Христо Стоянов е  автор на възхвалявани до небесата от феновете му книги, и в същото време анатемосан, даден на съд заради същите книги. Но той си остана на своите позиции въпреки всичко. Винаги е бил бохем, ценител на живописта, а сега се е запътил с леки стъпки към своята 60-годишнина. Роден  като габровец, се превърна във варненец и вече 11 години се разхожда с морския бриз край морската ни столица.
<strong>&nbsp;- Христо, как от сухоземен човек станахте морски? Живеете вече 11 години във Варна?</strong><br /> -&nbsp;Всъщност опитите ми да се заселя във Варна са отколешни. Преди 45 години работих в Девня &ndash; тогава Долината на химията беше Национален строителен обект. Бях монтажник. Преди това баща ми живееше и работеше в Девня. След като почина, започнах да работя в неговата бригада. Бях се записал да уча след осми клас в Средното морско училище. Мечтаех да стана капитан на кораб, а пък сега съм<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>&bdquo;адмирал на думите&rdquo;</strong></span><br /> <br /> &nbsp;Може да се каже, че съм изпълнил мечтата си. При мене мечтата е като закана &ndash; заканя ли се да направя нещо, то става&hellip; Има нещо странно и не съвсем редно в моето дълго преселение към морето. Бях 14-годишен, когато започнах да атакувам морската си мечта. Сега съм на 60. Оказва се, че по-дълго съм мечтал да живея край морето, отколкото ще живея край него&hellip;<br /> <br /> <strong>- Кои от вашите книги се радват на превод в чужбина? Канят ли ви там на премиери?</strong><br /> -&nbsp;&nbsp;Скоро в Русия, в алманах &bdquo;Золотой пегас&rdquo;, преведоха един от разказите ми от новата ми книга &bdquo;Ами това е&rdquo;. Нарича се &bdquo;Кой ни открадна&rdquo;. Започнаха превод на книгата ми &nbsp;&bdquo;Копелето &ndash; Евангелие от Юда&rdquo; в САЩ. В Русия се уплашиха да преведат &bdquo;Скритият живот на една помакиня&rdquo;. Обясниха ми, че има негласно споразумение с мюсюлманите в Чечения. Въпреки че романът не излезе там, това ме накара да се възхитя отново на&nbsp;руския народ. Извън очаквания финансов резултат, те поставят на преден план националните интереси. Въпреки че романът се занимава и описва сблъсъка на две цивилизации в едно помашко семейство. Това, което съм писал преди 20 години, се случва сега в глобален мащаб. Само че една книга трябва да се чете, не да се отрича. Българинът започва отзад напред<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>&ndash; първо отрича, после, в редки случаи, чете</strong></span><br /> &nbsp; <div class="media"><img src="https://static.blitz.bg/documents/newsimages/thumbnails/640/201605/1463138014-41-hristo-stoyanov5.jpg" style="height: 346px; width: 520px;" title="" alt="" /></div> <br /> <strong>- Продължавате ли &bdquo;битката&rdquo; с тези , които забраняват да пишете това, което знаете и в което вярвате? Защо се възмущават от езика ви&nbsp; или наричат циник?</strong><br /> -&nbsp;Че кой не се е възмущавал от езика на истината?!... Просто не умея да лъжа. Някои нарекоха този език вулгарен, защото не прочетоха любовните увертюри, а само&hellip;техния резултат.<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>Прочетоха чукането, не любовта&hellip;</strong></span><br /> <br /> Знаеш ли, мама цял живот ми доказваше, че няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите. Баба ми&nbsp; Роса, нейната майка, &nbsp;псуваше непрекъснато. И красиво. Но същата тази жена се е вдигала от родилното ложе и е влачила плацентата от раждането подире си, оставяйки кървава диря в снега, за да застане между пушките на сръбските граничари и дядо ми. И им казва: &bdquo;Прво пуцайте мене, после Андону&rdquo;&hellip; И така спасява дядо ми, а през 1945 година емигрират от Сърбия.<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>Някой смее ли да нарече тази жена вулгарна?</strong></span><br /> <br /> Думите нямат синоними. И ситуациите в една книга могат да бъдат описани такива, каквито са. Не може в главата на автора да е зловещо и пъклено, а той да кичи рогата на дявола с водни лилии и трендафил&hellip; Не може течението от трипера да се описва като Божествен елей&hellip; Ето, това ще бъде цинизъм. А аз съм писател &ndash; не циник&hellip;<br /> <br /> <strong>- Имате ясна теория за църкви и за джамии. Бихте ли разяснили?..</strong><br /> -&nbsp;Ние не можем все още да обособим думите &ndash; църква и черква. Черквата е Храмът, мястото за молитва. Църквата е институцията. Българинът и там доказва, че няма устойчива вяра. Той влиза в черквата да помоли за прошка, да му се помогне.<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>Не защото вярва</strong></span><br /> <br /> Ето, това го има дори в Батак. Той влиза да търси закрила. В църквата в Батак по време на Априлското въстание не влизат герои &ndash; героите са в Балкана. Тези, които влизат в черквата, са могли да влязат и в джамия тогава, ако тя им е гарантирала живота. Не е имало такава наблизо&hellip; Но другаде е имало и сме го доказвали, нали? Вярата в Бога е различно от уповаването в Него. Българинът не вярва, българинът се уповава на Бог. Ето, заради това и вярата ни не е устойчива. Някой направил ли е опит да преброи колко пустеещи черкви има в България? И страшното е, не че има пустеещи, а че до пустеещите черкви се строят нови. Вместо да съхраним старата черква, ние предпочитаме строежа на нова. Защо? Кому е нужно?!... Може би защото новата ще е по-голяма и в този смисъл ще е по-видима от Господ?.. Но колкото е по-голяма черквата, толкова и по-невидим и малък до нея е този, който я издига. Той е вече в сянката й и не се забелязва. &nbsp;А относно джамиите&hellip; Няма нови джамии в традиционно населените с турско малцинство български граждани. Но се строят нови джамии там, където са помаците&hellip; Същият феномен като при строителството на новата черква до старата пустееща&hellip; Това е най-сигурното доказателство, че изповядващите исляма са българи. Оставят да се разруши и да запустее старият храм, докато в същия двор строим нов&hellip;<br /> &nbsp; <div class="media"><img src="https://static.blitz.bg/documents/newsimages/thumbnails/640/201605/1463138014-41-hristo-stoyanov4.jpg" style="height: 390px; width: 520px;" title="" alt="" /></div> <span style="font-size:11px;"><strong>Христо Стоянов /вдясно/ в компанията на приятелско семейство&nbsp;</strong></span><br /> <br /> <strong>- Какви хора са най-близо до вас? Имате ли вечни приятелства?</strong><br /> - За да има вечни приятелства, трябва да има вечни хора. Аз не съм вечен &ndash; просто искам да оставя вечна следа с думите си. Някой ще каже, че високо летя. Ще отговоря, че все пак аз летя, а не съм се вкопал в земята. И тези, които летят с мен, са моите приятели. Не тези, които смешно подскачат отдолу и посягат с лапички да свалят летящите.<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>Останаха ми малко приятели, но истински приятели</strong></span><br /> <br /> Понякога идейно сме се разминавали, понякога самите те помежду си не са се разбирали и аз съм бил свързващото звено между тях&hellip; Приятелството не е по-голямо, или по-малко. Приятелството е като брънки на верига. Забелязвала ли си &ndash; живееш с една компания, група приятели. Единият някой ден изчезва, и&hellip; вече няма група приятели. Приятелството в този смисъл е оттам нататък &ndash; ако един от приятелите си отиде, &nbsp;групата да продължи да съществува, приятелствата да продължат. Винаги съм смятал, че приятелството започва от момента, в който единият си отиде от този свят. И ако останалият жив продължи да поддържа близките на приятеля си &ndash; семейство, другите приятели &ndash; то той наистина е бил приятел. Останалото са етикети. Като в супермаркет &ndash; кило приятелство, литър и половина другарство&hellip;<br /> <br /> <strong>- Разкажете за ваши срещи и случки със &nbsp;събратята ви по перо&nbsp; Виктор Пасков и Христо Калчев?</strong><br /> -&nbsp;Писателят е Виктор. Калчев доказа само, че с такъв труд - писане - може да се живее в България. Но чрез естетически компромиси. Виктор не направи компромиси. В живота бе по-различно. В живота<br /> <br /> <span style="color:#B22222;"><strong>Виктор правеше компромиси</strong></span><br /> <br /> Ицо не направи. Той удави всички компромиси във водката. Но, за умрелите &ndash; или добро, или нищо. Карал съм се и с двамата, един път дори бих Виктор&hellip; Пиянски истории. Въпреки че при мене пиенето само увеличаваше усещането за безкомпромисност. Тримата писахме и рецензия за книгата на Кембъла. Както и да е. Светът стана по-безинтересен без двамата. И Емил Трифонов - Кембъла, разбира се. На когото още не можем да погледнем като на писател, а е крайно време&hellip; Защото Кембълчето не беше шоумен, какъвто го изкараха медиите, а писател. И то какъв писател само!!!<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА</strong><br /> <br /> <br /> <br /> <br /> <span style="font-size:16px;"><strong>Мама беше готвачка в работнически стол</strong></span> <hr /> <br /> &nbsp;&bdquo;...А пък работниците в Девня &nbsp;ги хранеше мама, която беше готвачка в стола . Аз свиквах с известността тогава, защото нямаше друго дете, на което да казват, че е син на Иванка готвачката и Буката. Не е лесно да си известен и аз внимавах с тая известност и на всички свалях шапка и им казвах &bdquo;Добър ден&rdquo;. И тогава те се възхищаваха от това, че Буката и Иванка готвачката са възпитали такъв син. Ходех въоръжен с лъкове и прашки, но като ме питаха къде отивам, винаги казвах, че<br /> <br /> <strong>отивам по любов</strong><br /> <br /> От тогава зная, че любовта е нещо много хубаво и си заслужава човек да живее заради нея. И това чувство го запазих. Зная само, че когато се представя на Бог някога и той ме попита къде съм бил, ще му отвърна, че съм ходил по любов&hellip; Колко малко му трябва на човечеството да разбере, че ние всички сме излезли за малко от Рая, колкото да дойдем тука за &bdquo;малко по любов&rdquo;. И ако любовта ни е била истинска - ще се върнем в Рая, ако не е била - ще заварим райските порти заключени и ще отидем на друго място&hellip; Сигурно заради това, когато се отбия за малко тука &ndash; все по- за малко и по- за малко &ndash; аз потъвам в любов. Нищо не може да изобрази толкова истински любовта...&rdquo;<br /> <br /> <br /> <br /> <span style="font-size:16px;"><strong>Чешит и романтик едновременно</strong></span> <hr /> Както сам е изчислил, ако се броят девет месеца назад от датата на раждането му, колкото трае бременността, ще се установи, че Христо Стоянов е заченат по време на Априлския пленум на ЦК на БКП.&nbsp; Родил се е с летящ старт със завидните 5 килограма и 200 грама, тъй като не е имало доктор в родилната зала и в момента, в който се е изстрелял към белия свят, току-що влезлият лекар го хваща във въздуха&hellip;&nbsp; През 1969 г. се заселва с майка си в гр. Смолян, където живее допреди десетина години. От тогава, до сетните си дни, изчислени от него до след 2056 г. смята да живее във Варна. Автор е на 19 книги, от които седем стихосбирки: &bdquo;Шепа живот&rdquo;, &bdquo;Сатири-ІІ&rdquo;, &bdquo;В очакване на живите&rdquo;, &bdquo;Небесна каторга&rdquo;,&nbsp; &bdquo;Сбогуване с пейзажа&rdquo;, &bdquo;Носталгия по варварите&rdquo;&hellip; След като престава да пише поезия на 40-годишна възраст, Христо Стоянов започва да пише проза. Нашумява със скандалните си романи &bdquo;Скритият живот на една помакиня&rdquo;, &bdquo;Рязаният поп&rdquo;, &bdquo;Братът&rdquo;, &bdquo;Копелето &ndash; евангелие от Юда&rdquo;, &bdquo;Другият Левски&rdquo;, както и с мемоарните си книги &bdquo;До СтрасТбург и назад&rdquo; и &bdquo;Глутница за единаци&rdquo;&hellip; В заглавията на последните му книги с къси разкази и публицистика, &bdquo;българия&rdquo; е с малка буква, защото според писателя &bdquo;я превърнахме в нарицателно&rdquo;: &bdquo;Разкази по българия&rdquo;, &bdquo;Предупреждения по българия&rdquo;, &bdquo;България, писана с Бойко на шията&rdquo;, &bdquo;Протестните деца на българия&rdquo; и излязлата през тази година &bdquo;Сериозно за българия&rdquo;.<br /> &nbsp;