Еверест. 20 април 1984 г. Българският алпинист Христо Проданов е на върха на планетата. Неговите 33 минути на 8848 метра височина карат родината му да ликува. После ще се нароят въпросите, разнопосочните отговори, упреците. На Еверест всеки сам носи отговорност за себе си. Там мисълта тече по различен начин, казват алпинисти. Тръгвайки нагоре, Христо не е допускал, че ще се извие буря, планината ще бъде скована от нечовешка температура. Стъпките му го водят само нагоре. Без кислород, сам, което само по себе си е рекорд. Той иска да е на върха и го прави. Но слизането се оказва далеч по-трудно. По точно невъзможно. Героят не дочаква помощта. В полусъзнание чува настойчивия глас от радиостанцията: „Не заспивай. Не заспивай. Ти си голям българин!”...
Христо Проданов остава на Еверест на 41 години. Силвия, малката дъщеря, изпраща баща си към върха с детската си играчка - жълто гумено пате с изгризана човчица. То му става талисман. Завързано е на червено въженце, виси на врата и алпинистът за нищо на света не го сваля. Носи и портрета на Васил Левски, великия си съгражданин от Карлово. Посветил е изкачването си на Априлското въстание. <br /> <br /> Не случайно датата на щурма е 20 април, денят, на който е гръмнала първата пушка в Копривщица. <br /> <br /> На 30 април 1981 г., пръв сред българите, Христо покорява осемхилядник - връх Лхотце (8700 м). Забива българското и непалското знаме, и привързва две семейни снимки, на които е с любимите си жени &ndash; съпругата Виолета и Силвия. Ето, че и те са покорителки. <br /> <br /> През първите си шест години дъщерята е знаела, че баща й е при снежния човек Йети. Тази легенда упорито е налагана от майка й. <br /> <br /> Щом е така, сигурно ще се върне, мислила си и чакала. Разбира истината и започва да се лекува със стихове Издава няколко книги - &bdquo;Мой покрив на света&rdquo;, &bdquo;Коренът&rdquo;, &bdquo;Пистата&rdquo;. Има близо двадесет литературни награди, три от които в Италия. От колегите на баща си Силвия научава, че е бил изключително организиран, смел до себеотрицание, решителен, склонен да рискува и забележителен алпинист. Наричат го Феноменалия. Железен мъж, което обаче не пречи да се просълзява на цигулковите концерти в зала &bdquo;България&rdquo; .<br /> <br /> <em>Силвия Проданова бе любезна да отговори на въпросите на вестник &bdquo;ШОУ&rdquo;, зададени в навечерието на подвига на баща й:<br /> </em><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201604/Tina_34/18_19_Silvia_Prodanova3.jpg" alt="18_19_Silvia_Prodanova3.jpg" align="baseline" width="500" height="375" /><br /> <strong><br /> - Силвия, по-лесно или по-трудно ви е било в живота, след като сте дъщеря на герой като Христо Проданов?</strong><br /> - Името задължава много. Не мога да кажа дали ми е е било по-лесно или по-трудно. Наследила съм доста качества на моя баща. Нося в кръвта си жаждата за знания по Продановски.<br /> <br /> <strong>- И вие сте тръгвали към върховете. Какво ви спря? </strong><br /> - Един поглед на мама, когато бях на 15 години. Обичам скоростите, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&nbsp;карам ски от малка <br /> </strong></span><br /> и любовта ми към зимните спортове и планината ми позволяват да се чувствам по-близо до своя татко. Надявам се един ден да достигна Еверест независимо в коя област.<br /> <br /> <strong>- Като малка упреквали ли сте баща си, че следвайки амбиците и страстта си към върховете, ви е лишил от присъствието си и грижите, от които се нуждае всяко дете.</strong><br /> - По скоро упрекът ми е бил насочен към Еверест &ndash; върхът, които ми отне бащината ласка. Никога не бих могла да упрекна моя татко за това, че с много воля и изключителен дух по уникален начин достига до най-високия връх. Дори имам следния стих:<br /> <em><br /> Не те упреквам, че остана горе,<br /> че в ледените пространства изгоря.<br /> Ти се превърна в звезда в простора <br /> и светиш днес на твойта дъщеря.</em><br /> <br /> <strong>- От години живеете в Италия. С какво се занимавате сега? </strong> <br /> - Cлед завършването на Националното училище по култура с Италиански лицей бях наградена със стипендия. Заминах за Милано, където завърших политически науки и второ висше образование по право. След две следдипломни квалификации по международно право и ръководене фондовете на ЕС, бях приета на работа в една от големите италиански компании, която работи в областта на Космоса - от научната дейност до изработването и изстрелване на сателити. Това е компанията, в която работя и до днес. Отговарям за отдел &bdquo;Договорни отношения с италиански и чужди клиенти&rdquo;, занимавам се с юридическа дейност в тази област. Работата ми е предимно свързана с Италианската и Европейската космическа агенция, както и с НАСА.<br /> <br /> <strong>- Идвате ли си често в България?</strong><br /> - Старая се да се връщам в България 2-3 пъти в годината. За съжаление, преди малко повече от година <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>се разделих внезапно с моята майка </strong></span><br /> <br /> с най-добрия приятел и опора в моя живот, човек, вдъхвал винаги сили, увереност и кураж на всички около себе си. За кратко време се сблъсках и останах потресена от санитарната система в България. <br /> <br /> <strong>- Къде се чувствате по-добре?</strong><br /> - В Италия съм вече почти 18 години &ndash; половината ми живот е минал тук. В България остават моите приятелства от детството - много силни и ярки! Но в Италия е моят живот, хората, които срещнах през тези години по различни поводи &ndash; колеги от университета, спорта, стажове, професия. Индиректно всички те познават моя татко, не само от моите разкази. Италианците са любознателни, отнасят се с голямо уважение и респект към достойните личности от тяхната и чужда история, независимо в каква област. <br /> <strong><br /> - Как изглежда сега вашето семейство?</strong><br /> - Имам дъщеля, на почти 3 години. А съпругът ми и татко са родени на една и съща дата - 24 февруари. Може би просто съвпадение или... съдба. <br /> <br /> <strong>- На 20 април отбелязахме 32-ата годишнина от деня, в който Христо Проданов погледна земята от нейната най-висока точка. Тогава сте била съвсем малка. Пазите ли спомени от онова време? </strong><br /> - Татко присъства духовно винаги около мен. Той е във всяка моя стъпка още от детските години. Колкото и странно да звучи, вървим заедно. Споменът за него е предимно сетивен. На четири годинки едно дете помни тембъра на гласа, меките коси, дългите пръсти. Постепенно изграждах моя спомен за татко чрез разказите на мама, снимките и диапозитивите. <br /> <br /> <strong>- Познавате повечето от хората, с които баща ви е бил в планината. Виждахте ли се с тях през годините и днес?</strong><br /> - Все по-рядко се чувам и виждам с колегите алпинисти на татко. Разбира се, отсъствието ми от България е несъмнено една от причините. Дали у тях е жив споменът за него? Не бих могла аз да отговоря на този въпрос, но силно се надявам да е така. <br /> <br /> <strong>- Кое у дома ви напомня за Христо Проданов и великия му подвиг, който родината му вечно ще слави?</strong><br /> - В дома ми в Италия има няколко снимки на моя татко от различни изкачвания и една снимка, на която <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>той ме подхвърля на ръце</strong></span><br /> <br /> Много често моята дъщеричка поглежда снимката с думите, на много чист български език: &bdquo;Мами и деди Ицо! Мами, и аз искам високо, високо!&rdquo;. Аз не се нуждая от предмети, които да ми напомнят за татко. Най - голямата награда за мен ще бъде Мартина да изгради в съзнанието си образа на своя дядо и макар и извън България с гордост да помни, че в далечната 1984 г. той сам, без кислороден апарат, по най-тежкия маршрут, по Западния гребен, извършва нещо уникално за световния алпинизъм, оставяйки ярка следа и за бъдещите поколения!<br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС</strong><br /> <br /> <hr /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><em><strong><img src="/documents/newsimages/editor/201604/Tina_34/18_19_Silvia_Prodanova4.jpg" alt="18_19_Silvia_Prodanova4.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="415" />Закъснялото писмо на едно момиче до баща й</strong></em></span><br /> <br /> <strong>Татко, стъпките на Дякона&nbsp;осветяват пътя ти</strong><br /> <br /> Неизбежните диалози с татко се превърнаха в безмълвни, вътрешни монолози. Монолози със себе си. Задавах въпроси и търсех отговорите. Изграждах мост през годините. Нерядко мостът беше вътрешен, към самата мен. <br /> <br /> И аз разбирам: няма път, по-кратък от мене - дъщерята - към бащата, от път към връх, с душата изкачен. Мостът между нас, изпълнен с несбъднатост, укрепна. Ставаше все по-здрав и жизнен. Това е древен мост с хилядолетна история, изваял Чудните мостове в Родопа. С камъче от него татко е направил мост до звездите - там, където Земята опира с раменете си небето. <br /> <br /> Ето, по този мост ще се изкачвам. <br /> <br /> Стъпка по стъпка. Аз търся следи от съхранена светлина. Опитвам се да разгадая знаците във времето, оставени от високите стъпки на моя баща. <br /> <br /> Пътят е чист. Стъпките - ясни, светли като пътя на Апостола на свободата. <br /> <br /> Може би затова си носил портретчето на Левски в пухеното яке до последния си дъх?! Или си търсил отговор на четирите въпросителни &bdquo;Народе????&rdquo;. <br /> <br /> Нали си частица от българския род. <br /> <br /> C Васил Левски сте дишали един и същи карловски въздух, с разлика от някакви си ... 70 години! Девизът на най-светлия българин &bdquo;За чиста и свята Република&rdquo;, който ни остави като завещание, беше и твой. Дори го допълни: &bdquo;За чисто, безкислородно изкачване. За чиста победа. Победа над самия себе си. Победа на духа&rdquo;.<br /> <br /> Това е истинската спортна победа! Мечтан още от юношеските години - заветните 8848 метра и нито метър по-ниско.<br /> <br /> Светлият път на Дякона Левски ще осветява твоите стъпки. Ще ти показва най-вярната посока. Искаш да го погледнеш в очите? Търсиш смелия, открит поглед. Ще го срещнеш на твоя връх, когато извисиш планетата с един човешки ръст и сам се превърнеш във връх - символ на човешкия дух за полет, за извисяване. <br /> <br /> Скокът на Левски в безсмъртието и твоите високи стъпки до звездите. Ето го и любимия Лхотце - първия осемхилядник. Само на три километра от Еверест по права линия. Наричаше го &bdquo;Нашия връх&rdquo;, защото на него си бил с мен и мама&quot; - снимката от моя първи рожден ден. Аз и мама в прегръдката на татко. Вятърът развява цветната снимка, прикачена за ледокопа ти, заедно с българското и непалското знаме. На върха се изкачва и моето жълто гумено патенце с изгризана човчица - единственото, полетяло до осемхилядник! <br /> <br /> Април е. ДВАДЕСЕТИ! Затопляш Еверест с един човешки ръст и с 33 минути на върха. Дали са много или малко за Мечтата? Там се пресича погледът ти с Левски. &bdquo;Ако загубя - губя само мене си&rdquo;...<br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />