Катя и Здравко от „Ритон”: Оженихме се в „Дома на покойника”!

· Тя: „Станах мъжкото момиче, защото нашите никога не ме глезеха!” · Той: „Бях обиден на родителите си, когато се разведоха”

София, България 26 Юли 2015, 18:53 20682 прочита 0 коментара

Катя и Здравко от „Ритон”: Оженихме се в „Дома на покойника”!

Юли 2014 г. Катя и Здравко в приятелска снимка с Филип Киркоров (вдясно) в зала 1 на НДК по случай концерта на руската звезда.

Катя и Здравко от обичания от няколко поколения дует „Ритон” са като един организъм с две души! В синхрон и на сцената, и в живота! Двамата са заедно от близо 40 години – време, в което не са се разделяли нито веднъж, не са си и омръзвали. Съвсем наскоро поп-класиците издадоха своя пореден нов албум „Пътят към твоето сърце”. Пред „ШОУ” Катя и Здравко се съгласиха да дадат силно и емоционално съвместно интервю, в което динамично и хитово преминаха от сцената до личния си живот.

- Направихте пореден силен албум, а предстои и нещо, което рядко се случва в България – издаването на винилова плоча! Катя: Действително се получи един много силен албум. Това са 12 песни и 5 инструментала, а самият албум е в два варианта – като CD и отделно в по-луксозно издание, като книга. В комплект и с един филм, който режисьора Станислав Терзиев направи по сценарий на Драго Драганов за нас – казва се &bdquo;Брак по любов”. Във филма разказваме много неща, които не сме споделяли никога. И доста от песните са вече популяризирани, въпреки че принципно радиата, които пускат българска музика, са малко. А единственото българско радио за българска музика върти само старите ни парчета. Слава Богу, че има интернет. А и има и лобистки интереси на продуцентски фирми, много е сложно. Не е достатъчно просто да са ти хубави песните… Здравко: Каквото и да ми говорят, каквото и да се прави, трябва човек да знае, че става дума за пари (смее се). С други думи – това, което се върти, зависи от финансови зависимости. Затова и се въртят само определени неща. А в този наш нов албум песните са наистина много хубави и това не е само мое мнение, а е на публиката, която ги чу за първи път на концерта в НДК. Виниловата плоча ще се появи през есента. Ние не сме очаквали, че ще има такъв интерес към това, а се оказа, че интересът е в цял свят. - Катя спомена, че пеете на живо, което се оказва лукс в днешно време, в което плейбекът и компютърните обработки на гласа вземат превес. Какви непредвидени моменти обаче са ви са се случвали при живото пеене? Здравко: Именно реакцията на публиката ни подтикна и с Катя взехме единодушно решението, че ще пеем на живо. Но и няма да крия – пред нас е стояла дилемата – по-лесното: да пеем да на плейбек, където всичко е обработено компютърно, всичко звучи чудесно, перфектно, но и… всичко звучи стерилно. Затова и ние предпочетохме да пеем на живо. На живо не се пее единствено когато се снима телевизионен клип. На сцената сме на живо с цената на това, че никога не може да се постигне перфектният звук, софтуерно обработен в студио. Но хората харесват точно това – натуралното, не напудреното… Живото пеене, в което ти се раздаваш! А непредвидени моменти имаме постоянно, особено на корпоративни партита, на които не можем да свирим с оркестъра. Например спира компютърът, от който се пускат синбеците, и ние си продължаваме песента акапелно, което става още по-хубаво. Има моменти пък, в които, както пеем, и на единия от нас му свършва батерията на микрофона – Катя продължава да пее сама например (смее се). Но хората изпадат в екстаз! Катя: От дефекта става ефект! (смее се) - И от ваши колеги съм чувала, че от силно вълнение и емоции, гласът е възможно дори да спре, да изчезне… Случвало ли ви се е? Катя: Има такова секване, да. Ние, като много млади изпълнители, когато сме се явявали на фестивали или на концерти, за които сме си мислели едва ли не, че ни зависи бъдещето, от силната емоция действително са ни спирали гласовете. Изведнъж секва гласът, за секунда… Снощи например пяхме на празника на Банкя – за новата ротонда в обновения център… Здравко:…Беше много топло и изведнъж подухна някакъв ветрец. И на Катя за секунди й пресекна гласът – още на първата песен. Катя: Да, нещо ме подразни на гърлото, все едно, че имам пипер. Закашлях се. Не знам и хората дали го усетиха…. - Имате голямо приятелство с Филип Киркоров, който е вече не само руска, но и световна звезда! Не ви ли е минавала никога мисълта за кариера и живот, по-концентрирани в една Русия например? Катя: Всъщност Филип е с български произход, но си е руснак. Майка му е рускиня, а той до 6-7 годинки е живял