Нежна дама събужда у Яворов “безответни” пориви

Така изглеждала първата ни поетеса, приета от литературната ни общност като автор с доказани качества. Първата, която дръзва да говори откровено за своята любов, за своите интимни преживявания. Крехка, стеснителна, тайнствено печална в своите неизменно черни жалейни дрехи, тя събужда у Яворов пориви, които обаче остават “безответни”. Мадоната в черно, както я наричат, и в поезията, и в живота си е изразител на чувства и усещания, които я сближават по-скоро с отвъдното, отколкото със света на живите. 

Екатерина Ненчева (родена през 1885 г. в Троян) израства в семейство, където по традиция властва духът на бащата - Димитър Ненчев, потомък на хайдути, страстен, емоционален, буен мъж, фелдшер по образование. Той участва в Априлското въстание, после - в Руско-турската освободителна война и в Освободителното движение в Македония, но умира при неизяснени обстоятелства в един полицейски участък в Никопол през 1902 г., едва на 43 г. Майката с трите деца изпада в мизерия. Екатерина, чувствителна и меланхолична по природа, преживява трудно загубата на любимия баща, но две години по-късно се срива психически, когато се самоубива с отрова 15-годишният й брат Страшимир, разочарован от житейската действителност. 

Тя пише в дневника си: ”Ужасна дата, най-страшната в живота ми! Толкоз пъти ставам, хващам писалката, но все нямам сила да я държа, да пиша... Аз вечно ще плача!... Ах, братче, скъпо братче, ти изтръгна сърцето ми! Ти ме обезпокои завинаги, ти направи от мен едно жалко същество, което знае само да страда...” 

Оттогава тя се облича само в черно. Първите си стихове Екатерина написва още на 14 г. Вече студентка по славянска филология, тя публикува в сп. “Мисъл” с псевдонима Велерина. Писателското племе е силно заинтригувано: коя е тя? 

Д-р Кръстев, неин преподавател в университета, я кани на чай, като я предупреждава, че ще присъстват още Пенчо Славейков и Яворов, нейни кумири в поезията. Сестра й разказва, че “Тя цял ден беше в тревога и смущение. Дори се колебаеше дали да отиде”. Познанството й с Яворов скоро прераства в близост, от която тя самата се отдръпва в един момент, изплашена от неговата напористост. Дора Габе, с която Екатерина за известно време живее заедно като студентка, ще коментира немногословно този факт по такъв начин: “Вероятно между Екатерина Ненчева и Яворов имаше дълбока сърдечна връзка, която бе прекъсната от нея, тъй като тя не бе способна да преодолее патриархалната си затвореност”. Как ли да го тълкуваме? 

Яворов по това време е вече зрял мъж с богато минало като любовник, 

а Екатерина е провинциално свенливо момиче, за което любовта е по-скоро повей на ангелски крила, отколкото плътски наслади. Явно двамата са имали различна представа за границите в интимното общуване между мъжа и жената. Екатерина запознава приятелката си Дора с Яворов и дори му дава тетрадката й със стихове. Но видимо е недоволна и разтревожена, когато подразбира, че отношенията им се задълбочават. Предупреждава я да се пази от него. Дора Габе признава след десетилетия, че още като ученичка е гледала на вече признатата поетеса с възхита и преклонение, че е преписвала в тетрадка нейни стихотворения. Но не спестява истината: имали са различна оценка за Яворов като мъж. Дора Габе разказва още, че Екатерина “... беше унесена в своите блянове. Беше сякаш от друг свят, неземно същество, което не можеше да се справя с живота и действителността”.

Ще мине време, отношенията между Дора Габе и Яворов също ще охладнеят. Наглед причината са злословията на Петко Росен, който информира поета, че в чужбина 

скъпата на сърцето му девойка май има други задявки

А може би причината отново е в бързането на Яворов да се впусне в любовно приключение, преди да е готов за брак. За разлика от поета, Боян Пенев незабавно се запътва да иска ръката на хубавицата от баща й, така ваклооката еврейка става Дора Пенева. А до крехкото рамо на Екатерина застава един млад дългокос мъж, Иван Харизанов, с когото тя се сгодява през 1907 г.


Екатерина Ненчева и съпругът и Иван Харизанов

Година преди това тя се колебае в професионалната си реализация, защото я влече и театърът, даже работи близо година в “Сълза и смях” и Варненския градски театър. Но Иван Харизанов не одобрява съпругата му да печели на сцената и тя напуска. Когато две години по-късно се венчават, кумове са Дора и Боян Пеневи. Нито едната, нито другата поетеса са забравили за Яворов, съвсем не... 

Иван Харизанов, общественик и публицист, обгражда съпругата си с много нежност и грижовност, 

но работата му като съдия и прокурор го отвежда в различни краища на страната - Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив... Екатерина го следва неотклонно, отказвайки се от литературните среди, посветена изцяло на семейството си. През 1909 г. излиза единствената й стихосбирка “Снежинки”. Едни я намират за равна и монотонна поетеса, други отчитат смелостта на тази патриархално възпитана млада жена да говори за своите сърдечни копнежи на глас, като мъж, наричат я храбро кокиче... Най-очебиещото в тази книжка е усещането за непреодолима тъга и несекващо страдание, пристрастието към темата за смъртта: 
И това не е литературна поза - въпреки щастливия брак, въпреки двете деца, родени пряко предупрежденията на лекарите да не се подлага на такъв риск, 

поетесата крее, застигат я тежки депресии

През 1918 г. тя се разболява от испанска инфлуенца, а по-късно и от туберкулоза. Смъртта вече шета наблизо, а гробовете, които посещава, се множат, към тях се прибавя и този на самоубилата се нейна племенница. През последните две години Екатерина е прикована към леглото си и дори й е забранено да общува с децата си. Понякога сестра й ги води до полуотворената врата на стаята й само за да ги зърне майката през рукналите сълзи. През последните месеци поетесата не успява да заспи дори за минута. Моли да й дадат отрова, за да й спестят страданието. Сбъдва се това, което предрича и копнее отдавна: 
Накрая изпада в умопомрачение. Не познава близките си, шепне си, смее се и плаче, разговаря гласно с духовете на Яворов и Лора, пише стихове за отхвърления в младостта й любим, като го нарича “ясновидеца-слепец” и “мъченико свят”, “безсмъртнико”. 

Екатерина Ненчева умира на 9 февруари 1920 г., едва 35-годишна. В предсмъртното си писмо до съпруга си Иван Харизанов тя го моли, ако децата им не проявяват някакви извънредни дарби, по-добре ще е да бъдат оставени да растат като “волни птички, да се радват на света”. Защото, за да носиш короната на големия талант, трябва да преминеш през “ада и чистилището на живота”. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА