Световният руски поет Евтушенко си отиде последен от великата петорка поети – Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Роберт  Рождественски, Белла Ахмадулина.   Поетите,  които създадоха  нова епоха за римуваното слово. Превърнаха четенето на стихове  по площадите и стадионите в тяхна национална традиция и изблик  на руската душа. Които направиха  поезията необходимост за млади и стари в Русия. От Евтушенко тръгва  сакралното: „Поет в Росии больше чем поет.”  Никой допреди тяхната петорка, не е изнасял с такъв френетичен успех  поезията пред огромни аудитории. Те я превръщат в  национално заявена гордост.

Евтушенко бе най-пъстрият между тях -  от емоционалнато му поведение до невероятните му  шарени облекла. Първите преводи на Евтушенко в България прави поетът Владимир Башев, първото интервю, поместено с него, е на журналистката Евгения Киранова, която почина наскоро. И първото пътуване зад граница на Евтушенко е до България. После пътува стотици пъти в разни  страни по света. Поезията му е издадена в над сто държави. 


От дясно наляво Росен Босев, Милена Йоич, Евтушенко и Любен Георгиев в Москва

Художничката Милена Йоич: Хранеше ни с хайвер

- Доста хора у нас  го познаваха. Той идваше често до България и на международните писателски срещи. Аз се запознах с него в Москва. Бяхме една делегация от Клуба на младата творческа интелигенция,  току-що създаден. Имаше конференции, разговори, танци и той беше от само себе си център на внимание. Много открит и много сърдечен. 

- Покани ни в един апартамент в големите здания в центъра на Москва. На тези здания им викаха  „хрушчовки”. Мисля, че беше в неговия апартамент.   Масата за нула време се препълни от ядене. Включително и хайвер. Веднага като фукльо каза, че си купувал хайвер с връзки, защото много обичал. И все не му стигал. Е, да, не бях виждала толкова хайвер. Каза ни да ядем смело, защото няма да свърши. Извади цели банки с хайвер. И като се обърна специално към мен, засмя се и каза, и ние, руснаците, вечно се оплакваме като вас. Все нещо не ни стига, все ни е криво. 

Няколко пъти се привеждаше да ми говори за картини, за художници. Когато ми надписа книгата си, последната отпечатана, каза: „Това, което съм написал и особено на бележката, е най-важно. Щом се прибереш в хотела прочети ги.  Мислят ме за несериозен, може би защото все се обличам различно и  цветно, но моля те „ради бога” вземи насериозно всичко това.”

Аз, разбира се, веднага прочетох и посвещението, и бележката. 

Емоцията при него беше над всичко. Хем вижда, аз съм с моя приятел,  писателя Росен Босев, седим заедно, навсякъде сме заедно, но той си е решил своето. 

После ме попита, защо хората го мислят все за несериозен. Ето и за Пушкин са мислили, че е лекомислен. Аз обичам  жените, влюбвам се дълбоко, страдам. Пиша ви сега и съм напълно сериозен. А вие сигурно се усмихвате вътрешно...

Похвали ми се, че самият Пикасо го е канил в ателието си, поискал да му подари картина. А Евтушенко отказал.

- Как отказа? – беше моята голяма изненада.
 
А той: Признавам, че тези картини в ателието не ми харесаха. Харесваха ми от стария му период.

Аз загубих ума и дума. Да откажеш на Пикасо, чудовищно!

Той сякаш се зарадва и веднага добави – знам колко хиляди долара струват.  

- Когато Евтушенко замина за Щатите в 1991 година, наричаха го предател, че се е продал за долари.
- Случаят с Пикасо опровергава  обвинението. В Париж съм чела негови изявления, че отивайки в Щатите с договор, той представя историята на литературата в Русия, представя я от първо лице.  Като руснак, за да я почувстват не от христоматия, а от първоизточник.

Аз знаех за разправиите им с Василий  Аксьонов, знаех го от самия Аксьонов, в Париж съм го срещала, вечеряли сме в руски ресторант. Той все не издържаше на шаренията, с която се обличаше Евтушенко. Бяха скарани. Но честно казано, това беше една сложна гама от цветове, която у Женята с неговата висока към 1.90 фигура се получаваше. Женята успяваше да съчетае в дрехите си – ризата, сакото, панталоните, връзката, геометричните форми и ярките цветове. Като в  Африка.

Разказа ми още , че някой  писател го попитал, ако стане пожар в дома му, какво ще спаси. Женята отговорил – едно Евангелие подарено му и надписано от техния патриарх.  Единствено него.

Великата петорка - Булат Окуджава, Рождественски, Евтушенко, Вознесенски и Ахмадулина

Поетът Лъчезар Еленков: Казваше това, което мисли

- За Евтушенко има крайни мнения, едни го смятат, че още като млад е бил истински бунтар, че винаги е държал да е свободен и да казва това, което мисли. Други смятат, че е бил от службите, че е успявал да се харесва на всички режими.
- Правителството в Съветския съюз ползваше тези известни поети, като ги изпращаше и на политически мисии зад граница. Евтушенко е пропътувал света. Срещал се е с Фидел Кастро, приятели са били. С Рейгън, Никсън, Робърт Кенеди, Салвадор Алиенде. С Неруда, Фелини... 

- В България кой бе негов голям приятел?
- Най-големият приятел на Евтушенко в България безспорно беше Любо Левчев.  Те си имаха приказката, безценно приятелство.  За последно Женята  гостува  в София за честването на 100- годишнината на Никола Вапцаров през 2009 година. Тогава му връчиха националната награда „Христо Ботев” . Имаше рецитал. Женя много искаше да си купи къща във Варна до морето и да дойде да живее тук. Но това не се осъществи, защото в 1991 г. той сключи договор с университет в Щатите да преподава руска литература.  Жена му Мария преподаваше руски език там. Доколкото знам, той бе получил и българско гражданство.  Така че ни е бил съгражданин. 

Поколението на Евтушенко се учи от поетите, които се връщат от войната. Владимир  Соколов е техен учител и кумир. Володята беше  женен за българка. Беше българист и даже живя в България. 
Има една много хубава снимка от онова време с петимата – пред дачата на Евтушенко в Переделкино. Всички много млади и щастливи. Веднага се сещам, че там, във вилата му в Переделкино, бяхме поканени с Любо Левчев  през 1989 г. на кръщенето на най-малкия му син Евгений Евгениевич Евтушенко. Аз тогава ръководех Българския културен център в Москва и Женята често идваше там.  На кръщенето първо бяхме в черквата. Там аз стоях до Окуджава и видях, че е тъжен. Той по начало не е от разговорливите. Но може би  „зверчето” на болестта вече е било у него. След седем години си отиде. После, когато отидохме на обяд във вилата на Евтушенко, пак седяхме с Окуджава. Той все гледаше навън през прозореца.  Евтушенко идваше да ни насърчава с наздравици. Всичко вървеше по руските обичаи с много ядене и пиене. Евтушенко беше като в някаква еуфория, безкрайно щастлив и с шарените си дрехи.

В един момент Булат ме попита внезапно: Кой материал е най-добър за кръст. Казах – желязо или бетон. Той: Дърво. Аз добавих, че дървото гние бързо. А той: „На дървен кръст е бил разпнат Христос, значи най-добрият материал е дървото. 

Така и творчеството за поета е разпятие.” Разговорът ни прекъсна Евтушенко с поредната наздравица. Жалко, че вече никой от тях ги няма. Първи си отиде Рождественски през 1994 г., Окуджава през 1997 г., после Вознесенски и Ахмадулина през 2010 г.  

Подготви Савка ЧОЛАКОВА