Валди Тотев: Маричков закри “Щурците” с думите: “Вие като не знаете по друг начин да си изкарвате парите, аз знам!”

<strong>- Валди, ти си бил още в пелени, когато си &ldquo;наказан&rdquo; от комунистическата власт. Какво се случи?!</strong><br /> - На три месеца съм, когато ни изселват на гара Левски. Живеем в квартира без течаща вода. Бяхме изселени, защото баща ми беше завършил американския колеж, а тогава това означаваше, че си потенциален шпионин в полза на англо-американския империализъм /смях/. <br /> Мама, бати и аз се прибрахме от гара Левски през 1956 година благодарение на &ldquo;априлския повей&rdquo;. Баща ми остана там до 1958-а. <br /> <strong><br /> - Как се запали по музиката?</strong><br /> - От 6 години ходех на уроци по пиано, когато музиката на The Beatles ме плени и вероятно реши по-нататъшната ми съдба. Преди това бях чувал рокове на Елвис Пресли, Рей Чарлз и Бил Хейли, но нищо не можеше да се сравни с революцията, която направиха &quot;ливърпулските рошльовци&quot;, както ги наричаха тогава. Не им простиха тогавашните комунисти, нищо че бяха деца на работническата класа. Не им простиха това, че хората ги обичаха непринудено и неорганизирано. Същото сме изпитали и на собствен гръб и ние, &quot;Щурците&quot;. <br /> <br /> Когато брат ми отиде в казармата през 1963 година, парите не ни достигаха и взехме студент на квартира в детската ни стая. Той имаше една седемструнна руска китара, която висеше на стената. Само като идваха гости, изсвирваше три акорда на нея и това беше. Но аз се запалих. През 1965 година нашите ми купиха първата китара от ЦУМ за 101 лева. Беше от най-ранните опити за електрически китари у нас. Меракът беше огромен! Включвах я в радиото. Горе-долу по същото време ми купиха и един магнетофон &ldquo;Филипс&rdquo;, четирипистов, от един българо-германец. Първите ми ленти бяха първите два албума на &ldquo;Бийтълс&rdquo;, на &ldquo;Ролинг стоунс&rdquo;. Станах редовен озвучител на купоните дори на по-големите.<br /> <br /> Естествено дойде решението ми да стана музикант. Първото ми излизане на сцена беше в осми клас, в читалище &ldquo;Петър Берон&rdquo;, където нашето училище си правеше тържествата. Свирехме &ldquo;Къщата на изгряващото слънце&rdquo;. Геша, един приятел, на пионерско барабанче, покрито с носна кърпа, за да е по-дебел звукът, стойката беше от арматурно желязо и към нея беше заварен чинел, един Митко свиреше на акустична китара, а аз на роял &ndash; левият му крак беше счупен и го подпирах с коляно да не падне.<br /> <br /> Беше голям фурор, защото &ldquo;Къщата на изгряващото слънце&rdquo; беше страхотен хит.<br /> <br /> След това си направихме една група с Митко Кучето. До края на гимназията вземах уроци по пиано. След това започнах да се занимавам само с китара. Дори първата си категория, която взех като студент, за да ходя да свиря по морето, беше с китара.<br /> <br /> <strong>- Кога дойде първото предложение от професионална група?</strong><br /> - През 1971 година ми се обади Весо Кокала /Веселин Тодоров, фронтмен на група &ldquo;Фактор&rdquo; - б. а./, когото аз още не познавах. Насрочи ми среща пред университета, каза, че щял да бъде с портокалови панталони. Някой се изкикоти до него,<br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> помислих, че ми правят номер, и не отидох</strong></span><br /> <br /> Обади ми се пак. Видях портокаловите панталони. Пак да не се мина, си бях направил за всеки случай и среща с гаджето. Весо ни качи на трамвай №3 и започнахме да се движим в някакви непознати за мен части на София. На последната спирка в &ldquo;Захарна фабрика&rdquo; слязохме в едни тъмни сокаци, гаджето ми стисна ръката. Викам си: &ldquo;Тук ще ни бият ли, какво ще става, не е ясно!