Общественикът Яков Джераси излезе с емоционално писмо, в което призовава за помощ да установи връзка с братовчедка си Стефка. Възпитаникът на Католическия университет в Париж, University of the Pacific и Калифорнийския университет сподели една лична история, свързана със семейството му.
Иска  да поправи грешки от миналото и да донесе последна радост на скъп човек - чичо си Цветан Касабов. Възрастният мъж прекъсва връзка с дъщеря си Стефка преди много години и сега - в края на земния му път, Джераси се надява да ги срещне, пише "Марица" и публикува писмото:   
 
Искам да споделя една история, свързана със семейството ми: моят чичо Цветан Касабов - брат на майка ми, който живее в Пловдив и вече е на преклонна възраст, преди доста години е преживял тежък развод. След това нямал право да вижда дъщеря си Стефка - моя първа братовчедка, кръстена на дядо ни Стефан, и бившата си жена Гинка.
 
Когато Стефка завършила гимназия, чичо ми се е промъкнал тайно на церемонията за нейното дипломиране, за да зърне поне отдалеч детето си. Това е последният  път, в който я е видял. Сигурен съм, че ако днес се срещнат, той няма да я познае, така както не познава и своите внуци.
 
Това е една истинска и тъжна история за крехкостта на човешките отношения, за важността на изборите, които правим в живота си. И за  последиците от чисто човешките инат, гордост и липса на любов и уважение.  Днес, вече на преклонна възраст,  аз се надявам братовчедка ми, с която никога не можах да се запозная,  да постъпи по възможно най-правилния начин в християнската традиция. Християнството винаги е било различно от юдейството и исляма по отношение на начина на живот, който проповядва.  Християнството предпочита прошката и любовта към бог пред страхопочитанието.  Затова се надявам, че Стефка, която знае къде живее баща , да намери сили в себе си, да изостави стария си гняв и да го върне в живота си, преди да си е отишъл завинаги.
 
Личната съдба на чичо Цветан също ме провокира да напиша това свое послание.
 
Става дума за старините. Тема, която се явява доста неудобна за обсъждане от моите сънародници, тук в България.  Очевидно причината за това са суеверията, които се предават от поколение на поколение, от античността до наши дни. Вярвания, които аз не разбирам, но приемам като част от българския дух. Вярвания, сред които се научих да живея.  Въпреки това, не мога да мълча, защото точно неудобните теми  заслужават най-голямо внимание.
 
В този последен етап от живота обикновено хората не са способни да се грижат сами за себе си. Тук на помощ идват  болниците и домовете за стари хора. Ала за разлика от другите цивилизовани страни, в България това не са точно местата, в които бихте искали да пратите своите родители, защото зад стените на тези сгради всъщност се разкрива едно нечовешко отношение, агресия и неуважение.
 
Истината е, че докато нашата страна, по мое мнение, може да служи като пример за толерантност навън, то в самата нея нещата стоят по съвсем различен начин. Българите не са толкова толерантни едни към други. За това, разбира се, има много причини: различията в етиката, социалния и финансов статут, възрастта, географската принадлежност... И всички тези различни хора в нашата объркана страна са обединени от  сходни чувства на завист, ревност и злост.
 
Като представител на еврейската общност, въпреки че майка ми не беше еврейка, а българка, принадлежаща към един от най-старите карловски родове с православни християнски корени, винаги съм се очаровал от еврейските традиции, защитаващи човешкото достойнство. Особено когато става въпрос за възрастни хора, неспособни да се грижат за себе си.
 
Често мисля и за проблема с прошката и семейната любов. Всеки един от вас може да разбере това. Във всяко семейство има родители, братя сестри. Има любов и раздели. Женитби и разводи, както и обич, която може да се превърне в омраза. Много е тъжно, когато един семеен съюз не успее да оцелее.  В старата книга пише, че има време за гняв и време за прошка. Надявам се, че в живота на Стефка е настъпило времето за прошка.
 
Разказвам тази лична история, защото вероятно не е единствена и не се отнася само до моето семейство. Това е история на много други семейства с разбити мечти, стаена болка и живот изпълнен със заблуди.
 
Време е за изцеление, ако ли не - болката ще остане завинаги.