Няма по-комбинативна личност от него в тесния кръг от международни престъпници, на това дължи живота си
Румяна Угърчинска е автор на нашумялата във Франция книга, плод на 10-годишно разследване, “Истината за атентата срещу Йоан-Павел II”, станала основа и на 90-минутен документален филм, излъчен по френския „Канал+”.
Родена през 1963 г. в София, но живее в България само 9 години. Завършва гимназия в Париж, прави магистратура по информация и комуникации в Сорбоната. Повече от 15 години се занимава професионално с разследваща журналистика. Темите и обхватът на нейните разследвания са мащабни и разнородни и покриват сектори като мафиите в Източна Европа, трафика на хора, фундаменталистките организации, специалните служби, газовата война в глобализиращия се свят. Автор e на издадените в България и Франция книги “ КГБ и компания на щурм към Европа", "Истината за атентата срещу Йоан-Павел II" и "Газовата война”.
Румяна Угърчинска e автор на различни френски вестници и списания, включително на най-тиражния седмичник "Мариан" (до 2006 г.). Чете лекции в Изследователския департамент по съвременни криминални заплахи на Парижкия институт по криминология към университета "Париж II".
Потърсихме г-жа Угърчинска за това интервю във връзка с пускането на Мехмед Али Агджа от затвора и опасенията, че срещу милиони той отново може да възкреси “българската следа” в атентата срещу папа Йоан-Павел Втори.
- На 18 януари Али Агджа излезе от затвора. Всички световни медии очакват да чуят от него нови разкрития. Какъв е вашият поглед към тази медийна шумотевица?
- Медиите от години се втурват към всяка, дори и най-незначителна, дума или изява на атентатора от площад “Свети Петър” в Рим. В Турция и в Италия всичко, свързано с Агджа, се превръща в медийно цунами. Той неминуемо ще се опита да създаде поредната сензация с нови „разкрития” срещу поредния тлъст хонорар. За него това се е превърнало в поминък. Всъщност виновните са тези, които плащат и наддават. Този път се стигна до абсурд.
Говори се за обещан хонорар от 2 милиона долара от американска медия.
В Италия самият Маурицио Гаспари, председател на парламентарната група на Берлускони „Ил Пополо де ла Либерта”, окачестви това като символ на “информационна дегенерация на световно ниво” и призова медиите към бойкот на такъв вид инициативи. Един италиански вестник особено удачно съсредоточи полемиката в едно заглавие, припомняйки, че Агджа освен всичко е и част от крайно дясната терористична организация „Сивите вълци”:
“Той е вълкът, ние сме агнетата”.
- Смятате ли, че той ще се опита да възобнови тезата за „българската следа”?
- Агджа е способен на всичко, да съживи “българската следа”, както и да посочи с пръст Ватикана. Стига това да съвпада с неговите интереси и виждания на момента. Няма по-комбинативна личност от него в тесния кръг на големите престъпници в историята. Може би на това той дължи и факта, че е все още жив. Дори и да е на свобода от 18 януари, той знае, че пространството му за изяви е ограничено с цената на живота му. В тези обстоятелства има вероятност да заговори отново за КГБ, ДС и компания. А ако той самият не го направи, други ще се погрижат, както го правят успешно от години. Имам предвид например бившия съдия Фердинандо Импозимато, който се представя като следователя, водил в миналото едно от разследванията по атентата срещу Йоан-Павел Втори. Това е лъжа! Съдиите, нагърбени с това следствие, са били Иларио Мартела и Розарио Приоре. Както е лъжа, че Агджа е изпратил през 1997 г. писмо до папата, в което отново сочи като поръчители КГБ и като изпълнители българите. Въпросното писмо, адресирано до Мартела, излиза нелегално от италианския затвор, където Агджа лежи по това време, в джоба на Импозимато след настоятелни “лични” посещения, за което се оплакват дори Агджа и адвокатът му. Това писание се развява оттогава като доказателство. Не знам какъв нов вид доказателство е способен днес да сътвори Агджа за 2 милиона долара. Ще зависи от поръчката и поръчителите.
- Вашата книга оборва всички твърдения, сочещи за поръчител на покушението КГБ и изпълнител ДС. От изложената от вас позиция лъха непоколебима увереност. На какво се дължи тя?
- Тази увереност се дължи на факта, че сама водих и финансирах с години моето разследване и не изпълнявах ничия поръчка. За разлика от писанията на Клеър Стърлинг, автор на “българската следа”, описана в книгата й “Времето на убийците”, моята работа не бе финансирана от „Рийдърс Дайджест”, както и не съм била близка съветничка и приятелка на шефа на ЦРУ Бил Кейси, или на когото и да било от средите на разузнаването както на Запад, така и на Изток. Обратното,
доста хора се опитаха да ме разубедят в това мое начинание, или ми хлопнаха вратите.
Официалното ми искане за достъп до българското дело до тогавашния главен прокурор на Република България въпреки настояването ми просто остана без отговор. Спомням си също така една среща в Париж с Димитър /Дими/ Паница, бившия главен редактор в Европа на списание „Рийдърс Дайджест”. Беше през 1997 г. Тогава човекът, който награждава български разследващи журналисти със “златна писалка”, ми обясни, че моето начинание няма никакъв смисъл и няма да възбуди никакъв интерес. Признавам, че колкото повече се наслояваше от една страна гузно мълчание, а от друга високомерно безразличие, толкова повече се убеждавах, че това разследване е необходимо в името на истината. Наложих си да проверявам всяка информация, всеки документ, всяко твърдение от Изток и от Запад, тъкмо поради факта, че никой преди не беше подходил по този начин.
- Ако по време на вашата 10-годишна анкета бяхте открили факти, уличаващи България, как щяхте да постъпите?
- Щях без абсолютно никакво колебание да ги разкрия след съответната журналистическа проверка, както го направих за всички други факти. Дори трябва да призная, че това бе първоначалната ми цел: да открия кой е замесен, да се посочат виновните с имена. По този начин можеше да се търси отговорност от тази или онази личност, а не да се сочи България като цяло за организатор на атентата срещу папата. Защото, когато се говори за извършителя, се споменава Али Агджа, а не Турция или турците.
- Италианското правосъдие не проявява инициатива за някаква форма на обезщетение на оклеветените. Имате ли представа каква е позицията на българската страна?
- Италианското правосъдие не може да се самосезира за този вид действия, въпреки че би било морално и похвално. Напомням ви, че съдията Розарио Приоре, който води последното италианско следствие по въпроса, дойде специално в България за представянето на книгата ми “Истината за атентата срещу Йоан-Павел II” и официално заяви, че българските граждани са напълно оневинени. Обикновено репарации се искат от ощетените или от техните семейства. В случая роднините на Сергей Антонов, Желю Василев (те, за съжаление, вече не са живи), а и на Тодор Айвазов лично имат право на това. Друг е въпросът, че
активното мероприятие “българска следа” ощети една държава и едно поколение българи,
очерни името на една страна и накара милиони граждани да се срамуват да кажат, че са българи. Обезщетение за това покушение срещу морала на един народ може да търси само държавата България. Но явно за това няма воля. От юридическа гледна точка бяха изпуснати възлови моменти. Българското дело срещу Агджа от 80-те години, възобновено през 1991-ва, бе временно преустановено в изчакване на отговор, за да бъдат разпитани обвиняемите Али Агджа, по това време в италианския затвор, и съпричастният Орал Челик, който тогава все още се издирваше, въпреки че и италианците, и французите бяха наясно, че той се намира във френски затвор за трафик на наркотици под фалшивата самоличност Атес Бедри. Доколкото ми е известно, когато той бе разобличен и екстрадиран, не са направени постъпки от българското правосъдие да се представи за разпит. Както и не беше предприето нищо подобно, когато Агджа бе помилван и освободен от италианския затвор през 2000 г. Българското дело бе окончателно прекратено през 2008 г. Естествено, налице са достатъчно нови факти - както в сферата на клеветата срещу България, така и от гледна точка на самото досие, за да бъдат възобновени различни следствия както в България, така и в Италия. Но, както виждате, в името на някаква “висша” реалполитика, това не се случва. И съответните медии вместо “меа кулпа” (от латински – признаване на вина; поемане на отговорност – б.а.) за разпространените лъжи продължават да тиражират пропагандна информация в услуга на определени среди и интереси.
- Миналия месец във Франция излезе още една книга, „потвърждаваща” българското участие в покушението срещу Йоан-Павел Втори. Неин автор е съдия-следователят Брюгиер. Кой е той и защо е станал „писател”?
- Жан-Луи Брюгиер е известен френски съдия-следовател, който беше от 1984 до 2006 г. начело на специализираното звено за борба с тероризма. Той разполагаше с огромни средства и правомощия, за да води своите следствия както във Франция, така и в чужбина. В книгата си “Това, което не мога да кажа” под формата на разговор с Жан Мари Понто, известен журналист от водещото списание “Експрес”, той разказва подробности от редица парливи дела, по които е работил. В книгата му става дума за групата на Абу Нидал, за Илич Санчес Рамирес – Карлос Чакала, за атентата на самолета ДС–10, за който е уличил либийците, за “Ал Кайда” и прочее. Книгата има голям отзвук поради самата личност на Брюгиер, който освен като съдия се слави и като близък на президента Никола Саркози. Той дори прекрати кариерата си, за да се представи на парламентарните избори 2007 г. , но загуби безславно в полза на кандидата социалист. Оттогава езиците лека-полека се развързват по адрес на “недосегаемия” Брюгиер. Някои от главните му следствия, провокирали дори и немалко дипломатически скандали, се преразглеждат отново из основи. Това е случаят с геноцида в Руанда, атентатът срещу французите в Карачи през 2002 г., клането на френските монаси в Алжир през 1995 г. Предполагам, че съдията е решил да напише книга със спомени като отговор на тези атаки. Учудващо е, че в началото на книгата той посвещава цяла глава на българите и отчасти на атентата срещу папата, където твърди, че ГРУ (руското военно разузнаване) е поръчало да се ликвидира Йоан-Павел Втори с цел да се дестабилизира КГБ и да се предизвика военно нахлуване в Полша.
- Разкритията на съдията се позовават на показанията на един български „разузнавач”, който се „предал” на французите благодарение на Брюгиер. Той е този, който „доверил”, че покушението е поръчано от руското ГРУ и изпълнено от българската ДС. Имате ли представа кой е този издайник?
- В книгата си Брюгиер описва къртицата на ДС под фалшивото име „Иванов” като нелегален агент, внедрен от 1966-а под прикритие във Франция. За да го провери, той го предал на френските служби, с които той така добре се сработил, че станал официален двоен агент, свързочно звено между френските и българските служби. Това позволило сближаване, обмен на информация и дори среща в седалището на френското разузнаване през 1989 г., още преди падането на стената. Тоест, Брюгиер е напипал “голяма клечка” с влияние и възможности. Истината според всички все още живи резиденти на ДС, които по това време са били на служба в посолството на НРБ във Франция, е, че такъв случай няма. По-неприятното за него е, че и шефът на ДСТ (френското контраразузнаване – б.а/) от 1984–1985 г. Ив Боне, с когото разговарях, е категоричен:
не е имало разкрита българска къртица по това време.
А директорът на френското разузнаване в периода 1989-1991 г. Клод Силберзан, на когото също зададох въпроса, изобщо не е чувал за подобно нещо. Или всички лъжат, или някой е излъгал Брюгиер. Колкото до самия „Иванов”, когото познавам и който седеше пред мен в деня на излизането на книгата на Брюгиер, той твърди, че никога не е замесвал ГРУ и българите в атентата, въпреки че обстойно и настоятелно е разпитван за това от Брюгиер. Тъй като “Иванов” не желае официално да се изказва по въпроса и държи да остане в анонимност, аз няма да разкрия името му, но ми се струва, че за него е удачно да се използва сравнението с Остап Бендер. Освен това може би паметта на всички се е пообъркала. На друго място в книгата на Брюгиер например пише, че Абу Нидал е убит в Ливан. Истината е, че той се самоуби през 2002 г. в Багдад. Всичко това би изглеждало смешно, ако се подмине фактът, че Жан-Луи Брюгиер е давал показания по въпроса за атентата пред италианската парламентарна комисия „Митрохин”, която се позовава на него в официалните си заключения през 2006 г., в които председателят й Паоло Гудзанти заявява, че има “непоклатими доказателства”, “извън всякакво съмнение” за участието на ГРУ и на българските служби в атентата. Тези заключения, обстойно разпространени от Фердинандо Импозимато, предоставени и коментирани от него в Полша, доведоха техния Институт за паметта /аналог на нашата Комисия по разсекретяване на досиетата – б.ред./, да открият ново следствие за покушението срещу Йоан-Павел Втори. Ето как и по какъв начин клюки, манипулации и непроверени твърдения се превръщат в официална информация, което е истинска клевета срещу България. А за това също може да се търси отговорност.
Едно интервю на Мария ВЕЛИКОВА,
Вестник “ШОУ”
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
