„ШОУ” научи, че бившият банкер, който бе осъден и излежа присъдата си в Ловешкия затвор Ярослав Матоуш, е написал книга – „Един от тях”,  и захваща втора – с работното заглавие „Един дявол в рая”. Матоуш не обича журналисти и пренебрежително ги нарича „журналя”, но се съгласи да публикуваме откъси от книгите му, като направи и допълнителни бележки към тях от първо лице. Житейската история на Матоуш е наистина достойна за роман.
Ето как се описва сам: „Роден съм в Горна Оряховица, завършил съм икономика и философия, започнах работа  през 1991 г. в Първа частна банка като счетоводител, след време станах и главен валутен дилър. След фалита на банката имах винарска изба, чейндж бюро, бях президент на футболен отбор. През 1999 г. спечелих конкурс и станах директор на ДСК - клон Горна Оряховица. Бях осъден на 6 години и половина затвор, което – държа да подчертая - няма нищо общо с работата ми в банковата сфера. Женен съм, с едно дете. В момента се занимавам с частен бизнес”.  Матоуш не обича да се говори нито за обвинението в измами, нито за присъдата. Приема затворническите години като факт от живота си, на който може да погледне отстрани „с широко отворени очи”. Ето как, публикуваме със съгласието му:

Първи стъпки в Ада

„Обстановката ми беше позната от филмите: лабиринт от дълги коридори, блестящи от чистота; луминисцентни крушки по таваните, хвърлящи призрачна бяла светлина, и неизменната миризма на карбол и дезинфектанти. Смущаваше ме много тишината - една мъртвешка тишина - сякаш нямаше никой в огромната сграда. Е, беше още много рано, но все пак... Спряхме накрая пред огромна врата-решетка в дъното на поредния коридор и моят водач извади шумно от джоба си внушителна връзка ключове и я разтръска, сякаш да подчертае идването ни. И ето - от първата врата надникна дребничка и много симпатична сестра в тревисто зелен костюм. Не бях виждал жена повече от година и усетих, че глуповато й се усмихнах, когато ме погледна за миг с добрите си очи. Нейното присъствие подчертаваше оше повече нереалността на това място. Боже мили, какво ли още щях да видя?... Намерил най-сетне ключа, предводителят ми отвори вратата и ме бутна зад нея, след което шумно я затръшна. И тишината умря... “Е, това беше!... Добър ден, баровец!...” си казах, вдигнах сака си oт лъщящата мозайка на пода и неуверено направих първите си стъпки...в Ада!..”



Серийният убиец Сиси плака за... майка си

„Едно от задълженията ми като санитар в лудницата беше, когато има свиждане на болните с техните близки, да ходя до портала на затвора и да им вземам багажа. Станислав Методиев-Сиси бе настанен в отделна килия като особено опасен. Беше сам и при него дори и надзирателите влизаха със страх, като се имаше предвид колко хора бе утрепал!.. 

Та на едно свиждане ме извикаха да му взема багажа. Бяха дошли техните. Майка му беше много красива жена. Взех му пратката и след 5 минути бях пред килията му. Бай Иван - едно старо добро ченге, бавно отключи четирите врати. По устав трябваше да влезе първи, но бутна мен напред. Сигурно се боеше да му скочи Сисито!... Но, нищо подобно! – Сиси беше седнал на земята и държеше главата си в ръце. Приличаше не на масов убиец, а на юноша, когото майка му е хванала да онанира пред компа. Уведомих го, че техните са тук и му наредих да опразни багажа си от касетката. И, чудо! - Страшният убиец се разплака като малко дете, като чу за майка си. Плачеше и хълцаше поне 2 минути. Чак бай Иван полицая се притесни от гледката. Беше абсурден момент, но уверявам ви - 99 % от всички хора се превръщат в това, като влязат в пандиза!... Не си спомням колко общо престоя при нас килърът Сиси, но никога нямах проблеми с него - беше тих, свит и уплашен до смърт... килър!”

Един страхливец се обеси... 

