката, която иначе, знаем, че катализира толкова много енергия?! Мнозина често хулят така наречената ни действителност, в която тази музика все пак прави възможното да съществува…
- Всеки прави своя избор, след което носи последствията от него… Защо нас не ни провокира същата тази действителност?! Ние сме били група и по комунистическо, били сме и по капиталистическо време. Но за нас никога

никой строй не е бил проблем - 

било е важно само да спазим и да запазим най-вече идеята, че сме рокаджии, че сме музиканти – и че все пак има още хиляди хора в България, които милеят за групата и искат да я видят час по-скоро някъде из страната. Това е истината за нашия постоянен успех. Иначе, що се отнася до нашите колеги – много е важно колко от тях са били истински идеалисти по онова време, когато са тръгвали да стават музиканти, и докога е стигнала тази идеология. При нас съществува все още.

- Но група „Сигнал” със сигурност знае какво е да се минава през трудни моменти, през перипетии, през забрани – но безотказно!
- Точно така. Всъщност ние сме най-наказваната група в българския рокендрол. Каквото и да се каже от другите банди, ще звучи малко като измислица, защото ние наистина сме били най-забранявани. Но преживяхме всичко – надживяхме и комунизма, надживяхме и всичките тези лоши хора, които се опитваха през годините да ни пречат, стиснахме здраво юмруци, като едни истински мъже, и музиката остана любимото ни занимание. Затова и доживяхме този концерт, наречен „Абсолютно непознати”.


Култовата група „Сигнал” – по-енергични отвсякога!

- Защо се оказахте единствената група, наказвана толкова много пъти и на моменти твърде драстично?
- Навремето, каквото казваше партията, това ставаше. Вие, Слава Богу, сте на такава възраст, че нямате „удоволствието” да познавате тези времена. И по-добре – пожелавам на всеки българин оттук нататък да не се връща към тези времена, защото

това беше едно истинско мракобесие, диктатура

И на фона на тази диктатура ние правехме рокендрол – нали си представяте какви герои сме били – бяхме твърде дръзки за времето си, особено с посланията, които отправяхме. Заради това ни дръзновение отнасяхме наказание след наказание – защото, растейки в социализма, в комунизма, все се намираше причина, поради която ние да не сме удобни на средата, на нагласите и порядките в нея.

- Забраните са били свързани с музика, нали, защото как иначе можеш да накажеш един отдаден музикант, освен като отнемеш правото му да прави и изпълнява музиката си?!
- Абсолютно, това е. Например след един злополучен концерт в Бургас на 10 февруари 1982 г., когато горе-долу сте се раждали вие с Лора (Лора Караджова, дъщерята на певеца, бел.ред) (усмихва се),

ни забраниха за една година

излъчвания по телевизия и радио, забраниха продажбата на грамофонни плочи, а също така и да излизаме на сцена – под каквато и да е било форма. Но, като всеки рокаджия, ние репетирахме на инат, правейки един от най-убийствените си албуми – „Сигнал 4”, който се появи на бял свят през ’83-та. Затова казвам, че тези, които искат да се занимават с изкуството, наречено рокендрол, никой не може да ги спре.

- Същата тази 1982 година е дори още по-екстремна, отколкото я описахте сега, защото тогава вие едва не влизате в затвора…
- Вярно е, да. Тогава публиката наброяваше близо 4000 човека, албумът точно беше излязъл и младежите пееха, скачаха, забавляваха се от сърце. В един момент
милиционерите извадиха палките и започнаха жестоко да бият наред.

Едно момиче дори припадна от тези палки. Биеха децата! Тогава аз спрях концерта и казах по микрофона, че ние не сме свикнали да пеем под ударите на милиционерски палки и оттам нататък вече стана страшно – ЦК на БКП, Комитет за култура и т.н. се разправяха с нас. Направо ни обезглавиха! Шефът на охраната в залата дори ме заплаши с бой и затвор. И днес, толкова години след това, аз даже се сещам за този момент с лека насмешка, защото сега е друго, но иначе тогава беше наистина много жестоко. В крайна сметка тогава нас просто ни оставиха, така да се каже, под гладна карантина, но ние успяхме някак да запазим и семействата си, и устрема си към музиката. След това постигнахме огромен музикален успех!

- Преди години Желязната завеса ви е спряла за световната рок сцена!
- Точно така беше, да. Навремето, когато „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс” тръгваха, независимо че ние сме се учили от тях, бяхме в крак с всичко, което ставаше на Запад. И наистина, ако я нямаше тогава тази Желязна завеса и сме имали възможност да излизаме навън, бидейки съпричастни с успеха на всички западни банди, може би щеше да е дори още по-феноменално като успех. По онова време имахме наистина убийствено кадърни момчета, на световно ниво. Желязната завеса попречи за всичко това и си останахме в рамките на България за съжаление.


С голямата си гордост – дъщеря си Лора Караджова

- Казвате „за съжаление”, а знаете ли, че в много от разговорите си с ваши колеги те споделят обратното – че не биха си представили да живеят и творят извън България. Често давам като пример една Русия, където изкуството действително е издигнато в култ!
- Това наистина е въпрос на избор – дали един творец иска да живее и работи в чужбина, или не. При нас този въпрос не е по-различен, защото за нас България е мястото, където се чувстваме най-добре – въпреки че сме обиколили повече от половината свят на концерти. Но за Русия това е категоричен факт! А ние

в Русия бяхме убийствени звезди -

от ’81-ва до ’89-а – рок звезди в истинския смисъл на тази дума! Имаме над 500 концерта в Русия, което е нещо много голямо – и когато отидохме на турне там, го направихме с много голямо желание. Емоцията ни беше много приповдигната, защото знаехме каква публика ще срещнем там. Руската публика е невероятна просто.

- Говорим за отношение към музиката и не мога да не ви попитам директно – защо не се пускат български песни по радиата, а сме все така пленници на чуждопоклоничеството?
- Добър въпрос! Много разочарование трупа в мен тази ситуация. Преди три години например, когато направихме големия концерт в зала „Арена Армеец” и я напълнихме цялата, създадохме и едно ново парче – „Нашата любов”, в което се разказва за нашия поклон пред публиката, която ни следва все още и дай Боже винаги да е така. Тази нова песен беше на нивото на всички наши хитове през годините, но никой не й обърна внимание, никой не я завъртя въпреки повода. Безкрайно съм разочарован от тази ситуация! Но аз толкова много съм видял през тези години, че каквото и да се случи
нищо не може да ме изненада в тази държава, наречена България

А за авторските права изобщо не ми се коментира, защото там пък е една бездна, където попадат огромни финансови средства, които в никакъв случай не се разпределят достойно между автори, изпълнители и музиканти. „Мюзикаутор” са много наясно с моето отношение по този въпрос, затова и винаги избягват коментар по отношение на „Сигнал”, защото добре познават позицията ми – още от самото създаване на „Мюзикаутор” и до ден-днешен. Ние не сме членове на тази компания, няма и да бъдем!

- В наш минал разговор ми споделихте, че поддържате много приятелски отношения с немалка част от колегите си – споменахме по-конкретно Тони Димитрова и Нели Рангелова. Добре, но защо не направите по един дует с тях? Никой не очаква това май…
- С удоволствие, да (усмихва се), стига да има конкретна покана, да се разберем. И с двете съм в прекрасни отношения, но пък и вие сега отваряте отново този въпрос, може и да помислим по въпроса. Не е невъзможно да се получи.

- Доколкото знам, все още не сте написали песен за малката си внучка Алиса – дъщерята на Лора, а това трябва да се промени, нали така?
- (Смее се.) Абсолютно. И това ще се случи, просто е въпрос на точен момент. Това е муза, а музиката е свише, идва в неподозирани моменти. А аз искам да напиша хубава песен, а не някоя глупост, за която просто да кажа – „ето, това е песента”.


 ...и с голямата си любов – съпругата си Марияна

- Със съпругата ви Марияна сте заедно вече 47 години, няма да ви питам познатото клише „каква е рецептата?”, но искам да разбера има ли я все още онази първоначална катализираща страст, каквато и в началото на връзката ви?
- Съществува, разбира се, иначе просто тази връзка не би била факт. Може би човек трябва по този въпрос да има и мъничко шанс, мъничко късмет – да попадне на точния човек. Дори не мисля, че е толкова до компромиси, за каквито много хора говорят, защото при нас нещата станаха на принципа на взаимното допълване. Не се наложи да правим компромиси. Принципно май моят характер е по-сложен, защото като Козирог съм малко по-мълчалив, докато тя е по-експанзивна. Но се допълваме. Съдбата е била благосклонна към нас определено.

- Лора наскоро сподели, че ви вижда все по-често в ролята на супердядо. Така ли се чувствате и вие?
- (Смее се.) Ами щом тя казва. И двете ми внучки страшно много ме обичат, а аз ги гледам страхотно. Те изпитват голямо удоволствие – само като ме видят, и става много весело. Щастлив съм, че е така.

- Лора се премести и сега живее в Банско със семейството си. Това притеснява ли ви като факт предвид разстоянието, което не е чак толкова голямо, но все пак го има?
- Не, всичко е наред. Лора е достатъчно голяма, за да се грижи за детето си, за себе си. Щом така е решила, значи така е най-добре за нея. Виждаме се често,

аз продължавам да я прегръщам и целувам, тя не ми бяга

(смее се). И дори ще ви издам нещо, което не съм споделял все още – на този концерт сега я поканих, за да направим дует, така че и това ще се случи, живот и здраве!

- Това е прекрасно! Години наред и с вас, и с нея си говорим защо го няма още този ваш дует – радвам се, че съм първата, пред която го споделяте!
- Да, мисля, че ще се получи много добре. Наистина минаха години, в които само си говорим как искаме да го направим, пък все не го правим. Ето, че и този момент дойде.

- Да видим, може пък след няколко години малката Алиса да поиска също да се занимава с музика – повлияна от цялото си семейство…
- (Усмихва се.) Каквото реши, ще я подкрепя. На мен навремето никой не ми попречи да се опитвам да бъда музикант, затова и аз няма да го правя. Лора си тръгна по нейния път, занимава се с музика – същия съвет бих дал и на Алиса, и на Ния – голямата ми внучка, която вече заяви, че иска да става певица.

- Ако в началото сте имали притеснение дали, тръгвайки по вашите стъпки, Лора няма да бъде цял живот в сянката на успехите на „Сигнал”, то днес съм сигурна, че ще потвърдите обратното? Тя успя да си извоюва и свое място, и свой различен музикален почерк.
- Категорично да. Логично е да се предположи нещо подобно в началото, но истината е, че аз никога не съм се притеснявал за Лора – просто защото тя направи всичко възможно да се откачи от моята сянка и успехите й го потвърждават. И нещо много важно – тя ги постигна сама, което ме прави и много горд като баща. Лора е много мъжко момиче, просто обича да се справя сама.

Тъстът му го гонил с пушка!

Говорим за 70 година, много назад във времето. И когато едно 15-годишно момиче, на колкото тогава беше съпругата ми, заяви, че има отношения с някого, някак си звучи притеснително. Аз бях 18-годишен. Дори и аз да бях на мястото на баща й, сигурно щях да извадя не пушка, ами вероятно някакъв топ, за да застрелям този, който я преследва. А и в онези времена беше абсолютно табу толкова малки деца да имат дружба. В крайна сметка обаче и това отмина, след което с моя тъст станахме много големи приятели. Години след това го попитах защо е извадил пушка срещу мен, а той вика: „Откъде да те знам, че си толкова готин”. Страхотен човек беше! А със съпругата ми оттогава до днес сме неотлъчно заедно, вече 47 години.

Интервю на Анелия ПОПОВА