Днес, без съмнение, поетът Александър Петров е най-големият роден специалист по лоши хазяйки. Трудно е да си представим какво огромно зло е била въпросната наемодателка, след като е накарала един неизкушен дотогава от поезията младеж да я описва в стихове. Композиторът Борис Карадимчев пък използвал нотите, за да изрази страданията на лиричния герой. Така се ражда песента „Богатство”. Първият опит на водещия ни днес текстописец му донесъл за месец толкова пари, колкото баща му, опитен инженер, печелел за година. Но всичко това нямаше да се случи, ако не беше човекът, заради когото всъщност разказваме цялата тази история - Чочо Владовски. Защото: Вярно е, че поетът е написал силен текст, композиторът - завладяваща музика, но песента за хазяйката със или без виенската кифла и каничката с кафе, едва ли би станала този дълголетен хит, ако не беше Чочо. Да не забравяме, че това блестящо трио роди още песни, които надживяват не само времето, но и някои от авторите си: „Малкият град”, „Любовта без която не можем” ... Песни, които старо и дори младо припява и в 21-ви век.
Чочо Владовски си отиде от този свят на 10 декември 2006 година. Намериха го бездиханен в апартамента му в квартал „Лозенец”. Мъжът, който години преди това беше истинска канара, накрая се бе стопил до  четиридесет килограма.  Само  черната брада и святкащите очи напомняха за него. С мъка ходеше, трудно дишаше. Диабетът, който си носеше по наследство, алкохолът, творческият залез го бяха превърнали в бледа сянка на това, което беше. Непреживяната мъка по една тежка раздяла бе добавила своето. Макар и в миналото тя си оставаше незараснал белег. Когато това се случи, Чочо се  барикадира в апартамента си, изключи телефона,  замени лекарствата си с алкохол, обричайки се на най-лошото. Тогава лекарите го спасиха. По-късно това вече не бе по силите им. 

Тези дни, на 20 март, ако жестоката съдба не беше решила друго, той щеше да навърши 61. И може би още щеше да пее за малкия град, хазяйката и любовта, без която не можем.  Защото милиони щяха да искат да го слушат.

В родната попгилдия хората като Чочо се броят на пръстите на едната ръка. Той нямаше врагове. Колегите му  го обичаха. И не го тресеше звездоманията. Беше отдаден на музиката. И когато не можеше да прави своя, помагаше с цялото си сърце на колегите си. 



Чочо  е от хората, на които бъдещето е предопределено по рождение.  Баща му Христо Владовски е виртуоз флейтист. Солист на Симфоничния оркестър на българското радио и на филхармонията. Заедно с това педагог, дал първите уроци на много млади таланти. Чочо хваща флейтата още като дете. Свири класика и завижда на по-големия си брат Трошан, който е в  прочутия тогава състав „Сребърните гривни”.  Тайните залитания и на флейтиста към рока не се приемат възторжено от бащата. Доказателство за това е двойката, която му пише в качеството си на негов преподавател в музикалното училище.

В осми клас, в читалище „Пробуда”,  Чочо вече се изявява като вокалист. „Диана експрес” е първата му група. Минава и през „Сребърните гривни”, участва в програмата на Емил Димитров и оркестъра му „Синьо-белите”.

За да дойде звездният му час. В „Тангра” той изригва като вулкан. Дългата  до раменете смолисто черна коса, модните широки  чарлстон панталони и академичните очила го отличават от останалите. Публиката се влюбва в него от пръв поглед.  Популярността му расте. Песните му бързо се запяват от всички. Бохем, чаровник, умник, преливащ от чувство за хумор, талантлив, интересен. Всичко това се оказва  напълно достатъчно тийнейджърките да въздишат по него все по-тежко, а  армията от  почитателките му да расте.
Три години след началото Чочо е принуден да се раздели с голямата си любов „Тангра”. Причините: Творческо несъответствие. Колегите му решават най-обичаната  песен „Нашият град” да бъде  свалена от репертоара.  Твърдят, че тя  депресира публиката от малките селища. Но това е детайл. Като цяло групата решава  да смени стила си. Новият ритъм не допада на Владовски.  На неговото място с ролята на солист е натоварен „оловният войник” Стенли, а Чочо си тръгва, за  да гради кариерата си сам. Отнася и голямата си болка. Според най-близките му приятели, раздялата с „Тангра” е тежък удар, който Владовски трудно ще понесе. 

През 1979 г. Трошан заминава за Скандинавия и оттам заедно със Сия, ефектната солистка на „Тоника”, емигрират в Канада. Братята не се виждат повече от десет години. Време, през което връзката е напълно прекъсната. Да се търсят по телефоните, освен че е опасно, при тогавашните възможности е почти невъзможно. Писмата са предпазливи и изпълнени с общи приказки. И двамата знаят, че преди тях внимателно ще ги прочете някой друг. 

Веднага след промените от 1989 година Чочо заминава при Трошан. По това време той вече е женен за Даниела Минкова, операционна сестра от екипа на професор Александър Чирков. 
Тръгва с намерение  никога  да не се върне.  От тук нататък животът му ще продължи зад Океана. Кани  и съпругата си да дойде в Америка. Тя отказва.  Само шест месеца по-късно  „емигрантът” отново каца в София. Половин година далеч се е оказала напълно достатъчна да се убеди, че неговото място е в България.  Идва и се  развежда.
Срещата с Лили Иванова е съдбовна за Владовски. Голямата дама на родната попмузика  търси някой, който да включи в концертите си.  Приятели я запознават с Чочо. Тя дори не е чувала за него. Скоро чисто колегиалната връзка преминава в любовна. Заживяват заедно. Лили се отнася с огромно уважение към таланта и музикалните познания на партньора си. В общото им студио се ражда албумът й „Хазарт”.  Двамата са заедно няколко години. Много пъти излизат на една и съща сцена, но записват  само една дуетна песен: „Чико от Порто Рико”.

Синът носи неговото име

След раздялата с Лили Чочо среща Светозара. Според едно писание във вестник  „ШОУ” тя е  обещаваща дизайнерка.  В началото  живеят  заедно. Но Чочо не е човек,  който може да се затвори в някакво семейно пространство.  Скоро формулата на   съжителството е променена, но връзката не е прекъсната. Светозара ражда  момче, което Чочо  признава  и му дава името си.  Тя е  жената, която първа вижда мъртвия Чочо. Отива да го търси, след като телефонът му не отговаря цял ден. След смъртта му страда безутешно и това виждат  всички свидетели на дрматичното събитие.   Тогава синът Христо-Чочо Цветанов Владовски няма навършени четири години, а бащата  е на петдесет.

Исак ГОЗЕС