&rdquo; Но отнякъде се чу мазен тон на китара. Влязохме в един тъмен двор, в който имаше голяма барака. Вътре много сериозно гледаха другите членове на групата - Тони Капъша, току-що излязъл от казармата, с остригана глава, Юрката Синджирлиев... Така започнах с тях. Бяхме на щат в ДСО &bdquo;Рила&ldquo; и свирехме на модни ревюта. Манекенки, забавна работа, не беше тежко. Свирехме и по студентски забави и изкарвахме по някой лев отгоре. Самите ние студенствахме. Весо беше студент по право, аз бях в икономическия.<br /> <strong><br /> - Докато се появи Емил Димитров - следващият етап от кариерата ти? </strong><br /> - Емил дойде да ни прослуша през есента на 1973 година. Митко Щерев току-що се беше скарал с Емил и се бяха разделили. Одобри ни и ни остави репертоара да го разучаваме, а той замина за Париж. Върна се през декември. Донесе нова музика, нова уредба, зверехме се около нея. Емил си донесе и нови дрехи, заради които Националната телевизия тогава прекъсна прякото си предаване от новогодишната програма, на която свирехме, и се е извини на зрителите за ... непристойното облекло на Емил Димитров! Когато започвахме да свирим с Емил, той ни каза, че ние ще вземаме, може и да са 2 лв., но повече от музикантите, които получават най-много. Предполагам, че това бяха &ldquo;Маковете&rdquo; на Лили Иванова. И ни ги додаваше от собствените си пари. Весо се водеше главен художествен ръководител и получаваше 45 лв., аз - 34 лв., Тенко Славов - 27 лв., Марсел и Юрката Синджирлиев по 26.50 лв. Нещо такова. Но си деляхме парите по равно. <br /> <br /> <strong>- Какво ще разкажеш за купоните в къщата на Емил Димитров в Княжево? Носят се легенди...</strong><br /> - Емил и Мариета много обичаха да посрещат гости. Васил Андреев беше постоянното присъствие. Запивахме се, но не кой знае колко много. Музикантска работа /смях/! Ние също бяхме чували много неща, които не видяхме там. Много смешно беше, че наричаха къщата &ldquo;вилата на Емил Димитров&rdquo;. А в сравнение със сегашните вили тя изглеждаше като Чичо-Томовата колиба. Имаше долу един голям хол, кухня, баня, тоалетна. На втория етаж имаше две спални. Долу - механата и едно дворче. В механата ние репетирахме. Майка й на Мариета живееше там, готвеше, чистеше, гледаше къщата. Ходехме с такси дотам. Веднъж един таксиджия, като разбра къде отивам, ми вика: &ldquo;Абе, вярно ли, че тапетите са му от десетлевови банкноти?&rdquo; На мен веднага ми щракна и му разправям: &ldquo;Не бе, това са старите. Скоро ги смениха с двайсетлевови!&rdquo; Хората вярват на такива неща&hellip;<br /> <br /> На събиранията при Емил често идваше един от известните текстописци - Захари Петров. Този, който работеше с Хачо Бояджиев и написа: &ldquo;Всеки зрител седи на удобния стол и очаква с трепет нов мюзикхол, за да гледа балет, от радост обзет.&rdquo; Те бяха уникални зевзеци с Васил Андреев. Падахме от смях. Влиза Захари и казва на Васил: &ldquo;А, Василе, ти страшно си остарял, бе?&rdquo; А Васил му отговаря: &ldquo;Ама ти жив ли си още?&rdquo; Те просто не млъкваха. <br /> <br /> Обществена тайна е, че <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> бяха с обратна сексуална ориентация</strong></span><br /> <br /> В интерес на истината, аз впоследствие разбрах. Бях много невинен в цялата тази работа, хал хабер си нямах за какво става дума. Пък и нямаше никакви видими признаци, нито намеци към нас, момчетата от групата.<br /> <br /> <strong>- Какъв човек беше Емил?</strong><br /> - Емил беше изключително фин човек. Но беше по-спокоен, по-инертен. Странеше от всякакви дрязги, разправии. Докато Васил беше много амбициозен и ръчкаше нещата непрекъснато. Той движеше нещата.<br /> <br /> <strong>- След това отиваш в казармата, и то в Строителни войски. Само защото си далтонист ли?</strong><br /> - Аз съм с най-леката форма на далтонизъм. За разлика от Дони, който въобще не разпознава цветовете. Мога да бъда шофьор, но не професионален. Но не затова бях в Строителни войски, а защото се явих на конкурс за Ансамбъла на Строителни войски. <br /> <br /> По време на една отпуска отидох на гости при Емил. Той харесваше как пея, всичко, което съм правил, и ми предложи, като изляза от казармата, да продължа при него със &ldquo;Синьо-белите&rdquo;. Приех с радост, защото след две години казарма бях свърших всички средства и трябваше да започвам от нулата. <br /> <br /> Скоро след като се прибрах в поделението, дежурният ми каза: &ldquo;Пепи Гюзелев те чака на портала.&rdquo; &ldquo;Щурците&rdquo; бяха вече страшно известни.<br /> Не се познавах нито с Пепи, нито с Кирчо /Кирил Маричков &ndash; б. а./, но те ме бяха слушали с група &ldquo;Фактор&rdquo;. Техният пианист и цигулар Боти Панов беше напуснал групата, защото те бяха в пореден период на забрана. След един много хубав концерт в Летния театър през август им беше забранено да се появяват до Нова година. И Пепи ми предложи да заместя Боти.<br /> <br /> С Емил Димитров беше хубаво и добре платено, но къде-къде е тръпката да свириш с най-добрата рок група в България! На 13 октомври се уволних и на 14-ти бях на репетиция. От Нова година си възобновихме работата с Концертна дирекция. Оттам нататък не сме били наказвани, а само глобявани.<br /> <br /> <strong>- Твърдиш, че в &ldquo;Щурците&rdquo; не всичко е било &ldquo;по мед и масло&rdquo;, че е имало разправии, че са се отхвърляли идеите ти...</strong><br /> - То човек има разправи с жена си, която обича, и с децата си, та... Не всяка идея ми беше отхвърляна, но се случваше. Посрещал съм го по-скоро с учудване. Но това си е характерът на Кирчо &ndash; и сестра му го знаеше много добре, и майка му. Който познава Кирчо, ги знае тези неща...<br /> <br /> <strong>- Имаш предвид, че Маричков е бил авторитарен?</strong><br /> - Кой не го знае това?! Някой да не го е знаел?! Но като му кажеш, не му става приятно. Той искаше всичко да минава през него, нямаше доверие на никого и това много стесняваше дейността на групата. Но този факт не му пречеше да се оплаква, че той върши всичко. В началото аз се занимавах с отговаряне на писма, с плакатите, с обложките, намирах художници, фотографи... Стараех се всичко да е наред, с най-добро качество. Но Кирчо нямаше доверие, че аз съм направил нещата както трябва. В крайна сметка той трябваше да види всичко, когато има време, да го огледа. Жена му, която е художничка, също да си каже мнението. Майка му, която беше художничка, също да каже какво мисли по въпроса. Ставаше ситна цедка. И няма какво да крия, група &ldquo;Щурците&rdquo; беше най-лошо менажираната група в сравнение с възможностите, които имаше.<br /> <br /> <strong>- А защо си се чувствал като новобранец в &ldquo;Щурците&rdquo;? </strong><br /> - Защото никога не получих повече от две песни в албум. В първия не получих нито една, във втория Кирчо ми каза да направя една бърза, в двойния албум имах две песни, което пак значи по една, в албума &ldquo;Вкусът на времето&rdquo; &ndash; две, в &ldquo;Конникът&rdquo; получих една и така до последния. Никога Киро не каза: &ldquo;Дайте да видим кой какво е написал, пък да изберем.&rdquo;<br /> <br /> Лозунгите, главните песни, ги пишеше той &ndash; &ldquo;Двайсети век&rdquo;, &ldquo;Мускетарски марш&rdquo;...<br /> <strong><br /> - Затова ли си сънувал, че се биеш с него?</strong><br /> - Човек, като го ядоса много някой, има такива отдушници, изкарва си го насън, за да не го направи наяве /смях/. Аз и с милиционери съм се &bdquo;бил&rdquo; насън. В действителността те са ме били, аз тях &ndash; не. Хората са противоречиви, не са едностранчиви. И аз съм такъв. И аз имам своите кусури &ndash; мързелив съм, бавя се да вземам решения, мотая се за разни работи... Но истина е, че Кирчо беше локомотивът на цялата група, пък и не само. Всички музиканти постигнаха много благодарение на група &ldquo;Щурците&rdquo;. Киро се пребори няколко часа преди концерта да има човек, който да пуска тока, защото иначе идваха последните 15 минути и ставаха гафове, гримьорните да са абсолютно изчистени и да има чисти кърпи, сапун, в банята да е абсолютно чисто. Пристигахме в някой град, а Киро само казваше: &ldquo;Момент, нищо няма да разтоварвате!&rdquo; Поглеждаше гримьорните и ако са прашасали, заплашваше, че няма да има концерт. Извоюва да не ни настаняват по двама в стая като в общежитие, а да сме си сами в хотелските стаи. И това се превръщаше в прецедент - и ФСБ искаха така, и &ldquo;Тангра&rdquo; искаха така...<br /> <strong><br /> - Имали сте доста проблеми и с художествените комисии, които са бдели над чистотата на езика в българския рок...</strong><br /> - Комисиите с пропускателен режим у нас бяха три - в &bdquo;Балкантон&rdquo;, БНР и БНТ. В началото на 80-те години се разбра, че не е удобно някак да кажат: &quot;Щурците&quot; не могат да пишат песни. Затова <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>започнаха да ни &quot;прецакват&quot; </strong></span><br /> <br /> с текстовете от рода на &quot;това стихотворение не е подходящо за рок парче&quot;. И трите комисии имаха различен критерий. Тази в &quot;Балкантон&quot; беше най-либерална. Случвало се е много пъти наши песни да излязат на плоча, но да не бъдат допуснати до ефир. Доводите бяха безумни. Песента &quot;Син балон&quot; по текст на Георги Константинов бе спряна в радиото с обяснението, че някой щял да преведе песента на актьора Ален Делон и заради &quot;Ах, този син балон&quot; той щял да се обиди, след което&hellip; ще си развалим дипломатическите отношения с Франция. Песента &quot;Сватбен ден&quot; по текст на Жива Кюлджиева беше спряна, защото изразът &quot;хляб и сол&quot; е свят и не може да се свързва с рокендрол.<br /> <br /> <strong>- В крайна сметка Кирил Маричков ли реши групата да спре да свири? </strong><br /> - Той си намери много по-интересна работа - да пише музика за филми, която му носеше добри доходи, не му се пътуваше вече, омръзнаха му тези непрекъснати разправии и скандали с Концертна дирекция, с организатори, с озвучители... Всичко това му е минало през главата много повече, отколкото на мен, и аз не го съдя.<br /> <br /> <strong>- Как ви съобщи?</strong><br /> - Стана някакъв скандал между него и един озвучител. Не можа да излезе на глава с него и отказа да свири. Точно думите му бяха: &ldquo;Вие като не знаете по друг начин да си изкарвате парите, аз знам!&rdquo;<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Взе си китарата и си тръгна</strong></span><br /> <br /> Спомням си какво ни разказа Жоро Мамалев, когато разбра, че се разделяме. Срещнал преди години актьора Лео Конфорти, едва-едва куцукащ по &ldquo;Граф Игнатиев&rdquo;, върви към БНР. Щял да чете в радиопиеса. &quot;Защо не си седиш вкъщи?&quot;, го попитал Мамалев. &quot;Дюкян на главната улица не се затваря&quot;, отвърнал Конфорти. А пък нашият &ldquo;дюкян&rdquo; беше не само на главната улица, ами и на кьоше. Бяхме в апогея си. Някой може да каже, че така е по-добре, защото останахме легенда...<br /> <br /> -<strong> Какви са спомените ти от Гошо Минчев, той те кани в &ldquo;Стари муцуни&rdquo;?