Ивайло Диманов е автор на 9 книги с поезия, разкази, театрална критика. С успех изнася концерти по свои стихове и музика пред сънародниците ни в чужбина - Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Гърция, Канада и САЩ, Белгия, Франция и Великобритания.

Имал е големия късмет да пее със самия Окуджава, с Ал Бано и Ромина. Носител е на национални и международни литературни отличия, между които наградите „Димчо Дебелянов”, Яворовата награда „В полите на Витоша”, националното литературно отличие „Николай Хайтов”, наградата „Джагаров”. Превеждан е на английски, френски, италиански,  сръбски и руски. През 2008 г. бе обявен за Журналист на годината.

20 години след първата си книга – "Площад Гарибалди”, превърнала се в емблема на прехода, Ивайло Диманов все още вярва в честното изкуство. Ето какво сподели пред репортер на „ШОУ”.

- Видях колко много приятели се бяха събрали на вашия 60-годишен юбилей в НДК , където представихте и новата си стихосбирка „Бермудският двуъгълник”. Направихте ли си някаква житейска равносметка по повод юбилея?
- През всичките тия „60 мига от пролетта” спазвам рецептата от едно мое стихотворение: "Изтанцувай го тоя живот, човече! И без друго е колкото един блус. Та когато тръгнеш оттук надалече, светът да усети горчивия вкус... Да му е тъжно, че те е подминавал, без дори да те поздрави с "Добър ден, господине, добър ден!" В равносметката ми влизат още един щастлив развод, едно прекрасно дете и десетина книги с поезия и разкази. Ще добавя и куп мечти, подир които продължавам да тичам...

- Как се спогажда душата на поета с ежедневието на журналист?
- Навремето мечтаех да стана актьор, но си останах артист в живота. Журналистическата професия също дава една жива връзка с публиката чрез ежедневни срещи с различни хора, с невероятни съдби. Ала днес голяма част от родната журналистика се е превърнала
 
в Моника Люински в Овалния кабинет
 
и изглежда й „идва отвътре”... Това не е моята журналистика.

- Защо озаглавихте новия си авторски албум „Наздраве, Самота!“?
- Когато човек няма с кого да изпие една ракия, сяда на масата с госпожица Самота. Тя е търпелива жена, вярна муза и прекрасен слушател. Какво повече може да иска един поет?!...

- Говори се, че концертите ви пред сънародниците ни в чужбина са повече от тези в родината?...
- Стотици наши сънародници в Торонто, Отава, Монреал, Ню Йорк и Чикаго, Париж, Брюксел, Виена и Лондон слушаха на живо песните ми от новия ми албум. В Америка ме нарекоха българският Боб Дилън, в Брюксел по време на терористичната заплаха Джони Холидей отмени концерта си, но аз не. Изнесох там два концерта. Беше препълнено,
 
бях както никога щастлив
 
Усещането по време на такъв концерт с българи, зажаднели за родното, е невероятно.

- Защо според вас 2 милиона българи живеят зад граница?
- 80 на сто от тях са икономически мигранти, които се утешават с думите “Като се поопарича, се връщам!“ Какъв срам! Да няма работа в родината ти!

И така 25 години... За Бога, приятели, не се връщайте! В България още на Терминал 2 те свалят от облаците - и в буквалния, и в преносния смисъл. Тук ако те видят, че се усмихваш, служителите на реда и правосъдието мигом се “самосезират“. Как може при тия бедствия и тотална криза да се усмихваш? Това е повече от подозрително! Ако завистта и злобата ни можеха да се конвертират в колекторите на някоя електроцентрала, България би могла да реши енергийните проблеми на половината свят.

- Кой е най-приятният ви спомен от турнето?
- Поканиха ме в четвъртото издание на Фестивала на българската култура в Канада. В трите най-големи градове - Торонто, Отава и Монреал, гастролират наши артисти и музиканти пред родната ни диаспора. В досегашните издания на артфеста са участвали Теодосий Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Георги Мамалев, Елица и Стунджи, Роси Кирилова, Бойка Велкова. За първи път решиха да поканят и поет с китара. Надявам се, че не съжаляват. От Канада полетях към Щатите. В Ню Йорк съдбата ме срещна със Станимира - невероятен човек, лекарка от Стара Загора. Тя ми показа „Къщата на сънищата”. Беше невероятно. В Чикаго бях в любимата кръчма на Ал Капоне - "Зелената мелница", където свирят суинг на живо. Видях Ниагара,  най-дългата улица на света - Yonge Street, родната къща на моя кумир Ленард Коен в Монреал. На върха на Си Ен Тауър пих ирокезко уиски,
 
в Отава попаднах на първомайска манифестация
 
плувах в Онтарио и Мичиган, но най-красивият ми спомен остана нощен Бродуей. И парадоксът е там, че докато аз съм пътувал, в София зазидали колата на майка ми, която е инвалид.

-Е, как така зазидали?
- Доколкото разбрах, става дума за публична общинска собственост, съмнително деактувана от чужденци, които са отворили кебапчийница в безистена към вътрешния ни двор, и сега няма изход. Как да излезе майка ми с колата си, като е инвалид?  Нали знаете, всичко може у нас.
 
Живеем в един абсурд
 
Докато има подкупни чиновници и общински плъхове, които за 20 долара биха продали и баща си, така ще е. Погледни родното Черноморие, иди да видиш какво направиха с Райския залив. А народът мълчи като в Ботево стихотворение. Аз не знам кой ще въведе ред в държавата. Дано да е някоя силна жена, те имат повече чувство за справедливост! Все се питам какво значение има кои министри ще си идат от поредното калпаво правителство, щом като от държавата си тръгват нашите деца, приятелите ни живеят в недоимък, а любовта и човеколюбието си отиват?!?

- Помня ви още от клуба на журналистите, когато бяхте най-младият между нас и толкова красив!!!
- В ония години съществуваше истинска бохема. В центъра на София бяха творческите клубове на журналистите, писателите и преводачите. Днес повечето от „сърдитите млади мъже” не са между живите: Борето Гуляшки, Емил Симеонов, Виктор Пасков... Бог да ги прости! Днес в писателския живот на София е много постно или префърцунено модерно. Няма ги Иван Методиев и Николай Кънчев, няма го Иван Динков. Няма го онова необятно светоусещане и благородство, с чувството за празник, докато общуваш с тях. От Клуба на журналистите помня най-ярко доайена на заведението – Рахо Комфорти, опитен журналист, светла му памет, който бе
 
една ходеща библиотека с великолепно чувство за хумор
 
На Рахо дължа познанството си с Генко Генов, бащата на „Златният Орфей”. Точно тогава бе излязъл от затвора и на масата му винаги имаше достатъчно свободни места. За мен той беше някакъв слънчев лъч в тъмното царство. Та нали тъкмо Генко доведе в България моя идол Джани Моранди?! И само него ли?! - Жозефина Бекер, Адамо, Жилбер Беко, Ал Бано и Ромина, Пако де Лусия, “Рики е повери”, “Бони М”... А тъпите ченгета го вкараха в затвора, понеже Моранди бил казал, че хонорарът му е 6000 долара, а Държавна сигурност знаела за 1500. И според изкукуригалите куки ЦРУ е платило разликата, а Генко им обещал сътрудничество. Господи, колко прости хора работеха в службите! Как да не знаеш, че Джани Моранди заклейми американската инвазия във Виетнам с една от най-великите си песни - „Едно момче, което обичаше “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”,
 
а те го изкараха шпионин, спонсориран от ЦРУ
 
Помня Генко като днес - сядаше сам до прозорците откъм „Графа”, с дебелите рогови очила, пушеше и мълчеше. Когато му разрешиха да възстанови „Орфея”, бе истински щастлив. Покани ме в пресцентъра на фестивала. Беше си върнал жаждата за живот, но го умориха, мир на праха му!... Най-невероятните истории разказваха Дончо Цончев и Васил Цонев - Дон Базилио. Облечен винаги в бяло, много обичаше да се фука с успехите си сред нежния пол. „Лягам си с една възрастна жена на 18 години, а на сутринта тя ми казва: „Ех, ако можехте и така хубаво да пишете!” Помня и Тошко Климентов, как изтърси веднъж каламбура „Очите й зелени, баща й полковник”. Най-големият сладкодумец беше Мирон Иванов, ала той по-рядко ходеше в кръчмите.
 

Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА