Капка Петров: След лекарски гаф спрях да огладнявам и да изпитвам болка!

<br /> <strong>- Капка, как започна твоята болнична одисея? Как изобщо разбра, че имаш някакъв здравословен проблем?</strong><br /> - Една сутрин се събудих със силна болка отдясно. Вече бяхме имигранти седем години в Канада - 2009 година. През това време работих като съветник към правителството, имахме преговори и хората забелязаха, че съм изключително жълта, а аз се държах за корема и страдах, защото ме болеше. Тръгнахме ние към болницата и чакахме точно 9 часа, за да видим доктор. Непрекъснато ходихме на рецепцията при медицинските сестри да им кажем, че всъщност съм със страшни болки, нещо се случва, не знам какво, но....<br /> <br /> Стойте си на столчето, ще ви види доктор, ми казаха те. Когато най-накрая ме видя доктор и преди да направи каквито и да е изследвания, ми сложи една инжекция морфин и ме изпрати на видеозон. Оттам ми казаха, че най-вероятно става дума за панкреатит или за камъни в жлъчката и ме пратиха вкъщи. Понеже в България не сме имали такова преживяване &ndash; да ти дадат морфин и да ти кажат ходи си вкъщи, ги питахме &ndash; добре, сега от морфина ще спрат болките, но после ако пак заболи какво да правим? А пък те &ndash; Е, ще се върнете пак в болницата! <br /> <br /> <img width="500" height="352" align="bottom" alt="42_43_Kapka7.jpg" src="/documents/newsimages/editor/201511/Tina_30/42_43_Kapka7.jpg" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Капка Петров</strong></span><br /> <br /> След три дни започнах да повръщам зелено, болката отдясно започна отново и се върнахме в болницата. Този път ме приеха веднага. На 10 април ме диагностицираха с много силен остър панкреатит, при положение че панкреасът е отляво, пък жлъчката - отдясно. Аз се опитах да им обясня, че мен всъщност ме боли отдясно, където е жлъчката. Даваха ми на всеки два часа морфин и ми казаха, че ще направят всички възможни тестове, за да видят за какво става въпрос. Следващите пет дена ме подложиха на венозно хранене, което не дава никакъв достъп до храна или вода и на такива <br /> - чудовищни дози морфин, <br /> <br /> от които просто ми се зави свят. Болката отмина. Продължих да повръщам зелено, но всичките тестове показаха, че нищо не виждат и на 15 април 2009 г. решиха да ме юрнат моментално да ми изкарват жлъчката лапароскопски, защото това бил най-модерният начин. И ние какво да правим - щем-нещем - болката не спира, повръщането не спира, юрнаха ме в операционната. <br /> И като се събудих, искам да стана, нищо не се получи - не можах. Нещо ме дърпаше жестоко вдясно. <br /> <br /> Видяха, че искам да стана, но не мога и имам страшна болка, хванаха ме два чифта сестри и ме изпратиха до колата. Едната ми каза: &bdquo;Много се притеснявам за теб, докторът го няма, ама теб не трябваше да те пускаме&rdquo;. А пък другата, която бе шефката на сестрите на смяната каза: &bdquo;Абе, няма такива работи, отива си вкъщи и това е!&rdquo;. <br /> <br /> Мъжът ми през това време настояваше да се свържем с доктора поне по телефона. Като го свързаха, той каза, че всичко минало добре, с изключение на това, че той причинил кръвоизлив на черния дроб, като махнал жлъчката, защото то не било за лапароскопска операция, но вече било късно... Пък него други операции го чакат и кръвоизливът ще зарасне. И че жлъчката била пълна с камъни, нищо, че на тестовете показвали липса на камъни. Прибрахме се вкъщи и на следващия ден в продължение на четири дни точно в 8 часа се обаждаше докторът, за да пита какво става, защото го притеснявал черният дроб. Мъжът ми му каза, че искаме да се върнем в болницата, защото е много тежко положението. И докторът продължи да твърди: &bdquo;А, не, ще отмине, ще отмине, аз съм ви дал много обезболяващи&rdquo;...