С неповторимото си чувство за хумор големият Дамян Дамянов често се връщаше към един от шедьоврите на соцкултурната пропаганда: празниците на поезията „Сливенски огньове“ в родния му град. През тези дни, в които се четат стихове, колят се агнета и се пие вино, се извършва и един уникален ритуал. По-първите поети се обявяват за воеводи. Обличат ги в ямурлуци, налагат им калпаци и им дават по една кремъклийка, за да прострелят набучения на кол турски фес. По-наблюдателните забелязват, че той е привързан на въженце, което някой дърпа в момента на изстрела. Та когато поднасят на Елисавета Багряна оръжието, тя изведнъж се дръпва притеснена: „Ама аз само веднъж съм пипала пушка - когато бях на лов с цар Борис.
Спонтанната реакция на поетесата тогава се е посрещнала с искрен смях. Нищо, казали й оръженосците, инструктирани точно да следват сценария. Това се е случило някъде в началото на осемдесетте, когато Елисавета е носител на най-високото българско отличие: „Герой на НРБ”. Тя е уважавана от партията и правителство, творец, чиито стихове се превеждат на тридесет езика, гордост за държавата ни. 

В никакъв случай обаче на подобна реплика нямаше да се погледне така невинно и с усмивка в началото на петдесетте. Тогава приятелството на Багряна с царя и битуването й в каймака на софийския елит докарвало до вой глутницата партийни стихоплетци. Христо Радевски пише: „Тя блудстваше с фашистките злодеи/ и днес блудства с нашите идеи.“ Кратка епиграмата допълва: „Багряна нашата поетеса/ на два режима е метреса. Никой тогава не иска да се сети, че точно Багряна застава в първите редици на най-ревностните защитници на българските евреи, заплашени с депортация в лагерите на смъртта.

Елисавета Багряна е родена на 29 април 1893 г. в София. Родителите й са от стар сливенски възрожденски род и покрай този факт под Сините камъни налагат легендата, че и прочутата им дъщеря е тяхна съгражданка. При това роднина на Добри Чинтулов. На юг от Сливен , наблизо до Ямбол, едно село, също има претенциите да нарича голямата поетеса наше момиче. В Недялско тя е била учителка веднага след като е завършила гимназия. Милите спомени от моминството отново я водят там и в годините на славата.


Боян Пенев

На 14 години малката Елисавета Любомирова Белчева се пробва за първи път в поезията. Стихотворенията „Вечерна песен” и „Защо” са отпечатани в списание „Съвременна мисъл”. Названието на първата й стихосбирка „Вечната и святата“ ще се наложи през годините като блестяща огърлица, красяща името й. Докато учи славянска филология, Лиза, както мило я наричат приятелите й, получава поетично кръщение от Димчо Дебелянов и Йордан Йовков. Докато авторът на „Албена“ се възхищава на красотата, друг обаче печели сърцето й. 

Иван Шапкарев е роден на 25 август 1891 година в Орхание. Завършва военното училище в София. Участва в Балканската и Първата световна война. От брака му с Багряна се ражда син Любомир. Сред войниците офицерът е уважаван началник, но в дома му командва властната майка Екатерина. Тя гледа с презрение на „вятърничавото” увлечение снаха й да пише стихове. Крие или къса тетрадките й. Иска да я превърна в кротка, спретната домакиня. Волната душа на Елисавета обаче, силният характер, амбиции, стремежът да се мери с мъжете в поезията надделяват над съпружеския и майчинския дълг. Синът ще я види чак когато е на 16 години и изненадан ще разбере, че гостуващата в училището голяма поетеса Елисавета Багряна всъщност го е родила.
 
 На 16 април 1925 година Багряна напуска дома на Шапкареви. Всъщност душата й си е тръгнала много по-рано, свита в скута на голямата й любов: литературния критик Боян Пенев. 

Професорът е мечта за много млади красавици. И той не ги отминава с безразличие. Въпреки че е женен. Със съпругата си, също красавица и поетеса - Дора Габе, не са заедно от шест години. Тя е наранена от изневерите му и от настойчивото му искане да направи аборт, с което пожертва надеждата й някога да стане майка. В крайна сметка Дора Габе се съгласява да даде развод на съпруга си, Багряна се готви за сватба. Пред биографите си Блага Димитрова и Йордан Василев тя споделя, че дори е била избрала пердетата на новото семейно жилище, когато при операция от апандисит Боян Пенев умира.


Честват „вечната и святата”

Матвей Вълев е другият мъж, с когото свързват Багряна. Той е роден в Ямбол. Поет, красавец и авантюрист. В миналото двамата са срещат в Мюнхен, но през 1934 година, когато се запознават отново, поетесата сякаш го вижда за първи път. Покрай любовта, ревността, страстта двамата написват и пиесата „Госпожата”. Провалът е пълен, не сами няколко зрители, но и една от артистките заспиват по време на спектакъла. 

В крайна сметка съдбата на Матей Вълев е трагична. Той загива само на 42 години през Втората световна война. Отива на фронта доброволец, предизвикан в ожесточен спор.

Години след това, през 1961 година, Багряна ще замине в Бразилия да се види с неговия приятел Педро Русев. А в началото на 21-ви век неговата дъщеря Дилма ще стане президент на най-голямата държава в Латинска Америка.
Вторият и последен брак на Багряна е с дипломата Александър Ликов. Двамата слагат подписите си върху документа, който ги прави семейство, в момент, когато бъдещият съпруг е сгоден за Дора Габе. Но въпреки тези повратности на съдбата двете големи дами на българската поезия запазват добрите чувства една към друга. В мемоарите на бившия министър на културата Георги Йорданов, които излизат с марката на издателства „Захари Стоянов”, авторът разказва интересен случай, свързан със смъртта на Габе: „Елисавета Багряна дойде в кабинета ми с молба, ако е възможно, приятелката й да не бъде положена в гроба на Боян Пенев. Казах, че е нейно право като съпруга на проф. Боян Пенев да настоява за това. Свързах се по телефона със заместник-председателя на Столичния народен съвет Стефан Дикин. „Разбрах. Моля някой да ни донесе брачното свидетелство на Елисавета Багряна и Боян Пенев.“ Багряна тихо и с чувство на мъка ми каза: „Да, но ние не успяхме да се сдобием с църковен брак. Живяхме заедно няколко години, пътувахме по Европа. Това бяха най-щастливите мигове в живота ми. Но Пенев тъй и не успя да съкрати процедурите за развода, който тогава се разрешаваше само от църковната институция…“Въпреки това тя дойде на погребението на Дора Габе.” Стоях близо до Багряна. Бяхме забравили за разговора. Отново ме порази всеопрощаващият, нежен и несломим дух на голямата българска дама – твърд като скала, обрасла в зеленина, разказва Георги Йорданов.
Елисавета Багряна почива на 23 март 1991 година. Навършват се 26 години оттогава. Нейното последно жилище е старческият дом в Горна баня.

Исак ГОЗЕС