Бежанци в Германия: Тук е като в затвор, има само германска храна, а ние сме араби!

&nbsp;&quot;Тук е като в затвор&quot;, казва един бежанец, настанена във физкултурния салон на Борнхайм. &bdquo;Има само германска храна, а ние сме араби&rdquo;, допълва друг. &quot;Какво ще правим на Рамазана?&quot;, пита той. Едно 14-годишно момиче недоумява: &bdquo;Когато си играя с мобифона, започват да ми викат, че трябвало да пазя тишина. Но защо?&rdquo; <br /> <br /> Положението в лагера в Борнхайм е напечено. Бежанците, които са настанени там, се оплакват от лошите битови условия, от постоянния контрол на социалните работници и от това, че не знаят още колко дълго ще им се налага да обитават училищния физкултурен салон. В него съжителстват близо 80 души от Ирак, Сирия и Палестина. В знак на протест срещу условията, някои от тях къмпингуват на улицата пред училището. <br /> <br /> Сред тях е и иракчанинът Башар. &bdquo;Просто не издържам повече в този лагер. На 26 години съм, но откакто съм тук, се чувствам като старец&quot;, казва той. В Ирак Башар е работил като очен лекар. От родината си е избягал, защото радикални ислямисти го заплашвали с убийство. &quot;Смятахме, че тук е има надежда за нас, но къде я?&quot;, пита младият иракчанин, разочаровано. Заедно със семейството си живее във физкултурния салон на училището в Борнхайм. Шест души си делят не повече от 25 квадратни метра. <br /> <br /> &bdquo;Стаите&rdquo; в спортната зала са временно преградени с талашитени плоскости. Показва ни снимки от смартфона си, на които се виждат двуетажните легла. Казва, че спи по цял ден, защото не знаел как иначе да се пребори с бездействието и отчаянието. Психолозите познават този синдром: &quot;В началото повечето бежанци изпитват облекчение, че успешно са стигнали до Германия и са се спасили от гражданската война и насилието.Това първоначално чувство обаче бързо се превръща в отчаяние от липсата на всякакъв личен живот и перспектива. Много от бежанците изпадат в депресия&quot;, казва професорката по психология Ева-Лота Бракемайер. <br /> <br /> Райнер Шуман от градската управа на Борнхайм не разбира оплакванията на мигрантите. &quot;Ние им предлагаме различни занимания - могат да играят футбол, баскетбол. Организираме им екскурзии и езикови курсове. На голямата черна дъска в залата има винаги актуални информации за всевъзможни мероприятия&quot;, казва той. Има и малка зала за събирания, която е непосредствено срещу спалното помещение. Представителите на медиите нямат право да влизат в бежанския център без разрешение на градските власти. <br /> <br /> Дворът на лагера обаче може да се види откъм главната улица: земята е застлана с чакъл, има само една пейка. Сутрин децата играят с една кукла, останала без глава. А жените се нареждат край оградата и разговарят помежду си. &quot;Ако ставаше дума само за мен, аз мога да живея и в тези условия. Но семейството ми не може да остане тук. <br /> <br /> Ситуацията е най-мъчителна за малкия му син Ахмед, който е диабетик. Лицето на слабичкото момче има нездрав вид. Един път седмично сътрудници на Малтийския орден го водят на лекар. &bdquo;Но Ахмед има нужда от друга среда и от друга храна. Не може да яде всеки ден само хляб, салам и сирене&quot;, казва Башар. Той е изгубил всичките си предишни илюзии и допълва тихо на арабски: &quot;Животът тук е горчив. По-добре да бях останал в Сирия с риск да загина&quot;. <br /> <br /> В Борнхайм нервите са опънати до краен предел. Градските власти спешно се опитват да намерят жилища за колкото се може повече бежанци. Башар и другите обитатели на физкултурния салон всеки ден ходят до градския съвет. Те искат да получат някакъв отговор на въпросите, които ги вълнуват - и най-вече на един: колко дълго още трябва да живеят в училището. Башар казва: &quot;Аз няма да се върна там повече. Ще чакам тук, пред социалната служба, докато не намерят жилище за мен и моето семейство&quot;. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ОЧАКВАЙТЕ ПОДРОБНОСТИ В БЛИЦ ЗА ЖЕСТОКАТА БЕЖАНСКА КРИЗА В ЕВРОПА</strong></span><br /> <br type="_moz" />