<br /> <br /> На четвъртия ден вече докторът се съгласи набързо да ме види, но уточни, че тая болка няма нищо общо с хирургическата му намеса. <br /> <br /> Отидохме в офиса му, видя ме, каза, че изглеждам страшно зле, много по-зле, отколкото преди операцията, обаче повече да не го притеснявам, да го търся, защото моят проблем не е хирургически. Казахме си &ndash; проблемът не е хирургически, тогава какъв е и сега накъде? Отдясно ме дърпа много и аз не мога да стоя права. Предписа ми оциклон - това е друг такъв отвратителен наркотик, уж да съм сменяла морфина. В същото време аз бях студентка по рехабилитационна психология към щатски университет и моите професори ми казваха: &bdquo;Капка, ние сме чували за Канада ужасни неща, моля ти се, ако имате някакви спестявания или нещо, идвайте в Америка, защото ще те попилеят и никой няма да ти обърне внимание&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Откриха ли все пак какво става в организма ти и откъде идват тези болки?</strong><br /> - Върнах се в болницата след 15 дена, напълно изтощена. Бях пред пълен колапс от продължителна болка и непрекъснато повръщане на зелено. И се яви една друга докторка, която била от същия тим на този опериращия доктор. Тя каза, че този път ще направим една друга операция, с тръба. Оказа се, че трябва да отворят между черния дроб и жлъчката, която вече я няма, някакви канали и ги разрязват. Да не би да бил останал още някой камък. &bdquo;Аз не вярвам, но нашата цел е да не ни съдиш&ldquo;, каза тя. И ние започнахме да разбираме, че нещо сложно се е случило, защото явно <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>всички крият какво става</strong></span><br /> <br /> Направихме операцията, в реанимацията имаше една много добра сестра &ndash; полякиня. Тя казва: &bdquo;О, горкото момиче, ти знаеш ли какво е станало? Жлъчните канали са ти били пълни с камъни и трябвало да ти остържат цялата коремна стена и с тръбата през устата... Ама не се притеснявай, ще ти даваме морфин, колкото може.&ldquo; На следващия ден пак се яви същата докторка с един буркан морфин, даде ми го и каза: &bdquo;Всеки пък, когато те боли, взимай колкото можеш и ще спре да те боли&rdquo;. <br /> <br /> Дойдохме си вкъщи, болките продължиха, започнах лека-полека да поемам храна на глътки, вода пак на глътки. Някой път повръщам, някой път - не... Така се мина времето от края на април до края на септември. <br /> <br /> По време на тия преживявания бяхме много стресирани, чудехме се в концлагер ли сме? На кого да се оплачем, като всеки от съседите и приятелите ни, които са канадци, реагираха: &bdquo;Олеле, не сте първите, много е страшна ситуацията тук със здравната ни система! Те непрекъснато хора умират!&rdquo;. Ние не можехме да си обясним това. В същото време роднини, майка ми, баща ми постоянно плачеха по телефона, защото дъщеря ми им разказала, като се върнала в България, че нито мога да се храня, нито да стоя на краката си.<br /> <br /> Казваха ми &ndash; момиче, върни се в България, имаме прекрасни доктори, не можем да си обясним защо стоиш там да те блъскат с морфин. Аз не можех да им обясня до каква степен съм зле &ndash; не мога да стоя, не мога да се храня, не мога да издържа едно пътуване до България. А пък и от друга гледна точка си казвах &ndash; в крайна сметка става въпрос за доктори, които практикуват дълго време медицина, ходили са на училище и на специализации, не може просто ей-така да ме изпуснат, нещо ще се случи и все някой специалист ще дойде и ще ми помогне...<br /> <br /> <strong>- Не потърсихте ли някой специалист, някое медицинско &bdquo;светило&ldquo; в Канада?