ВКС отмени окончателно уволнението на д-р Николай Клинкачев /39 г./ като лекар от Центъра за спешна помощ в София.
Медикът беше освободен през август 2006 г. от директора на центъра д-р Георги Гелев заради изказване, че ръководството не може да се справя адекватно."Тогава изразих своето лично мнение. Подчертах причините - лошото оборудване, малкото екипи и липсата на мотив за привличането на лекари - обяснява д-р Клинкачев.- И до днес хората умират заради недобрата работа в “Спешна помощ”. Една спешна помощ, която не работи, убива хора. Там работят 9 -10 екипа за двумилионна София и околните 50 села.
Разстоянието е около 60 км. Имитира се дейност и хора, които имат нужда, умират при тази неразбория".

- Д-р Клинкачев, спечелихте делото, но какви пари взехте?
- Сумата, която получих, беше 530 лв. и 26 стотинки. Това е за три години и половина ходене по съдилищата. Даже ако знаех кой е съдията, щях да отида и да му ги подаря тези пари. Защото това дело не е важно, важното е, че наистина се доказа, че системата не работи.

След като се разтръби, че съм уволнен, се направи перфектен ремонт. Сега администрацията там е повече от лекарите. Има светофарна бърза помощ, директорът си е направил собствен вход с портиер само за него... Но мен това вече не ме интересува.

Вижте какво се случи със следователя Илия Илиев, който почина в кабинета на главния прокурор Борис Велчев. Даже синът му е наш колега. Там ни изпратиха пет екипа и ако колежката, която първа беше отишла, имаше дефибрилатор, за да направи електрошок, този човек можеше да бъде спасен. Не казвам със сигурност, но можеше. Ние отидохме пет екипа,

Борис Велчев държеше банката, която бяхме включили.

Аз обдишвах, а с момчетата от НСО се редувахме да правим масаж, докато докарат дефибрилатор. Това стана след 20-ата минута, когато вече нямаше сърдечна дейност и беше безсмислено да се прави каквото и да е. Той умря в кабинета на Борис Велчев, защото нямаше една елементарна апаратура, която струва 34 хиляди лева. Тогава в нито една линейка нямаше дефибрилатор. Естествено, след моето уволнение линейките бяха оборудвани с тази апаратура. След този случай екипите бяхме извикани в кабинета на директора и ни казаха, че не трябва да даваме информация за истинската причина за смъртта на Илия Илиев.

- Всъщност вас ви уволниха, защото се явихте в едно предаване на “Господари на ефира” и там критикувахте работата на “Бърза помощ”?
- Мотивът беше, че съм уронил престижа на службата. Това беше едно случайно интервю в това предаване и аз казах, че системата не работи, тъй като директорът на болницата Георги Гелев беше направил страхотен ремонт на кабинета си, а ние нямахме апаратура в линейките. Те стояха за ремонт по месеци и де факто няма с какво да работиш. Според мен ръководството трябваше да каже в министерството, че не може да обслужва цяла София и десет села с 10 екипа. Това са два милиона живи хора.

- Сблъсквали ли сте със случай на безпричинно повикване на “Бърза помощ”?
- Разбира се. Аз съм попадал на семейни скандали. Един

хванал жена си в изневяра, тя почва ужким да припада и той вика “Бърза помощ”.

Понякога се е случвало да залагат например - кой първи ще дойде: полиция или “Спешна помощ”. Казват, че еди-къде си има тежка катастрофа. Така например на “Цар Борис” в един ресторант се обадиха и стоят и гледат. Единият се обажда на 150, другият на полицията и казва: ”Има тежка катастрофа с трима тежко пострадали”.

Не се налагат глоби, защото по тъпия български закон за спешно се приема това, което пациентът сам определя за себе си. За един спешно може да е, че му е отрязана ръка с флекса, за друг може пък да му е станала пъпка от ухапване от комар и го е страх да не хване малария например. Трябва да има някакъв лимит. Знам за една жена Радева в “Люлин”. Засичали сме - от 365 дни в годината специално за нея е имало над 290 повиквания и това в продължение на години. Тя имаше астма и една страхова невроза, но не се консултираше с психиатър и току се присети по някое време, че ще умира да дойдем да й направим инжекция профилактично.

- Случвало ли ви се е да спасите някоя мутра?
- О, за тях не ми се говори. Нали знаете, тях ги разстрелват на място и е трудно някого да спасиш. Трябва да ви кажа, че съм бил при почти всичките знакови фигури от този бранш – при Доктора ходи един колега. В Трета градска докараха

Емил Димитров след първия инсулт. Той го беше получил в банята преди концерта си.

Карат го човека и казват: ”Това е Емил Димитров”, а той е без перука, без нищо и аз мисля, че е някакъв депутат. И тогава шофьорът ми каза, че са били заедно в казармата и че оттам го познава. Вторият път вече бях в “Бърза помощ”, когато той беше получил хипертонична криза.

