Днес се навършват 50 години от смъртта на великия писател Димитър Талев. Той е класик на българската литература. Неговото многообразно творчество не се изчерпва само с върховото му постижение в тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам", пише obekti.bg. 
Оставил е много разкази, повести и романи, силна публицистика, особено тази, създадена във вестниците "Македония" и "Зора".

Да си припомним някои от най-запомнящите се цитати на Талев.

„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.” 

„Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
„Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.” 

„Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”

„Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.”

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост,тя е като водата за огъня.”

„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”

„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”

„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава... Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.”
“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?” 

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”

„Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

„Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка...”

„Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...”

„Такова е човешкото сърце - пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.”

„Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.”

„Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...”

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”