Христо Кидиков е роден на 16 октомври 1946 г. в Пловдив. Започва да свири на цигулка в продължение на четири години – от трети до седми клас. От седми клас пее във вокална група. Решава да се занимава с музика и през 1963 г. влиза и завършва Музикалното училище в Пловдив. Бил е в един клас с Митко Щерев и Мими Иванова. През 1969 г. кандидатства в Естрадния отдел на Българската държавна консерватория и е приет в класа на Ирина Чмихова – от който излизат още Маргарита Хранова, Михаил Йончев и Мустафа Чаушев. Кидиков работи с култовия за времето си оркестър „София” и заедно с Доника Венкова са негови солисти. Идва на срещата ни в Пловдив от концерт във Велико Търново забързан, усмихнат, позитивен.
- Г-н Кидиков, как се чувствате в родния си Пловдив?
- Чудесно. Освен това аз винаги се усмихвам и майтапя, защото така животът изглежда по-светъл, по-жизнен, по-хубав. Усмивката ще спаси човечеството. Идвам от концерт във Велико Търново, беше прекрасно.

- Сега, когато вече нямате толкова активна кариера, има ли носталгия, тъга по годините, когато не слизахте от светлините на прожекторите?
- Да, така е. Миналата година през септември ознаменувах 70 години личен живот и 45 години на сцената. Как се чувствам? Аз съм човек професионалист, толкова години на сцената, сега съм добре, намалих това темпо. Младата вълна, естествено, отдавна е поела пътя, надявам се, че ние сме успели с нашия опит да предадем и на тях онова чувство за отговорност към тази професия.



- Така както хората жалят по Парцалев, по Калоянчев, обичат Стоянка Мутафова, която за щастие все още е играеща актриса, така има и вълна носталгия по вас - звездните певци от вашето златно поколение като вас, като Маргарита Хранова, като Мими Иванова, като още плеяда звезди. Смятате ли, че днес има такива таланти, такива хора, които да грабнат сърцата на публиката и да останат таланти завинаги, не само с един хит, с една песен?
- С всички, които изброихте, и от артистите, и от нас певците това поколение, ние работихме заедно. С моите колеги, с които завършихме консерваторията, дълги години и много често се събираме заедно на големи концерти. Ненапразно повечето ми колеги като Данчето Христова, Марги Хранова, Мими Иванова, Орлин Горанов, бяха на моя юбилеен концерт тук, в Пловдив. Има сега таланти, които много добре поемат щафетата. Даже още около 90-те години започна да излиза новата вълна като Графа например, те са вече продуценти. Те пък помагат на по-младото поколение да се развива, ето, например Михаела Филева, има и едно невероятно момиче от Русе, тя е много талантлива. Всички тези музикални формати, които вървят, като „Гласът на България”, „Шоуто на Слави”, виждаме уникални гласове.

Много тежко 
ще бъде на 
по-младите 
изпълнители


защото всяка година се раждат таланти и непрестанно идва нова вълна. Докато навремето едно поколение като започнеше, то държеше поне 20 години. Ние започнахме през 70-те години, държахме 80-те, 90-те. А сега че пеем през 2000-ата или през 2010 година, това е съвсем отделно. Бих пожелал на тези млади хора да се стараят към това дълголетие в кариерите си. А не една година или две само да блеснат и след това да загаснат. А за това се иска много работа и адски много труд.

- Младите таланти търсят ли ви за съвети?
- Търсят ме, обаждат се. И Марги Хранова, с която сме дългогодишни приятели, скоро ми сподели, че я търсят за съвети. Така че който пита и каквото трябва и който има нужда, му помагаме винаги. А дали ще възприемат това, което ги съветваме, дали ще поискат, всеки млад човек сам си решава и сам се изгражда. Ние също сме се борили сами и сме гледали и предишните поколения.

- С кого от вашето поколение сега поддържате връзка освен с Марги Хранова?
- С всички. Дълги години сме работили на сцената заедно, имаме незабравими моменти. И с Нели Рангелова, и с Мустафа Чаушев - много добър мой приятел, с Мишо Йончев, с Мишо Белчев, с Данчето Христова, с Лили Иванова се чуваме. Всеки си има своя път, но когато някой има юбилей или тържество, се каним. Ето сега скоро тук, в Пловдив, през юни на Тома Спространов, популярният и много обичан радиоводещ, ще отбележим 75-ата му годишнина. Той ги направи вече, но сега, във връзка с неговата награда „Сирак Скитник” за журналистика, ще се съберем.

- Коя случка по време на ваш концерт и кои аплодисменти няма да забравите? Кое ви е впечатлило най-силно през годините?
- Публиката е много важно нещо и всеки един творец, който представя своите произведения, трябва да го знае. Публиката е катализатор, тя е така нареченото сравняване с часовника накъде си. Тя може да те издигне в небесата, но и много бързо може да те свали долу и да те срита. Само един пример ще ви дам. В читалището в Карнобат в най-добрите ми години излизам в добро настроение. Бях млад, надъхан, започвам да пея моята втора част с оркестър „София” и публиката след всяка песен мълчи, плесне един-два пъти и край. 
Аз почвам да се чудя какво се случва, притесних се. На финала оставям песните за бис, за да чуя аплодисментите, на един творец това му е наградата. Не пари, а аплодисменти. А навремето хонорарите, с които започнахме, бяха по 15-20 лева. И аз като свърших в Карнобат концерта и си тръгнах от сцената, защото реших, че ще ме върнат, ще искат още. Но никой нищо. И аз

страшно 
се срутих


Чудя се защо, изпях перфектно нещата. Излизаме навън, народът ме чака, идва за автографи, пита ме как съм могъл толкова малко да пея. Казвам: „Ами никой не ми ръкопляска”. Те ми отговарят: „Ами ние не обичаме да ръкопляскаме, но много ви харесахме. Чакахме поне още 10 песни”. Така че искам да ви кажа, аз съм бил болен,

с температура 40 
градуса, с гнойна 
ангина и съм пял


Като изпея една песен и публиката ме поеме, до края на концерта аз вече бях оздравял. Важно е да се отнасяш с уважение към хората, които са си дали парите за твоя концерт, а някои са броили и последните си левчета. Сега по-малко хората ходят на концерти, защото времената са по-тежки. Навремето обаче беше събитие. Знаете, когато се излъчваше „Златният Орфей”, направо беше стълкновение. За съжаление идеята да се възроди „Златният Орфей” не се осъществи. Сега от няколко години върви софийският фестивал в НДК, който е като продължение. Миналата година с Марги Хранова взехме първа награда с песен на един млад композитор.

- Как живеете сега? Не ви питам как живеете без музиката, очевидно още живеете с нея?
- Аз без музика не мога. Със ставането започвам да работя, аз ставам много рано, на тези години на човек му стигат и 6 часа да спи, обикновено спя до към 5 сутринта. Включвам си компютъра, нахвърлям си някакви идеи, защото и пиша. Сутрин най-добре, още в леглото, се твори. След това си изчиствам написаното. Закусвам и след това отивам да спортувам. Всеки ден аз правя по 8-10 км. Имам си различни пътеки, спортувам. Освен това плувам, зимата съм много запален скиор.



- Представяте ли новите си песни на съпругата си, на порасналите си вече деца, когато ви гостуват?
- Разбира се. Те са първият ми коректив. Това ми е трети брак. От тези бракове имам трима сина. Всички са били първите, които са слушали и са казвали това да, това не. От тримата ми сина, които са вече големи мъже, над 30 години, от тях имам и внуци, винаги им нося по една нова песен или новите ми книги. Сега в момента пиша четвъртата си книга. Тя е посветена на весели случки с моите колеги. Целият ми професионален живот, 45 години, е бил с мои колеги. Пътували сме заедно в България, в чужбина. Винаги съм си правил, но и съм приемал майтапи. В Ямбол на един концерт предишния ден си бях направил шега с моя басист, Жоро, с когото спяхме в една стая. Аз през нощта

му източих 
пастата за зъби, 
а вътре сложих 
пяна за бръснене


Той сутринта става да си мие зъбите и представете си какво става. Оттам отиваме в спортната зала на Ямбол, където беше концертът. Аз бях солист главно, имаше млади певици. Аз винаги оттогава и до днес винаги наблюдавам какво става на сцената и не съм гледал Жоро какво твори в този момент. Идва вече моето време. Аз имам да сложа един костюм и едни обувки. Отивам, обличам се, слагам си модерните обувки на висока платформа, завързвам ги, ставам да тръгна и едната обувки не тръгва. Беше закована за пода с два огромни пирона. Беше Жоро, естествено. В този момент конферансието казва: „За вас - очакваният Христо Кидиков”. Само изхлузих крака си и излязох на сцената с една обувка. Обаче накуцвах, защото бяха с голяма платформа. Публиката като взе да пляска, да се радва, помисли, че това е част от програмата, шоу. През това време техническият директор на втората песен вече беше откопал закованата обувка и ми я даде. Е такива едни, майтапчийски неща, описвам в книгата си. Сега излезе третата ми книга, тези случки са в нея. А сега пиша четвъртата си книга с поредния ми албум. Той се казва „Михаела” и е посветен на внучката ми. Много исках тя така да се казва, но се казва Катерина. Сега е на 4. Но тя знае, че е за нея този албум

- Г-н Кидиков, кое ви прави щастлив днес?
- Днес ме прави щастлив това, че съм жив и здрав и съм с късмет. Защото и хората на „Титаник” са били здрави и щастливи, но са нямали късмет. Шегувам се, разбира се. Аз живея за времето. Живея за мига и за бъдещето.

- Разкажете ми за онези славни години, когато всички вие, с вашите колеги, сте били на върха. Как се чувствахте тогава, сега има ли носталгия по онези времена?
- Да, липсва ми това време. Но то повече липсва на младите ни колеги. Няма „Концертна дейност”. В месеца по 25-26 дни имахме концерти. Тогава групата на Чалашканов, Развигор Попов с Мими Иванова, оркестър „София” със своите солисти-Мария Венкова и Доника Венкова, аз и други. Жалко, че Паша Христова загина с половината музиканти от оркестър „София”. На базата на това нещастие изгря моята звезда, моят шанс в оркестър „София” като солист. Като студент още ме препоръчаха в оркестъра, а там имах и пловдивско лоби. Барабанистът Радко, да е жив и здрав, Петър Попов, тромбонистът и той е от Пловдивския край. Мария Нейкова, Мими Иванова, която е родом от Хисар. Заедно сме завършили музикалното училище. Те ме препоръчаха тогава на Фучо Арабаджиев и той ме взе и ми даде 6 месеца изпитателен срок. И каза, че ако покажа добри качества, ще ме назначат при тях. И тогава дойде тази покана за Алжир, да пътуваме с тази делегация със самолета. С този самолет трябваше да пътува и министър-председателят Тодор Живков и други от Политбюро. Явно заради това, заради тях, е бил насочен там този атентат. Но един месец преди това пловдивският кмет тогава го извикал Фучо и му казал, това става през 1971 година, та му казал, че много млади изпълнители има в турнето. И решиха тогава Борис Гуджунов да пътува вместо мен. Та аз само ги изпратих. Тогава стана атентатът. След това вече останалите живи от оркестър „София” продължиха, имаше конкурс за певци. И тогава ме приеха мен, Доника Венкова, Йордан Марчинков, който още не се познаваше със Стефка Берова, той беше солист също там. И така тръгнахме на първите турнета. Аз останах, Доника замина за Кипър, Мария се отказа, тя започна да пише, тежеше й много смъртта на Паша и на другите. Преди това с Хачо Бояджиев снимахме прекрасна новогодишна програма, която очаквах, че няма да се излъчи. Защото атентатът стана на 21 декември. Имахме песен с Паша в тази програма. Тогава тези неща със самолета бяха представени като катастрофа, всички мълчаха, тези неща бяха скрити и покрити.
Били са разменени въжетата за алероните, това са неща на крилата, които при излитането на самолета, ако се наклони наляво, той дърпа едната ръчка, за да изравни. Или при слизане също. Тогава със самолета трябваше да пътува правителствена делегация, но УБО тогава винаги е сменяло плановете и те са излетели с друг самолет. Аз за щастие не бях там. Откъде да знаем дали аз нямаше да стоя зад Паша Христова и аз да загина.

- Коя е любимата ви песен?
- Всички са ми любими. Те са мои рожби. Естествено, че на емблематичната песен, моята визитна картичка е „Хей, живот, здравей, здравей”. Това е една песен на Тончо Русев по стихове на Веселин Ханчев. Любима на много поколения. Там излезе и тоя лаф:

“Цъкни вефа да 
чуем как се дере 
Кидика”


Динко Дерменджиев-Чико, наш пловдивски известен футболист, ме покани пред 1981 година за годишнина на „Ботев” Пловдив. И на стадион „Васил Левски” ние с оркестър „София”. Ще пеем и свирим. И солисти, абе, знаеше се, че готвим голямо шоу. Седмица преди това Чико влиза в една махленска кръчма. Били зевзеци, пиели си ракията. Той им казал: „Да не забравите да дойдете другата седмица на стадиона, вход свободен, ще има спортни игри, ще свири оркестър „София”, ще пее нашето момче Кидика, майна”. И един зевзек казал: „А, и Кидика ли ще пее? Ми то като цъкаш лакса, Кидика, цъкаш Свободна Европа - Кидика, цъкаш вефа - Кидика, отваряш консерва „Копърка”, пак Кидика”. И така излезе лафа „Цъкни вефа да чуем как се дере Кидика”.



- Това тогава обиди ли ви или ви поласка?
- Не, никога не ме е обидило. То се превърна във фолклор. А какво по-хубаво от това да бъдеш обичан от народа. Навсякъде чувствам тази любов и днес. По пазари като минавам, с гръб като съм към хората и ме познават по гласа. Обаждат ми се, обичат ме, шегуват се: „Ей, цъкни вефа да чуем Кидика”. Това си знаят хората. Между другото, в Стара Загора на един концерт в края на 70-те години излиза една жена на сцената. Поднесе ми голям букет с цветя.

Хвана ми ръката 
да я целува. 
Аз се дръпнах


не съм нито месия, нито… Тогава ми изглеждаше възрастна, на около 50 години. А сега аз на 70 не се давам. Казах й да ме изчака, за да й дам автограф. Тогава я попитах защо иска да ми целува ръката. Тя ми отговори, че съм й спасил живота. Била отчаяна, много болна, с тежка диагноза, почти се била предала, знаела, че ще си иде. И тогава чула по радиоточката хита ми „Хей, живот, здравей, здравей” и си казала, че трябва да се бори, че животът е песен, че трябва да сме позитивни, да вярваме в доброто. Изпратила тогава да купят плочата ми с тази песен. Започнала да я слуша, да се съвзема, да вярва, че нещата ще се оправят. Постепенно, след две години, се оправила. Смятала, че аз съм я излекувал. И сега настръхвам, като се сетя.


Певецът е горд баща и щастлив дядо


- Г-н Кидиков, често сте пели на високопоставени личности. Какви бяха впечатленията ви от тогавашната върхушка?
- О, да. Ние бяхме любимци на политическия елит. Всеизвестно е, че Тодор Живков обичаше много артистите. След това и покойната му дъщеря Людмила много се грижеше за нас и много се разбирахме. Тя много направи за нашите хонорари, с нашите пари построиха НДК. Те ни изиграха, но ние от нея си ги получихме. Изчезнаха документи. Сега получавам пенсия 168 лева и 75 стотинки. Но аз ако разчитам на пенсията… Мустафата е с най-ниската пенсия - 130 някъде. Някои не дочакаха пенсия - като Катя Филивпова, Бог да я прости, Боян Иванов, Борето Гуджунов, Емил Димитров. Стефка Берова получава по болест някаква. Никой не получи нормална пенсия. Иначе на въпроса ви.

Пял съм няколко 
пъти на Тодор 
Живков


той много обичаше старите шлагери, които направих. Тази китката „Красив роман е любовта” обичаше и винаги караше някой човек от охраната да ме помоли да я изпълня. И охраната ми казваше: ”Кидик, време е другарят Живков да покани някоя дама”, и аз почвах да пея. Той канеше различни жени, не съм се вглеждал, като се приближа, и охраната се хвърляше, но Живков ги спираше.

Беше мил в това отношение. Никога не съм се възползвал от това да искам нещо. Аз исках от по-малките под него, но условието беше да стана член на партията, пък аз не желаех. Исках трима сина и за това ми беше необходимо по-голямо жилище, това съм искал. Те си бяха върхушката, голямата работа, но, общо взето, ни почитаха и уважаваха.

- Казахте, карали са ви да влизате в партията. Как оценявате днешната политическа обстановка в нашата страна?
- Аз не отидох тогава да искам апартамент и да питам какво е условието, аз просто имах нужда да си сложа пианото, апаратурата, да репетирам, а не да съм в хола, където децата играят и викат. И така, когато поставих този въпрос в общината, ми казаха, че ще стане лесно, ако стана член на партията. Няма да споменавам при кои хора съм бил, някои ги няма вече, лека им пръст. Сега, след 90 година, аз съм човек демократ и обичам свободния дух, артистът е такава душа. Не искам да имам ограничения. Тогава знаем всички, че имаше една желязна завеса. Имахме спуснати програми колко песни да бъдат български, колко да бъдат изпети съветски и колко да бъдат чужди, но сам от соцлагера. Примерно аз съм пял на Елвис Пресли „Рока на затворниците” с български текст на Вълчо Спасов. И когато ме попитаха каква е тази песен и нашият диригент каза, че е кубинска песен. Тогава му отговориха: „Може, те са наши хора”. Та успявахме да си пробутваме и световни хитове, и на „Бийтълс” песни. Но голямото разочарование при мен настъпи от това, че имаше и Червената шапчица, и Кумчо Вълчо, имаше и синята фея, аз всичко това съм описал в една от книгите си. Мислено разговарям с баща си, който млад си отиде. Казвам му: „Тате, сега се е появил един голям юнак, дано да ни опази от триглавата ламя”. Но и там нещата не стават. Те се обръщат, не желаят да чуят народа, а уж имаше референдум. Половината гласуваха, че трябва да има мажоритарен вот. Какво да ви кажа, дадоха по 40 лева надбавки на пенсионерите за Великден, но в същото време веднага токът скочи. Имаше обещания пенсиите минималните да станат по 300 лева, нищо не стана. А в парламента си увеличиха заплатите, участие в комисии, взимат по 10 хиляди лева, как няма да се натискат там.

- Какво си пожелавате?
- Аз искам на мен и на моето семейство да пожелая здраве преди всичко и да сме позитивни. На българския народ искам да кажа шопската поговорка „Оти да се косим, като че ми мине”. Минават нещата, правете добрини, хора. Усмихвайте се, вярвайте в доброто. Ето сега е пролет, навън всичко се усмихва, раззеленява се. Мина тежката зима. Нека да се настроим позитивно. Ще преживеем, българите сме кораво племе и никога не се предаваме. Ние сме велика нация. Вярвам, че ще се преборим, ако не ние, то нашите деца. Вярвам в това.

Красимира ГЕШЕВА, Пловдив

ЧЕТЕТЕ ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!