Невероятният Фредерик Бегбеде е автентичен френски бохем и провокатор – чаровен, забавен и циничен интелектуалец, който умее да привлича вниманието към себе си. На откриването на кино-литературния фестивал „Синелибри” той се появи с чаша уиски в ръка и изнесе реч за идеофилиите в живота – тема, вдъхновена от новия му филм „Идеалът”.
Ето и какво каза още писателят пред българската публика:
 
Защо един писател решава да се захване с киното? Несъмнено, за да разсъблича актриси. Но все пак съзирам и три други причини: 1. За да овладее друг език. 2. За да излезе навън. 3. За да не е толкова самотен.
От все сърце благодаря на „Синелибри” за тази огромна чест. Фестивалът свързва литературата с киното, а аз точно това искам да правя. Радвам се, че някой признава, че писателят не е най-неподходящият човек на света, за да осъществи сам адаптирането на книгите си. Този филм е вторият ми опит, след „Любовта трае три години“, и наградата ме подтиква да продължа.



Сюжетът на филма се съдържа в една единствена дума: неговото заглавие. ИДЕАЛЪТ. Какъв е днешният ни идеал? Да живеем сред манекени? Да избягаме далеч от обществото? Да отгледаме децата си в градина? Да вдигнем революция? Капитализъм, комунизъм, национализъм, социализъм, националсоциализъм… Всички идеали са преразгледани и осмени (без ислямизма, защото не искам да бъда обезглавен). Филмът е каталог на мечтите – почти всички опасни или лъжовни. Често бъркаме идеала си.

Пропагандата има за задача да ни убеди, че ще бъдем щастливи по един или друг начин… Френският лукс е новият опиум за народа.

Естествено става дума за окарикатуряване. Още от времето на Рабле и Молиер в моята страна сатирата е издигната в изкуство. Но това изкуство става все по-трудно. В Париж през 2015 г. загинаха художници, защото рисуваха карикатури. „99 франка“ на Ян Кунен бе чудесен филм, но пресата го разби, защото всички журналисти са на заплата при рекламодателите. Същото се случи и с „Идеалът“: бях нападан, защото критикувам света на модата, към който принадлежа. Открай време подходът ми е бил такъв: съдържа се в една простичка дума – САМОКРИТИКА.

В „Идеалът“, както и в „99 франка“, исках да обърна срещу професията си нейните собствени оръжия. По-скоро се опитвам да преодолея противоречията си, като ги показвам, отколкото лицемерно да ги крия. Да, аз съм запленен от физическата красота, но същевременно я намирам за фашистка. Да, възмущава ме несправедливостта, която забранява на жените да остаряват, да надебеляват и им налага непостижим физически модел, без помощта на фотошоп или хирург.

Същевременно ръководя списание, в което снимките се ретушират. Да, за всички е ясно, че рекламата е лъжовна, расистка и сексистка. Но същевременно аз си изкарвам хляба от тази система. Значи съм доносник, предател. Аз свидетелствам, за да се освободя от чувството за вина. Опитвам се донякъде да променя нещата от моето ниско ниво. Но не съм нито светец, нито пример за благочестие. Противоречията ми са жалки и аз ги показвам във филма, защото те са такива и в обществото, в което живея: всички страдаме, с наслада, под диктатурата на красотата. Харесваме удобния си затвор. Вероятно болката от незадоволеното желание влудява джихадистите.

Тази фрустрация, този „фашизъм“ е едновременно ад и рай. Защо да не си позволя да се надсмея над това?
Благодаря ви, че тази вечер сте толкова много. А, и още нещо: това е първото представяне на „Идеалът“ извън Франция. Елате след прожекцията да ми кажете какво мислите за филма. Това истински ме интересува. Направих филма, за да ви накарам да реагирате. Така че, каквато и да е реакцията ви, тя ме вълнува. Точно затова правя кино. Защото когато пишеш книга, никога не чуваш реакцията на публиката.