На 22 февруари 303 г. източноримският император Диоклециан (284-305) издава в Никомидия (дн. Измит, Турция) първия едикт против християните. Те са лишени от всички права, богослужебните им събрания са забранени, а храмовете им са обречени на разрушаване.
Първа жертва на гонението стават никомидийските християни. Тяхната "великолепна църква", която е най-хубавата постройка в града, е разрушена до основи.
Някои нови обстоятелства още повече настройват Диоклециан срещу християните. Императорът е страшно възмутен, когато узнава, че при двора му има много християни и даже съпругата му Приска и дъщеря му Валерия, жена на неговия кесар Галерий, се оказват тайни християнки.
След това Диоклециан издава един след друг още три едикта. Започва най-жестоко гонение на християните във всички части на империята, с изключение на нейните западни области, управлявани от Констанций Хлор. Гонителите си поставят за задача да изтребят дори самото име християнин, поради което това гонение със своята суровост и жестокост надминава всички по-раншни.
За да избегне упреците от страна на Диоклециан за неизпълнение на неговите разпореждания, Констанций Хлор разрушава само няколко християнски храмове.
Против християните са употребени всички принудителни средства, с които разполага държавата. "Ако аз бих имал сто уста и железен език - пише Лактанций, очевидец на това гонение - и тогава не бих могъл да изчисля всички злини, да наименувам всички методи на изтезания."
Самият император Диоклециан дава пример на страшна жестокост против християните. В негово присъствие един от придворните християни на име Петър е подложен на следните мъчения: бит с пръчки, докато месата му паднат от костите, след това поливат раните му със смес от сол и оцет и най-после го изпичат на съвсем слаб огън.
Провинциалните началници, за да угодят на императора, преминават всякакви граници при изтезаванията на християните. Те проявяват изключителна изобретателност при прилагане на мъченията и старание при изтезанията на християните.
Изтезанията са не само мъчителни, но и унизителни. Често пъти те до такава степен нараняват нравственото чувство на християните, особено на жените, че някои от тях предпочитали самоубийството. Гонението придобива характер на някаква кланица.
Един град във Фригия (югоизточно от Константинопол) е изгорен с всичките му жители, тъй като до един се оказват християни. Но тържеството е преждевременно. Кръвта на избитите християни служат като семе, за да се появят нови християни.
През 305 г. Диоклециан се отказва от престола. Примерът му последван и западния император Максимиан Херкул. Гонението от новите съимператори в Никомидия и в Египет обаче продължава. Само на запад християните се ползват с добро отношение. Константин, син на Констанций Хлор, се отнася към християните също така благосклонно като баща си.
Но тази последна кървава борба на езичеството с християнството показва, че християнството е сила, която не може да се сломи. Християните вече не са малка община, както преди, а многочислено общество, широко разпръснато из империята. Макар на изток да съставлявали само 1/12 част от населението, а на запад 1/15, те са уверени в своята победа.
Гонителите най-много се смущават от факта, че езическото общество не взема никакво участие в гоненията против християните. Те не успяват да възбудят грубите инстинкти на народните маси против тях. Езическото население не само не взема никакво участие в преследването на християните, но и често застава на тяхна страна и се старае да ги защити.
Езичниците разбират, че християните съвсем не са престъпници, които трябва да се изтребват. Те често рискуват имуществото и свободата си, само да не издадат укрилите се в домовете им християни. Даже в редовете на римската администрация гонението не среща съчувствие. Все по-трудно става намирането на достатъчно служители, които с готовност биха изпълнявали неговите разпореждания против християните. Мнозина от римските управители явно не изпълняват задължението да избиват християните и използват най-нищожния повод да заобиколят закона, за да ги пуснат на свобода.
При такива условия римското правителство най-после осъзнава, че гонението против християните представлява безсмислена кланица, не постигаща своята цел. И сам Галерий, вдъхновителят на това гонение, решава да го прекрати. През есента на 310 г. той заболява от ужасна болест: червеи приживе започнали да ядат тялото му. В навечерието на своята смърт той, заедно с посочения от него за император на Изтока Лициний и съвместно със западния император Константин, издават в 311 г. „Едикт за прекратяване гоненията и предоставяне на християните пълна свобода в делата на вярата”.
С този едикт римското правителство тържествено признава, че е безсилно да задуши християнството. Едиктът оказва необикновено благотворно влияние върху целия християнски свят. Религиозният ентусиазъм, завладял християните, не се поддава на описание. Тъмниците се отварят, заточените в рудниците са пуснати на свобода. Тълпи от освободени изповедници вървят по всички пътища и гръмогласно пеят псалми, възторжено посрещани и изпращани от местните християни. Даже самите езичници се радват за прекратяването на гоненето.
Окончателно гоненията на християните обаче са прекратени едва през 313 г.
Така завършила почти тристагодишната борба на езичеството с християнството. В тази борба против християнството се съюзяват всички тъмни сили на езичеството: предразсъдъци и суеверия, долни инстинкти на тълпата и могъществото на държавната власт.
На външната сила на езичеството християнството противопоставя нравствената твърдост на своите мъченици и изповедници: Св. великомъченик Мина, Св. Димитър Солунски, Св. Георги, Св. Николай Чудотворец, Св. великомъченица Варвара, Св. Евгений и Макарий изповедници, Св. мъченик Гордий, Св. мъченици Агатопод и Теодул, Св. мъченици Евстратий, Авксентий, Евгений, Мардарий и Орест, Св. Теодор Стратилат, Никомидийски еп. Антим, Александрийски еп. Петър, учените презвитери Лукиaн Антиохийски и Памфил Кесарийски и много други.
/По материали в интернет/
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