</strong><br /> - Започнахме да търсим специалисти. Уж за най-добрия ни казаха някъде си от Университетска болница в Торонто и ни дадоха дата за среща с него за след 6 месеца да го видим през януари. Застрахователната компания, която ми плащаше болничните, прочете писмото на предишния доктор и каза: &bdquo;Специалистът каза, че нищо ви няма и че много сте се подобрили, значи нищо ви няма, айде обратно на работа!&rdquo;. <br /> <br /> Върнах се на работа, обаче не можех да правя много преговори, защото постоянно ми се повръщаше, ходех с проходилка, беше доста тежко и един от мениджърите ми каза: &bdquo;Намери си добър адвокат и добра болница, но повече не те искаме тук. Ти се върни в болница, ще умреш тук, и за нас си отговорност. Като ни умреш в ръцете, ще трябва да плащаме на мъжа ти обезщетение&rdquo;. <br /> <br /> А ние отидохме в друга болница &ndash; Университетска в центъра на Торонто. Помолихме там за помощ. Единият от докторите от спешното отделение ми каза: &bdquo;Ама защо идвате тук да ни губите времето, ако искате повече наркотици, ще ви дадем по-висока доза. Ами вие си умирате, какво искате?&ldquo; Пък аз питам: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;Да, ама каква е причината за моята смърт?&rdquo;</strong></span><br /> <br /> Няма ли нещо, което да може да се направи, просто защото всеки тук ме гледа и ми казва: &bdquo;състояние след операция на жлъчката&rdquo; - какво е това състояние? И ако аз ги взема всичките тези наркотици, които вие ми предписвате така лесно, какво ще се случи с мен? <br /> <br /> А те: &bdquo;За да се чувствате по-удобно, за да ви успокояват, друго не можем да направим. Моля ви се, повече недейте да ни притеснявате в спешно отделение, защото няма с какво да помогнем. Ходете си вкъщи и си взимайте тези лекарства, докато можете&rdquo;. Мъжът ми го пита какво значи докато може? В същото време получихме обаждане от този, най-добрия, дето 6 месеца чакахме да ни приеме, най-великия... <br /> <br /> Секретарката му каза: &bdquo;Докторът прегледа документите и смята, че проблемът е с първия доктор, който ви е направил операцията и ви е вадил жлъчката. Той нещо е объркал работите. Връщайте се при този хирург и му искайте сметка&rdquo;. Мъжът ми й обяснява: &bdquo;Но тя вече не може да се храни, на инвалиден стол е, няма абсолютен шанс за подобрение, как може такова нещо?!? Ние ви молим за помощ, пък вие ни изпращате при първия хирург, дето пък и той не иска за нас да чуе... При кой да ходим?&rdquo;.<br /> <br /> И в същото време мъжът ми получи застраховката &bdquo;Живот&ldquo; и документ, в който се казва, че в застрахователната компания са разгледали медицинските документи и смятат, че няма подобрение според докторите. Пишат, че когато почина, мъжът ми може да получи застраховката ми &bdquo;Живот&ldquo;. <br /> <br /> След няколко дни се събудих - обезводнена, цялата ми кожа беше набръчкана, бях много сиво-черна, не можех да дишам от обезводняване, не се бях хранила, не бях поемала никакви течности... И понеже ми бяха казали да не се връщам повече в болницата, мъжът ми се обади на един номер на медицински сестри, които са на линия 24 часа в денонощието, и им разказа цялата ситуация: докторите бягат от нас, крият се, не знаем какво се е случило... жена ми умира, казаха да не се връщаме повече... И медсестрите му казаха:<br /> <br /> &bdquo;А, няма такива, отивате, връщате се и категорично не позволявате да ви изгонят, щом вече й се е сбръчкала кожата и температурата й е 34 градуса, тя си отива! Поне да я държат в болницата, докато си отиде&rdquo;.<br /> <br /> На всичко това става очевидец нашата дъщеря, която вече е на 12 години към този момент и детето се свива, гърчи се, плаче и казва: &bdquo;Мамо, ако тебе те няма, какво ще стане с мен? Моля ти се напиши някаква бележка да ме изпратят обратно в България при баба ми и дядо ми, защото тук аз си нямам никой. Баща ми не може да ме гледа като майка и плюс това ти ми миришеш на мама. Аз не мога да си представя, че няма да имам мама!&rdquo; <br /> <br /> И беше много тежко. Така че се върнахме в болницата и казахме това, което ни бяха казали медицинските сестри - поне като умирам, да умирам под грижата на някой, а не всеки да ме захвърля и отритва! Те ме приеха и към 10 дена ме държаха на системи и болкоуспокояващи. Болката обаче не мина, повръщането - също. Всякакви сестри се изредиха и говориха с нас, обаче до хирург не ни дадоха да стигнем. <br /> <br /> <img width="500" height="280" align="bottom" alt="42_43_Kapka4.jpg" src="/documents/newsimages/editor/201511/Tina_30/42_43_Kapka4.jpg" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>С дъщеричката си</strong></span><strong><br /> <br /> - Канада е близо до САЩ. Не опитахте ли да се свържете с някоя от американските болници? </strong><br /> - През това време започнахме да изпращаме документи до американски болници. Моментално получихме отговор от тях, който казваше: &bdquo;Вие нямате застраховка, явно става въпрос за много тежко състояние. Трябва да осигурите до 250 000 долара в сметка, която да ни гарантира, че имате тези фондове. Защото, ако ви отворим, може да имате нужда от командно дишане, може да изпаднете в кома, ние какво ще правим? Ние без 250 000 долара няма да ви отворим. Трябва да ги имаме тук&rdquo;. <br /> <br /> Ние нямахме 250 000 и започнахме да изпращаме на български болници документи. Майка ми и баща ми ходеха от кабинет в кабинет. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И всички български доктори се отзоваха </strong></span><br /> <br /> за наша голямо учудване, особено доктор Роза Балабанска от &bdquo;Токуда&ldquo;, и казаха: &bdquo;Как може такова нещо?! Щом може да шава, натоварвайте я на инвалидна количка и я качвайте на самолета! Ако може да издържи, издържа, докарвайте я тука! Ще й се обърне внимание колкото може и никакви такива морфини и други дивотии&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Какъв бе коментарът им по документите, които им изпратихте? Те всъщност разбраха ли какво ти има?</strong><br /> - Те ни казаха, че има нещо, което са забравили канадските доктори и крият, затова в момента бягат от отговорност. И се обнадеждихме, че нашите доктори все пак показаха някаква милост. Ние не бяхме свикнали тази една година на някаква милост или желание някакво за помощ. <br /> <br /> Стана ми ясно, че наистина са ми броени дните с канадските лекари. Мъжът ми се обади в училището да каже, че се опасява, че няма да оцелея. Моментално още същия следобед социални потропаха на вратата вкъщи и дадоха на нашата дъщеря домашна работа да попълва как се справя, на кой номер да се обади, когато майка й почине, когато изгуби близък, какво да си мисли, какво да не си мисли, как да потърси комюнитито в Канада, за да получи много подкрепа. <br /> <br /> В същото време отвориха всичките гардероби, всичките кухненски шкафове, за да видят дали мъжът ми се грижи добре за нея, дали я храни, дали я облича. И ние разбрахме, че работата е много насериозно и че ще ни я вземат, ако нещо се случи. Когато вече мъжът ми отвори това писмо от застрахователната компания, което казваше, че той може да ми кешва застраховката &bdquo;Живот&ldquo;, тогава той просто автоматично, без да реагира емоционално, грабна телефона на нашата жена, с която си купувахме билетите за пътуване до България, и каза: &bdquo;Валя, три билета за България, моментално, ако можеш до 48 часа да се връщаме&rdquo;. Тя ни намери билети. Моите приятели преди това дойдоха в старата къща, сбогуваха се с нас, плачеха много, казваха, че ще се грижат за мъжа ми и за детето ми. <br /> <br /> Преди да тръгна за България, седнах вечерта и си написах речта, която тук се чете по време на погребение. В нея казах, че благодаря на всички, които са били в живота ми и нямам за нищо никакви съжаления, защото животът е да се живее и аз съм си го изживяла напълно. За нищо не съжалявам, просто насърчавам всички да намерят някой или нещо, на което да помогнат в нужда. И че съм много благословена, че имам мъжа ми и детето ми в живота ми и това са ми най-прекрасните спомени с тях... <br /> <br /> На следващия ден излетяхме за България. Майка ми и баща ми ни видяха. Учителите и децата много сърдечно приеха дъщеря ми и започнаха да я учат да пише и чете на български език. И аз останах в болницата много дълго време, докато срещнах проф. Радослав Гайдарски и доктор Балабанска, която страшно много помогна за всичко. И на проф. Гайдарски му казах: &bdquo;Обяснете на всички, че аз умирам, да престанат да ме тормозят за разни неща &ndash; да ме бодат, да ми слагат системи и всякакви неща, просто да ме оставят на мира!&rdquo;. Обаче той продължи да чете целия файл, той беше над 300 страници с репорти, с това как са ми давали морфин на всеки два часа... Той каза: &bdquo;Тези хора са за криминален съд,<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>те те убиват без причина!&rdquo; </strong></span><br /> <br /> Чух това няколко пъти и му казах: &bdquo;Ама те искат да умра спокойно, аз просто умирам. Кажете на моите близки, за да престанат да търсят начини да ме спасяват, защото няма такива&rdquo;. Той каза: &bdquo;Напротив, има и аз ще ги докажа!&rdquo;. Погледна към баща ми и каза: &bdquo;Аз мисля, че още не е късно и ще направя всичко възможно да спася дъщеря ви&rdquo;. И си спомням как баща ми просто побеля и се свлече на стената. <br /> <br /> И ме отвори на 19 март, направи видеозапис на операцията. Веднага след интервенцията, след всичките му разкрития, които е описал, той ме пита: &bdquo;Капка, какво искаш да ти даваме за болка?&rdquo;. И аз го питам: &bdquo;Ама за каква болка става въпрос? Аз нямам болка, аз нищо не искам за болката, нищо не ме боли!&rdquo;. <br /> <br /> Дълго време не можех да си обясня защо не ме боли. Една година бях с такива нечовешки болки, че не можех да си обясня сега защо не ме боли. По-късно вече разбрахме, че не изпитвам глад, защото главният нерв на черния дроб, който трябваше да има тази връзка, свързваща го с жлъчката, е била изоставена от предишния хирург, който е сложил метална скоба и е закачил артерията. И аз затова бях толкова черна, защото не е имало добро кръвоснабдяване на тялото. <br /> <br /> Доктор Гайдарски смята, че е забравена. Канадският лекар е блъскал, видял е, че не му се дава лесно жлъчката, и... просто си ме е оставил така.<br /> <strong><br /> - И ти всъщност в момента не изпитваш нито болка, нито глад?!</strong><br /> - Да, не изпитвам болка, което е прекрасно. Защото една година живот с болка ми дойде в повече. Циркулацията явно се е възвърнала, защото с тази метална скоба артерията е била здраво хваната, заедно с нерва и цистито. И отделно цистито се е бил овъртял с периферния нерв. Проф. Гайдарски всичките един по един ги е махнал, защото е видял, че нервите дават сигнал в мозъка за храна, но и за болка. И казва: &bdquo;Ако бях оставил тези нерви, които първо бяха размазани и в много лошо състояние, ти щеше да живееш в постоянна болка и нямаше да знаеш откъде и защо идва тя. Затова ги отстраних&rdquo;. За което ние сме му благодарни доживот. <br /> <br /> <strong>- Работила си все пак за канадското правителство. Не успя ли да потърсиш помощ от &bdquo;по-високо&ldquo; място? Да бъде оказан политически натиск един вид...</strong><br /> - Толкова е жестока историята! Всички казваха: &bdquo;Капка, отивай в Америка или в България. Ти не знаеш какъв късмет имаш, че не си оттук&rdquo;. <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА<br /> <br /> </strong><br />