“Животът е да гледаш напред и нагоре… Мечтите издигат човека над земята! Не всеки може истински да полети, но всеки трябва да носи тая мечта, докато диша.” Това са думи на подполковник Богдан Илиев – български летец изтребител, един от героите в защитата на София през Втората световна война, учител на стотици български пилоти.
Днес той е известен само на малцина любители на историята и авиацията. Във вихрушките на политическите промени през миналия век въздушният ас изпада в немилост и вместо в небето прекарва живота си по строителни площадки и минни галерии. Сто години след рождението му обаче Богдан Илиев, наричан в младостта си Орела, кацна в центъра на Монтана с криле от бронз. Паметникът на летеца бе издигнат в областния град само на метри от монумента на Васил Левски – един от идолите на Илиев. Патриотизмът и готовността за саможертва не са вплетени в съдбата на летеца случайно. Целият му род е свързан с борбите за Освобождение и единение на България, с просветата и вярата, съобщава "Труд".

Роденият на 16 август 1916 г. в село Камена Рикса Богдан Илиев е внук на съратника на Раковски поп Илия и девето дете на протойерей Йордан Попов, свещеник, учител и летописец на родния си край. Майка му Ивана е внучка на кнеза на Видинска област, а баба му Игната пазила с пушка тайните събрания на Левски в село Горно Церовене. Няма как от такива корени да не израсне корав и родолюбив българин, гордеят се наследниците на фамилията.

Богдан завършил гимназия в София, а след това и Военното училище. Заради страстта си към небето се включил в курсовете за летец наблюдател, а през 1938 г. заминал с още 14 млади българи в школите за пилоти в Кауфбойрен и Шлайсхайм в Германия. Успехите и майсторските изпълнения в небето на четиримата най-добри летци от групата – Димитър Списаревски, Богдан Илиев, Матей Петров и Георги Генчев – станали входните им билети за изтребителната школа във Вернойхен, най-престижното германско училище по висш пилотаж. В учебен полет обаче Петров и Генчев загинали. Богдан Илиев трудно преживял смъртта на най-близкия си приятел Матей и месеци наред пишел пълни с тъга писма до сестра му Мария . Когато се завърнал, се срещнал с нея, а по-късно тя му станала съпруга и майка на двете му деца. В България Богдан и приятелят му Списаревски били зачислени като летци в поделението в Карлово, а после и в 222-ро ято в Божурище. Втората световна война вече пламтяла в Европа и Българската армия се готвела усилено за бойни действия.

При учение край Беледие хан подпоручик Илиев спуснал самолета си почти до земята и забил бомбите в самия център на мишена. Впечатлен от смелостта и майсторството на пилота, цар Борис III лично го поздравил и за награда изпратил пет чувала със захар и макарони за децата в родното му село Каменна Рикса. Вместо лична награда младият офицер поискал държавата да изгради водопровод в изтормозенето му от липса на вода село. От благодарност куп семейства в Рикса нарекли синовете си Богдан. За високите им летателни умения и натрупания опит у нас и в чужбина повишените в поручици Богдан Илиев и Димитър Списаревски били изпратени като инструктори в школата за летци в Долна Митрополия. Месеци наред Илиев обучавал младите момчета да се издигат в небето, да летят в групи и да изпълняват фигури от висшия пилотаж. Приятелски настроен към всички, той пленявал бъдещите пилоти с личния си пример и ги заразявал с огромния си патриотизъм. “Най-възторженият и запален летец от всички, които съм срещал!”, ще напише години по-късно за него възпитаникът му Тодор Розев. Скоро войната стигнала и до България и ескадрили от англо-американски самолети започнали бомбардировки над София. Възпитаниците на Илиев от школата заминавали направо в небето срещу чуждите самолети и мнозина намерили в облаците смъртта си. На 20 декември 1943 г. в бой над София, сваляйки с таран бомбардировач, загинал и приятелят му Списаревски. Поручик Илиев не можел да остане ням и безучастен наблюдател на въздушните битки и страданията на хората. На 30 март 1944 г., когато 500 бомбардировача и 300 изтребителя нападнали столицата, въпреки заповедта инструктори да не участват в боевете Богдан Илиев скочил в един от самолетите и подгонил оттеглящите се чужди машини. Над планината Плачковица в Македония Орела настигнал осем изтребителя “Лайтнинг” и ги нападнал със своя “Девоатин”. В неравната битка българинът свалил един самолет, прогонил останалите и надупчен с над 20 пробойни успял да кацне и да спаси себе си и машината. На 24 юни Илиев влязъл в бой с други осем чужди самолета и прострелял един от тях. За геройството си си поручик Богдан Илиев бил награден с орден “За храброст” и “Александър Невски”.

През есента на 1944 г. Червената армия влязла в България и войната обърнала своя ход, армията ни се включила в сраженията срещу хитлеристка Германия. В труден за съветската авиация момент, когато нейните самолети трябвало да спрат настъплението на немците към Видин, поручик Илиев организирал уникален въздушен мост и с набързо преоборудвани учебни самолети доставил 3 тона гориво на съветските пилоти. В първите години на комунизма Богдан Илиев продължил да обучава нови летци в Изтребителната школа. Натрупал безценни знания и боен опит, той публикувал статията си “Кривата на летеца”, в която анализирал трагичните случаи на въздушни катастрофи, причините за тях и предложил пътищата за обучение на пилоти, които да летят с разум, отговорност и чувство за дълг. “Да умреш като летец е лесно, но да живееш като истински летец е много, много трудно!”, обявил веруюто си Илиев. Разработката му и до днес се смята за принос във военната наука и авиационното дело. Но нито летателното майсторство, нито героизмът и патриотизмът спасили смелия летец от политическите репресии. Обявен за “царски офицер”, през юли 1946 г. Богдан Илиев бил уволнен от армията и любимата му авиация. Тридесет години Орела работил като шофьор, домакин и снабдител, пет години копаел в мините. Но не свалил усмивката от лицето си и не се изпълнил с омраза. Грижел се за семейството и децата си и отглеждал кошери с пчели, които наричал “моите самолети”. “Бъди винаги радостен. Изгубиш ли духа си, губиш радостта, че живееш!”, казвал ветеранът. През 1994 г., петдесет години след паметния бой над Плачковица, приятели на Богдан Илиев го качили на учебен самолет и той излетял над родния край. Това е последният му полет в небето. През 1996 г. подп. Богдан Илиев починал. По решение на общинския съвет за заслугите му към България и авиацията улица в Монтана носи неговото име. А по инициатива на семейството му – на сина проф. Николай Илиев и дъщеря му Ивана, и на Българската авиационна асоциация на 16 август в Монтана бе поставен негов паметник. Бюстът е дело на скулптора Александър Хайтов. “Животът и делото на Богдан Илиев все още не са оценени достатъчно. Неговият опит и теоретични разработки трябва да станат част от програмите за подготовка на летците ни!”, заявяват авиоексперти.