- Друга известна личност да сте спасявали?
- Георги Минчев – певеца. Той си отиде човекът много тихичко и много скромно и чак когато отидохме у тях, той се беше изпуснал отвсякъде. Мръсотия невероятна. Сестра му е в Австрия. Ние заварихме двама съседи, които мислехме, че се грижат за него срещу заплащане. И аз им се развиках, че го държат в такова състояние. Мръсно. Просто не може да си представите - по два пръста прах върху снимките, бюрото и т.н. Самият той не е къпан с месеци. А съседите казаха: “Докторе, не ни се плаща на нас, но ние просто минаваме и му купуваме хляб, кисело млекце и такива работи.” Казват: “Никой не идва при него.”

- Всъщност той умря от тумор в мозъка?
- Да. Той имаше злокачествено заболяване на мозъка. Тумор на мозъка, който беше на много лошо място и не можеше да се отстрани и след няколко поредни операции той си замина човекът. Но ме подразни после гилдията, неговите уж приятели в кавички изнесоха концерти “В памет на Гошо” и т.н. А самите хорица - съседите, казаха: ”За един месец е дошла само една млада жена. Поиска му ключовете от колата да си свърши някаква работа и още не се е върнала”. А той беше в състояние, в което не знаеше как се казва, не знаеше къде се намира, не знаеше кой сезон е, а то беше зимата. Единственото нещо, което можеше да се направи, е да се обадя на сестра му в Австрия, за да се приеме в болница, защото той нямаше други роднини. И аз в крайна сметка на своя глава го взех и го закарах в Александровска болница, където след няколко дни почина човекът.

- Кой от случаите най-много ви е потресъл?
- Една сутрин ми се обаждат за адрес, близко, където живея, за една жена - около 55-годишна. Отиваме, качваме се и ни отваря една жена някъде към 25-30 годишна и казва: “Майка ми умира!” Оказа се, че през нощта е идвал екип, предлагали са й да я закарат в болница, но тя отказала. И сутринта вече с белодробна емболия тя е в клинична смърт. Живееха на висок етаж. Момичето почва да реве. В такъв момент хората не знаят какво да правят и ти трябва да ги мобилизираш. Бях малко груб, после се извиних за думите си, и й казвам: ”Размърдай си дебелия гъз и намери четирима мъже, които не са тръгнали на работа, за да свалим до долу жената.” През това време я интубирахме, направихме електрошок , закарахме я в болница и успяхме да я спасим. Още веднъж се извиних на дъщерята за грубия си език, като й казах, че по този начин съм я мобилизирам, за да може да помага. Измина после повече от месец или два и на едно денонощно дежурство в 6.30 сутринта ме търси някой.

Отивам и виждам една жена, но не мога да я позная. Тя ми припомни, че съм бил при майка й и ми носи една кутия бонбони. Казва ми: ”Исках отдавна да ви благодаря, но много рано почвам работа и не мога да отсъствам”. Тръгвайки, аз казах да поздрави майка си, а тя ми отговори: “Тя почина шест дни след като я закарахте в болницата”. Това ми се стори доста странно – да черпиш, след като е починала пациентката. И тя тогава се обърна и ми каза: “Знаете ли какво, ние с майка ми повече от 15 години бяхме скарани и не си говорехме, но живеехме заедно, защото нямаше къде. След като я закарахте обаче в болницата, тя на следващия ден дойде в съзнание, даже започна да ходи и ние за тези шест дни, докато тя беше там, си казахме неща, които за 15 години сме мълчали и не сме имали смелост да си ги кажем. Тогава се разплакахме, сдобрихме се и даже на следващия ден, като ми казаха, че е починала, аз се зарадвах, че съм успяла да се сдобря с майка си.” Това е един от случаите, който ме разплака. Имало е случаи и когато деца са ми умирали в ръцете. Пак е тъжно, тежко...

Имаше един случай в “Надежда”. Жената беше заминала за Англия на гурбет. Не знам какви са им били взаимоотношенията, но мъжът беше отишъл на село и беше убил майка си и удушил двете си деца – момче и момиче /случаят Пенчев - б.р./.

След това се обадил на полицията и казал какво е направил. Тогава отидохме два екипа реанимационни и още една колежка, която беше интернист. Тя след това напусна, след гледката на удушените деца. Друг случай имах в “Хаджи Димитър”, майка - лекар с шизофрения, беше изхвърлила децата си през прозореца и беше скочила и тя. Тогава ни подадоха сигнал, че само тя е скочила. Отиваме там и шофьорът за малко да сгази дечицата – те до нея. Беше привечер и добре, че шофьорът освети майката. Като видяхме и детско краче, разровихме тревата и тогава разбрахме, че са момче и момиче. Голяма трагедия. Дядото пък беше толкова афектиран, че започна да ни бие, но добре, че имаше съседи, които го удържаха. Интересното е, че

изхвърлянето е станало от седмия етаж, но те и тримата бяха живи.

Качихме ги в линейката, обадих се на колега да дойде за майката, а аз не можех да чакам и тръгнах към шокова зала в “Пирогов”. Тогава даже се развиках на шофьора: ”Ники, караш като бабичка”. А това беше пиков час, ние всъщност сме пристигнали за пет минути в “Пирогов”. А на мен ми се видяха поне 20 минути отзад.

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА