Пловдивчанката Лазарина Димова живее сред екваториалните гори на Коста Рика и снима документално кино. Тя завършва Английската гимназия с отличие и заминава да учи в САЩ видеопродукция със спечелена стипендия. През септември младата жена си дойде в родния град, за да направи премиера на филма си "Живот след Вавилон: Дневници на джунглата". Документалната лента, снимана в екзотичната страна, разказва за съдбите на четирима души, които живеят извън системата, пише marica.bg. 
Лазарина Димова казва за себе си, че е част от процеса „изтичане на мозъци”. Само че тя не намира духовно удовлетворение в корпоративния живот зад Океана. Американската мечта вече почти не съществува. Не разбирам защо темата за завръщането от Америка още като че ли е табу. Може би родителите изтъкват само положителните страни на Запада, където децата им работят и преуспяват, казва Лазарина. Заради това й е доста трудно да обясни пред роднини и познати защо тя самата е поела по различен път... 

Във Вашингтон попада в „търбуха на звяра” - медии, комуникации и PR. Работи за неправителствена организация, чиито проекти се спонсорират от американското правителство. Преди 10 години е изпратена в Афганистан. „Бях забулена и снимах филм по проект за 70 млн. долара в подкрепа на образованието на момичета и жени, които преди не са имали достъп до училище. После снимах в Панама филм за експлоатация на деца в плантациите, в Албания - за трафик на жени. На пръв поглед това са  проекти с хуманна насоченост. Те  обаче са част от една много по-голяма машина на фондове, които са неделими от външната политика на Щатите. За  5 години -  започнах от 26, а сега съм на 30, станах свидетел  как се филтрира информацията. Осъзнах, че не се явявам журналист, а един вид PR на това, как САЩ се явява освободител на други нации и прокарва своите идеи. Имаше неща, които не можех да спомена, не можех да обясня и по-дълбоките причини за социално-икономическите кризи в тези страни. Особено се разочаровах в Афганистан. Имах колеги, които се шегуваха :”Там, където пускат бомбите, ние след това ходим, за да ги легитимираме",  разказва пловдивчанката.
. 
Тази школовка я води до решението да се откаже от Зелена карта на финала на процедурата и да кандидатства за канадско гражданство. Две години живее и работи във Ванкувър на свободна практика, пак прави филми, ала в  друга сфера - медицина, здраве, екология. Там чака с нетърпение  уикенда, за да излезе сред зеленината на градските паркове. И така започнал процесът на отдалечаване от града. Осенява я прозрението, че темата, която обединява човечеството, е екологията,  здравето на планетата. Интересът към природата я води на курс по пермакултура в Коста Рика и попадайки там, разбира, че това е нейното място. 

Авантюристичното пътуване с приятеля й на курса в Пунта Мона център предизвиква буря от емоции. „Първо се влюбих в природата. Коста Рика е една от страните с най-голямо биоразнообразие. Направо бях като под хипноза, забавя се времето, твоето дишане, темпото на живот... Първата седмица ти тече много бавно, сякаш живееш в сюрреалистична среда, докато наблюдаваш пеперуди и птици, потънала в магия от звуци. Градската шумотевица изведнъж се трансформира в една натурална версия”, разказва младата природолюбителка. В продължение на две години ходи там за по два месеца през зимата и пробно взима лаптопа. Снима и  монтира филми, за да си осигурява някакъв доход. Преди три години обаче взема категоричното решение да напусне Ванкувър и да се пресели в сърцето на джунглата.   

Утрото в джунглата е невероятно. Събужда те песента на птиците и викът на маймуните, а това е неповторимо усещане. Маймуните се обаждат в 4 часа сутринта,  дори преди петлите, но след половин час отново притихват и може да си отспиш. В такава дива среда в теб се събужда детето и започваш да гледаш на целия свят с неговите чисти и необременени очи. Вече и там изпитвам същото чувство за уют, като тук, където съм отраснала и познавам хората около себе си. 

Голям е контрастът в сравнение с урбанизирания свят в САЩ и Канада. Там жилищните и комерсиалните райони са тотално разделени, няма повод хората да си кръстосат пътищата и да си кажат "добър ден". В Коста Рика животът е по-обикновен и като градоустройство - къщите са от дърво, вдигнати над земята, за да се опазят от наводненията, причинени от тропическите дъждове. Има един-единствен двайсеткилометров асфалтов път между два съседни града. Придвижвам се с колело, казва Лазарина.

Смята, че се иска много кураж  да напуснеш сигурността на работата, да се лишиш от къщата, колата и благата на цивилизацията в името на независимостта и свободата. 

Лошо ли е да заявиш: Аз съм дотук с този стил на живот! Аз не съм жертва на тези обстоятелства и ще се опитам да направя нещо ново!. Важно е човек да намери  удовлетворение и реализация, свобода за творчество, заявява Лазарина.