</strong><br /> - Бате Гошо ме покани в &ldquo;Стари муцуни&rdquo;, но така се случи, че отидох едва след като той си отиде. Беше самотен човек. Такава му беше съдбата. Не сполучи със съпругите си. А пък и да ти вземат 15 процента ергенски данък отгоре на всичкото!... Не че се е оплаквал, той беше широко скроен човек. Имаше много приятели, но според мен беше самотен.<br /> <br /> Те със Спас Русев бяха близки, той работеше към Комсомола. Даже бате Гошо често като изпълняваше песента &ldquo;Бяла тишина&rdquo;, пееше &ldquo;Тихо тъгуваме, аз и Спас&rdquo;, имайки предвид точно него. Беше ми интересно превъплъщението на Спас Русев, защото той ходеше с един изтърбушен сив костюм, дори велосипед нямаше. А после се появи с автомобил, пък с втори, пък с трети... И се разбра, че е дясната ръка на Петко Симеонов в разпределението на помощите от чужбина. Организира много добре турнето &ldquo;20 години &ldquo;Щурците&rdquo;, това мога да кажа в негова защита...<br /> <br /> <strong>- А Пепи Гюзелев липсва ли ти?</strong><br /> - Винаги ми е помагал, когато съм имал технически проблеми, защото аз съм много зле с техниката. Той ми подготвяше цялата апаратура, правеше ми кабелите. Ставаше много рано, знаеше във всеки град къде е антикварната книжарница. Сега още ми разказват някакви хора, че им е обяснявал как се свири това, как се свири онова. Беше много точен и общителен човек. По-странното е защо завърши Духовната академия и стана проповедник. Неведоми са пътищата Господни! <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Той беше единственият от комунистическо семейство в групата!</strong></span><br /> <br /> Но шапка му свалям за смелостта, с която понесе това, което го сполетя /тумор в мозъка &ndash; б.а./. Без хленчене, без оплакване. <br /> <br /> <strong>- Дими - жената до теб в момента, ли е голямата ти любов?</strong><br /> - Човек, като се влюби, винаги мисли, че това е голямата му любов. Тези неща не се мерят на килограм. А човек колкото по-късно се влюби, толкова по-голяма е вероятността да обича до гроб. Нали? /Смях./ Така е решила съдбата. Децата на Дими са добре и моите деца и внуци са добре. Не мога да се оплача от живота... Къщата в Писанец Дими беше купила, преди да се срещнем, но беше в много лошо състояние и можехме да ходим там само късна пролет и лятото. Но сега я направихме с усилията и на местни хора, които много ни помагат. Остава да направя парното. Ако прекарат и интернет, ще бъде просто прекрасно. Смятаме тази зима вече да сме там. <br /> И няма да се върна по градовете. Там си оставам, да знаете!<br /> <br /> <hr /> <br /> <strong>Потомък на Левски </strong><br /> <br /> Внук съм на полк. Владимир Серафимов - герой от Балканските войни, освободител на Родопите от турско робство. Прадядото на моя прадядо Георги Серафимов или даскал Гено - бащата на полковник Серафимов, и прадядото на Васил Левски са братя &ndash; Тудор и Кръстил. Даскал Гено е убит от черкези при отстъплението на турците в Освободителната война. Къщата му в Свежен сега е музей. Левски се е крил там при него. Още трима от прадядовците ми са убити от турците, като първият - Спахи Драгой, е обесен в Цариград. Благодарение на Серафимовския род аз знам своето родословно дърво от 1600 година. За разлика от Симеон Сакскобургготски, който продаде ордените на дядо си, цар Фердинанд, моите роднини не бяха толкова рационално настроени и подариха всичките 26 ордени и медали на дядо ми, полковник Серафимов, на музеите в селото, което носи неговото име. Още тогава баща ми махна всички портрети на Симеон, които висяха вкъщи - разбра го що за стока е.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА</strong><br /> <br />