Боян Ангелов Иванов е роден на 27 август 1955 г. в гр. Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, валдорфска педагогика и социална психология в Швейцария. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Завършил е аспирантура в Института за философски изследвания при БАН със защитен докторат. Специализирал и преподава в областта на гьотеанистическа естетика и валдорфската педагогика. Председател е на Българо-Швейцарската академия за художествени науки и на фондация „Читалище 1870″, чието издание е възрожденското списание „Читалище”. От началото на 2013 г. е директор на издателство „Български писател”. Автор на 18 поетични книги. Автор е на книги с историко философска и литературно - критическа насоченост, съставител на енциклопедии и поетични антологии. Негови поетични творби са превеждани на различни езици: руски, украински, немски, английски, френски, италиански, испански, японски, румънски, полски, унгарски, арабски, хинди и др. Превежда от немски, френски, руски и гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.

С Боян Ангелов разговаряме за проблема с чалга културата, каква е ролята на писателите в България и защо сме на едно от последните места по свобода на словото.

- Г-н Ангелов, в ерата на чалга културата в България каква роля имат писателите? 
- Ролята на писателите е да защитават традициите на българската литература, която е много силна. Както навремето Ботев и литературния критик Мишо Бончев успяха да разгромят даскалската възрожденска поезия, която само наподобяваше поезия, но въпреки своя възрожденски привкус, от нея лъхаше един примитивизъм. Така и високата литература трябва да отстоява постиженията на българската литература, които са от хилядолетия. Още от Черноризец Храбър и това, че българският език е един от основните езици на Европа, официален език на Европейския съюз и създаден от братята Кирил и Методи, това означава, че не само българският писател, но и всеки българин трябва да отстоява високото слово.

Както в Германия говорим за висок немски език, на който са писали класиците на Германия и днешните писатели, почти всяка провинция има свои диалект и всеки може да си говори на диалекта, така и българският език трябва да се пази със своите най-големи образци. На мен ми е смешно, дори обидно, когато момичета на 17-18 години казват, че ще направят някакво текстче, което нищо не означава и срами българския език. Аз мисля, че именно една от основните цели на българския писател и Българския писателски съюз е да се бори с чалгата.

- Какво трябва да стане, за да се промени това? 
- Трябва да има някакви високи критерии. Трябва тези медии, които пускат чалга изблици да имат високи критерии и те да се поддържат от съвременни и талантливи български писатели, които не са малко в България. Има и СЕМ, той трябва да вземе отношение по това, защото всяка демокрация си има граници, защото неусетно в България се зароди не само едно чалга поколение. Млади и красиви момчета и момичета слушат една умопомрачително долнопробна музика. За съжаление някои членове на Съюза на българските писатели пишат текстове за тези чалга изпълнители, което е срам за българския писател. 

- Това ли е причината да сме на едно от последните места по свобода на словото? 
- Мисля, че трябва да сме на едно от първите места по свобода на словото, защото се говори и се пише какво ли не в българските медии и тъй като няма закон за печата, уж всяка медия отговаря пред закона, но вие виждате в българските медии може да се напише всичко за един човек, да бъде очернен и трябва да се тръгва по едни съдебни процедури, които понякога завършват и с успех, но понякога, за съжаление, те могат и да убият човек. Затова словото е оръжие, но трябва да се използва много внимателно. То не може само да се използва за комплименти, трябва да се казва истината, но тя може да се каже по много начини. Може да се осъди постъпката на един човек, но не и да се унищожи самата личност. Всеки човек има свое достойнство. Би трябвало, особено журналистите, които са учили и журналистическа етика, да спазват принципите й.

- Защо в България авторите и писателите не се ползват с такова уважение, както в чужбина?
- Не знам в чужбина как се ползват авторите, но тук на някого, особено на политическата власт е много удобно да нямат писателите като свои врагове. Затова те създават конюнктурни писатели, които по някакъв начин могат и трябва да обслужват тази власт. Другите е по-лесно да бъдат поставени в ъгъла, да не им се чува думата. Те могат да си говорят, но когато вестникът е в няколкохиляден тираж и сайта не се посещава много, тогава писателското слово загива. Но писателското слово съществува и аз мога да ви уверя, че има много сериозни и свестни писатели, които държат на своето достойнство и на достойнството на своя народ. 

Наистина сме на едно от последните места по свобода на словото, защото знаете, че огромна част от медиите са в частни ръце и понякога за журналистите остава само един избор. Или да напишат самата истина, или на другия ден вече да се чувстват уволнени. Аз не искам да обобщавам за всички, но в много от случаите е така.

- За какво най-много обичате да пишете? 
- Преди всичко съм се ориентирал да пиша поезия, защото един писател, както и всеки човек не бива да се разпръсква в много области. Между прозата и поезията има и много прилики, но има и много разлики. Поезията като лазерен лъч трябва в малко думи да се кажат много неща и смятам, че поезията е възможност човек да общува с другите хора, но също така да прояви онова любопитство, което е присъщо на всеки човек. Например какво става след живота, дали смъртта е последната крачка на живота, дали няма други брегове на живот, други форми на съществуване.

Това е една от основните задачи на поезията въобще и аз се стремя да прониквам в тези тайнства, да не се осланяме само на това, което ни дава религията, окултната философия. Всеки човек, ако се въоръжи с оръжието на други сетива, ако се довери на своята интуиция, той може да достигне до някои истини, които обикновения човек, затрупан от всекидневни грижи, не може толкова лесно да разбере.


Едно интервю на Ивайло ИЛИЕВ