“В едно тъжно ноемврийско утро, през което дъждовните капки неуморно чукаха в стъклата, а вън само мокрите гарвани по голите клони на дървесата даваха признак на живот, ме извика Жоро Хинков - прекият ми шеф - много точен млад човек, приел от “раз”, без лигавщини поканата да бачка в това “лудо” място. Въпреки че се водех „класен” престъпник, усещах в него едно искрено уважение към особата ми. А беше и луд фен на рока, с което ме спечели завинаги. Свалих пред вратата на тясната му бърлога, кой знае защо наричана канцелария, шапката си “ала Макмърфи”, и влязох без да чукам.” Матоуш, началникът иска другия месец някакво поучително мероприятие за пациентите и реших да спретнеш един курс по банково дело да ги ограмотиш, ми каза Хинков. Ще им бъде интересно, а и за теб ще бъде бонус”. – Бе, пич, му викам – насаме си позволявах да му говоря така - кви банки, кви 5 лева, бе - половината са наркомани и алкохолици, а другата половина - ненормалници. Кво ще вдянат от банки?! – „Матоууууушш!..”, ми отвърна Хинков. Провлачваше името ми така, когато въпросът не подлежеше на обсъждане.

Е, кво пък, казах си, Хинков е пич, а и аз ще се разнообразя. Напоследък ме цепеше яко носталгията. Завъртях 2-3 телефона на бивши колежки от банките и те ми пратиха брошури, листовки и разни други рекламни банкови материали, с които да онагледя „учебния” процес. 

И ето, един декемврийски следобед, когато в стъклата вече танцуваха снежинки, се видях наобиколен в столовата от над 20, жадни за знания банкови «ученици», облечени в раздърпани, но чисти пижами в лайнян цвят. И, о Небеса, някои дори си носеха тетрадки да записват, а в очите им светеше небивал интерес. Дори дежурният, охраняващ сеанса, ме беше зяпнал така, сякаш всеки момент щях да му извадя от ръкава си подписан договор за кредит без лихви за 50-годишен срок. 
И тъкмо щях да започвам, когато Милко от втория етаж реши да се обеси. Милко – отце- и майцеубиецът от русенските села, страхливият изрод, когото другите биеха с греблото, бе извършил най-накрая нещо смело в жалкия си живот и се беше закачил на въжето в банята. По вида на колегата, дошъл да ме извика, разбрах, че гледката е потресаваща, но аз бях свикнал - този ми беше вече третият!... Зарязах „класа” си и бързо се упътих към мястото...”


Стефан Въжарски

Лукс и драми в интериора на психото на затвора 

„Искам да разширя написаното с няколко думи за самата обстановка, защото сега всякакви журналя се изказват неподготвени за условията в затворите, уточнява Матоуш. Затворническата психиатрична болница в Ловеч е с най-добрите условия в цялата страна. Смело мога да кажа - и за лечение, и за живот. Невероятна чистота, добра храна - първо, второ и трето, и персонал с висок професионализъм! Сега, доколкото разбрах, са направили и собствен санитарен възел във всяка стая. Има помещения с телевизори и модерна пералня за 10 000 лева. Работих там. Всяка седмица се перат дрехите и бельото на болните. Специално идва и човек от магазина на затвора, на когото можеш да поръчаш какво да ти купи. Ако имаш пари в картата, разбира се. Има и телефон - може да говориш неограничено с 10 номера. Друга тема е, че все пак е затвор, а затворът е място за лоши хора.... 

През 2009-а се запознах с един ваш  герой – четох във вестника ви за него – Антонин Влаев. Работех като санитар в психиатрията в Ловеч, когато го докараха в една есенна вечер. Още след първия ни разговор разбрах, че е умен и възпитан човек – нещо, което бе голяма рядкост. По-късно той изля душата си пред мен и аз вече бях убеден, че този човек не може да е направил такова зверство – да убие брат си и приятелката си. За мен този човек е една огромна съдебна грешка, която трябва да се поправи. Не знам как, но трябва!... В психото срещнах и убиеца на Карамански - Стефан Въжарски.

Не издържал гаврите на Иво и компания, и на един декемврийски купон извадил желязото. Уцелил Кръстника „право в десятката”, след което и един от неговите лакеи, а после се обърнал към другите с култовото: „Ха, смейте се сега!”. В затвора Въжарски бе окован като Левски, придружаван от най-готината кука в Ловеч - Дидо Таксито – един голям пич, който не цепеше басма и на шефовете си, а когато беше дежурен в корпуса, мангалите се скриваха в миша дупка и от шубе не смееха да се покажат”.  

Подготви Еми МАРИЯНСКА