Диригентът Мартин Пантелеев е роден  в София на 10 май 1976 г. в семейство на музиканти. Започва да учи цигулка от четиригодишна възраст. Завършва майсторските класове на проф. Захар Брон в Хамбург и проф. Ифра Нийман в Майнц и Лондон. През 1985 г. е концертмайстор на Младежка филхармония „Пионер“. От 1999 г. е втори диригент на Филхармония на нациите, с която изнася над 1000 концерта в Европа, САЩ и Азия. През 2004 г. дебютира със Софийската филхармония, след което е поканен за гост-диригент. От сезон 2011 – 2012г.  е главен диригент. Гастролирал е буквално в цял свят. Брат е на най-известния български цигулар -  Веско Ешкенази. 

Мартин Пантелеев  разказва как е бил отстранен от поста главен диригент на Софийската филхармония в едно откровено интервю директно от Германия. И още - за живота в къщата до Боденското езеро и 200-те дни, в които пътува по целия свят – единствено пред “ШОУ”.

- Веднага започвам с въпроса за Софийската филхармония. Ти се раздели с поста главен диригент. Какви бяха причините?
- Моето притеснение не е фактът, че съм премахнат от този пост, а че има нарушение на закона, а именно, че е избран човек, който не е издържал конкурса и който беше на последно място по точки. Един временен директор, няма как да вземе такова важно решение - да премахне главния диригент, и то човек като мен, който работи от 12 години за Софийската филхармония. От морална гледна точка това е скандално. Именно това е моята болка, но ще се опитам през следващите дни да сезирам Министерство на културата, които да вземат някакво отношение по въпроса!

- Как ти го съобщиха?
- Просто ми пратиха мейл, без никакво съдържание с прекратяване на договора. Трябва да отбележа - уволнение няма. Нашият договор се преподписване всяка година, просто тази не беше преподписан. Въпреки това, след толкова години съвместна работа, е странно да получиш някакъв мейл, без никакво съдържание, само със заповед за прекратяване на отношенията.



- Какви спомени пазиш от работата си за Софийската филхармония? 
- Всичко беше свързано с много хубави емоции, като изключим последната. Същност моят договор беше прекратен още миналото лято от тогавашния директор - Виктор Стоянов, който също беше временен. Тогава той беше на мнението, че оркестърът няма нужда от главен диригент. Приех го много философски тогава. Изненадващо, няколко месеца по-късно, той ми предложи същия пост - без да знам защо. Сега страшно съжалявам, че го приех, защото през тази една година 

станах свидетел на безобразия
 
- Каква е обстановката там?

- Последната една година настъпиха безумие и хаос. Един вид анархия. Изразява се в това, че определени групировки от оркестъра, както и част от някои от солистите, които имат доста голямо влияние над останалите, с много долни методи се опитваха да контролират целия оркестър. Има и хора, които им се противопоставят. Има атмосфера на дрязги. Това не е атмосфера, в която можеш да твориш. Смея да кажа, че музикантите имаме привилегията да творим изкуство, което е най-близко до Бог, като не омаловажавам другите изкуства, просто музикантите трябва да живеят в друг свят и атмосфера. 

- Чувстваш ли се наранен и обиден?
- Най-голямата ми грижа е самият оркестър. Аз като диригент, знам че няма незаменими хора. Просто е трудно да се разделиш с колегите си и да ги оставиш. Но там се извършват скандални неща, а моралът никакъв го няма. Оставям на публиката да прецени поведението на сегашната директорка, но погледнато законово - няма как да прави каквото си иска! Боли  ме заради това. Но се надявам истината да възтържествува. 

- Ще ми разкажеш ли за детството си? 
- Бях палаво момче, играех тогавашните игри, които днес не съществуват - стражари и апаши, фунийки, народна топка... Но родителите ми много строго ме вкарваха в пътя, като ме караха всеки ден да свиря на цигулка. Изключително трудно е да заобичаш този инструмент. За разлика например от пианото, където в начален стадий се чуват едни сравнително хубави звуци, в цигулковото свирене има един период, който е много труден за издържане. Особено за слушателите в първите 3-4 години. (смее се). Именно затова се изисква много търпение, което имаха родителите ми, баба ми Виолета. Тогава не оценявах нищо, но по-късно, когато бях на 15-16 години, а конкуренцията в Музикалното училище се увеличи, започнах да се занимавам само с цигулката и да оценявам нашата професия. 



- Как се роди любовта ти към цигулката? 
- Баба и дядо не бяха музиканти. Те са от едно много бедно семейство и с последните си спестявания успяват да осигурят обучението на майка ми и вуйчо ми. По някакви необясними причини те са обожавали музиката и са държали техните деца да бъдат музиканти. И ето, брат ми Веско Ешкенази е концерт майстор в Амстердам, братовчедите ми също се занимават с музика. Баща ми и майка ми също са музиканти. 

- Какъв човек е известният ти брат Веско Ешкенази? 
- Брат ми е аналитичен човек. Той обича да преценява нещата от всичките им страни и това е голям негов плюс. Невероятен перфекционист е и работи постоянно. Въпреки че е постигнал толкова много, продължава да върви нагоре както ментално, така и като музикант. 

Научил съм много от него. Печелеше конкурси още на 14 години в Китай, Чехия и Полша. Стартът му беше на по-ранна възраст и ме е тласкал напред. Разбира се, той 

претърпя огромната трагедия 

със  загубата на съпругата си толкова млад, но порасна като музикант и човек, а не се предаде. Това е най-важната черта от характера му. 



- Какво ти каза той, след като разбра, че си отстранен от диригентския пулт в Софийската филхармония?
- Както и родителите ми - опита се да ме успокои. За мен това е нещо, което улеснява останалите ми ангажименти, които са доста. Продължавам да бъда главен гост-диригент в Кейптаун, имам преговори с Китай, за да бъда освен диригент и композитор, имам доста концерти в Германия. Но за мен Филхармонията беше една мисия в последните 12 години и е естествено да има болка. 

- Може ли да се изкарват пари от музика в България? 
- Тук бих искал да отговоря на един упрек от страна на новото ръководство, което твърди, че съм отказвал концерти, а съм взимал заплата. Не смея даже да кажа колко е голяма заплатата! И смятам, че съм изработил всяка една стотинка от нея! Един единствен път се наложи да взема неплатен отпуск и на това се набляга като основна причина за отстраняването ми. 

Заплащането в България е символично. Не знам точните параметри, но дори един диригент на заплата в Софийската филхармония едва ли би могъл да оцелее. Но това не е главният проблем, по-скоро отношението към хората на културата трябва да се промени. За съжаление в България важи поговорката че “музикант къща не храни”. 

- Ти живееш в Германия. Как замина?
- Двете ми деца са родени и учиха в Германия. Аз съм от 1995-та година официално тук. Живеем със семейството ми в едно много малко градче на Боденското езеро. Там намирам моята концентрация и място за отдих, след многото пътувания. Намирам себе си, а това е важно. 

- Как прекарваш свободното си време?
- Ако случайно мога да си позволя един ден само за себе си и семейството, се събуждам доста рано, веднага хващам колелото и отивам в далечен град. Обожавам да тичам и да посещавам нови места, с колело или пеша. Следобед на първо място са децата. С тях ходим на кино или играем електронни игри. Едно време нямаше такива неща, децата сега имат всякакви устройства и ме учат на различни игри. Вечер прекарваме в градината. Обичам в по-късните часове да композирам, да експериментирам е  цигулката или само с пиано. Денят ми приключва с книга с поезия...  



- Как се запозна с жена ти? Тя също е цигулар. 
- Това е една много романтична история. Моят учител и ментор ме помоли да организирам прослушване за музиканти от НАТФИЗ. Тя акомпанираше на един от тях. Зароди се приятелство. Дълго време бяхме просто колеги, 

докато не се роди любовта 

И така вече 15 години. 

- А децата ти? Какъв баща е Мартин? На какво се опитваш да ги научиш?
- Моана е на 10 години, а Мартин на 7. Дъщеря ми на седем години спечели първа награда на конкурс за млади цигулари в Германия. В момента претърпява криза за това какво иска да прави. Аз съм далеч от идеята да я правя музикант, ако тя не иска. Синът ми Мартин спечели златен медал по карате. А в една олимпиада по математика спечели отново първо място. За седемгодишно дете това е голямо отличие. Не се интересува от музика. Много беше забавно на европейското първенство. Германия водеше 2:0 срещу някакъв отбор в 80-та минута. Той влизайки, каза: “А, след 10 минути трябва да има гол!” Аз в първия момент помислих, че е голям оптимист. Той ми каза, че щом сега е 2: 0, значи в 60-та минута е било 1:0, а в 90-та 3:0. На мен ми отне доста време да осъзная какво има предвид. Просто има много бърз ум. 

- Често ли си идват в България? Знаят ли български?
- Идваме два пъти в годината. Лятото и по Коледа. Прекарваме доста време в къщата ни във Варна, откъдето е и съпругата ми. Те са родени в Германия и е доста трудно да се поддържа българският език, въпреки че ние опитваме да говорим с тях на български. Те имат приятели само в Германия. Смея да кажа, че с много силен акцент, но говорят и български. 



- Обмислял ли си варианта да се върнеш да живееш тук?
- Както казах, в България  не само че музикант къща не храни, но и децата отраснаха в Германия - все по-малко е вероятно да се върнем. Когато бях сам - да, можеше. Но сега не го планираме. Също така го свързвам и с културната обстановка в България. Не смятам, че е подходяща за децата ми. 

- Обичаш ли да пътуваш? Спомняш ли си някоя интересна ситуация?
- Не съм се замислял дали обичам, просто трябва да го правя непрекъснато. Около 200 дни в годината съм на път. Имам по-скоро неприятни ситуации в самолети и влакове. Най-страшното нещо, което съм преживявал, беше в Сингапур.

Като излетяхме, видях огън 

Самолетът пропадна, не знам с колко метра, оказа се, че ни е ударила мълния. Беше много страшно. Оттогава нямам особена любов към летенето, но това е една от жертвите, които човек трябва да прави в името на изкуството. 

- Каква е цената на успеха и кога се почувства наистина един успял човек?
- Тази дума не я ценя много, защото успехът е много далече, когато се поглеждаш в огледалото и виждаш, че не си постигнал повече, отколкото можеш. За мен е важна атмосферата, вълнението. Цената на успеха е много висока. Човек е непрекъснато сам. Това е една много самотна професия, въпреки контактите с музиканти, солисти, дори някои приятели. 

- От какво се страхуваш и в какво вярваш?
- Вярвам, че талантът е някаква енергия, винаги ме е било страх, че това просто може да изчезне, че  мога просто да загубя именно таланта си. 

- Богат ли е Мартин Пантелеев?
- Да, смятам, че съм богат, именно заради това, че съм близко до гениите - композиторите, които са създали толкова много за света. Това ме кара да се чувствам не само богат, но и да усещам чистата любов. 

- Каква е Германия след ужаса в Мюнхен?
- Имам много приятели в Мюнхен, които са станали свидетели на тази катастрофа. Напоследък ставаме свидетели на подобни безобразия в целия свят. Не трябва да обвиняваме единственото емигрантите, тъй като голяма част от престъпленията се извършват от други хора от различни религии. Без значение от това, всички трябва да бъдат наказвани много сурово. В Европа цари една военна атмосфера на моменти. Вече дори се забелязва и на концертите. Няма я тази аура на интимност. Приятелите ми в Мюнхен са музиканти, те живеят там. Били са  на 500 метра от заведението, където е била стрелбата. Даже не могат да опишат ужаса, който са преживели…

Едно интервю на Костадин КОСТОВ



Предложил брак на жена си на Канарските острови

Бяхме на Канарските острови с бъдещата ми жена, когато реших, че вече е време отношенията ни да прераснат в нещо по-сериозно. Изчаках да се появи залезът и й подарих пръстен с един любим откъс от Гьоте. Бях подготвил и свещи. Опитах се да бъда максимално романтичен, изповяда диригентът.



Брат му Веско Ешкенази паднал заедно с тухлена ограда

Родителите ми твърдят, че е невъзможно да помня тази история. А на мен това е може би най-силният ми спомен. Бяхме в Поморие и помня как Веско се катереше по една ограда. Преди години в морските ни градове имаше такива огради от тухли. Искаше да набере череши. За съжаление тази ограда се оказа доста нестабилна. В един момент всичко се срути - оградата, тухлите и Веско. В този момент, не знам защо, но ситуацията ми се стори смешна. Но тя беше доста сериозна и плашеща. Както повечето ни познати, и моите родители, смятат, че именно при това падане неговата гениалност е повече нараснала. Това в кръга на шегата, разбира се, връща лентата назад Мартин Пантелеев.