в България, да, но като цяло е учил и живял в Русия. А нашата връзка с тогавашния Съветски съюз, сега Русия, са само нашите концерти там. Ние няма как да направим това, което е направил той. Здравко: Има и друго обаче – ние във всички области загубихме пазарите си в Русия. Това е жалко, разбира се, защото целият свят се стреми да не го прави. Аз много съжалявам за това! Някога за руснаците беше такава гордост, когато се пускаха там български домати! Нещо подобно, както при нас за Нова година пускаха банани по времето на социализма (смее се)… По всички хотели, навсякъде, всичко беше оборудвано с български телефонни апарати. А ние имахме много силно присъствие на този огромен пазар – целия Съветски съюз, огромна територия! Нашето изкуство там беше на пиедестал, албумите ни там се издаваха в милиони тиражи – и не само нашите, а на цялата продукция на &bdquo;Балкантон”! Това за тях бе като прозорец към света! Жалко, че го няма вече този пазар!… Но това, което наскоро направихме и сме много, много щастливи – сега пред теб ще споделим – е, че като членове на големия руски конкурс &bdquo;Новая вълна” бяхме и в журито на международния кастинг през месец април. Трябваше да изберем наш представител, от България. Избрахме Невена Цонева! Когато тя излезе – а имаше кандидати от целия свят, на мен ми се напълни душата! Много успя да впечатли лично президента на конкурса – Игор Крутой! А това е един от корифеите на руската поп музика! Катя: Тя ги отвя отвсякъде! Сега тя ще ни представя в Сочи! Чакаме с нетърпение! Здравко: Игор Крутой беше възхитен от нея! А тя е едно чисто момиче, което ние не познавахме преди това. Но като видяхме каква е реакцията на журито, а то беше международно – гърци, канадци, руснаци… представители от България бяхме ние и Стефан Димитров. Сега се надяваме Невена да стъпи на този пазар, защото, стъпвайки на там, има една приказка &bdquo;Сбогом, бедност!”. Това ще бъде абсолютен пробив! - &bdquo;По времето на социализма имахме пари, а не можехме да си купим жилище. И нямаше къде да живеем!” - това е ваш цитат, за който вероятно малцина знаят, защото и вие не сте говорили много по тази тема… Катя: Минали сме през трудните си периоди, така е, и действително малцина са разбрали за тях… Здравко: За нас не е нов пазарният принцип. Ние още тогава работихме на капиталистически принцип. Имахме собствена озвучителна апаратура, транспорт и осветление, вложихме огромни средства. Имаше ведомствени оркестри и изпълнители, които имаха апаратури, осигурени от държавата, и те работеха наистина на социалистическия принцип. И бяха на заплати. Ние бяхме избрали другото – към Концертна дирекция и със собствени оръдия на труда! Да, рискът е голям, защото никога нямаш сигурността на държавната заплата. И ние никога не сме били никъде на заплата А сега виждам, че темата за пенсиите на изпълнителите, особено на някои от тях, които са много болни и не могат да работят активно, е много актуална. Всички тези хора са давали с концертите си огромни приходи за държавата, от които са им били задължително удържани данъци, включително и пенсионни осигуровки. - Разкажете ми малко за връзката с родителите си. Знам, че на Здравко му се е наложило бързо да порасне, защото майка му и баща му са се развели… Здравко: Ами, да ти кажа, за мен това е комплимент! Наистина съм минал през това изпитание моите родители да се разведат. Имал съм някакъв лек шок – като всяко дете, а аз съм бил на 12 години. Бил съм и обиден. От всичко това обаче сякаш за мен се получи една голяма закалка. Замислих се сега, че всъщност всичко опира наистина до възпитанието… а моят род от много отдавна е силно националистически, силно български. Имам огромно национално самочувствие! Аз имам самочувствието, което не би ми позволило да остана равнодушен към обида към нацията ни, към българите, към българщината! - Баща ви е бил действащ офицер, капитан, нали така? Здравко: Да. А пък по майчина линия имам в рода си и хайдути. Затова и аз си имам една лично моя кауза, която винаги защитавам – че сме богоизбрани! Смятам, че ние, българите, сме богоизбрани, каквото и да ни се случва! - Обидата във вас като дете е била заради този развод на родителите ви, нали така? А може би е било повече гняв, вътрешно несъгласие… Здравко: Наистина бях обиден… Но пък, ако човек остане цял живот обиден, това е най-глупавото нещо, депресиращо е. А човек винаги трябва да бъде отворен към разумния компромис, към разбиране на другата страна, към дискусия. И, знаеш ли, ти си права – било е повече гняв в мен тогава. Бил съм емоционално разгневен на родителите си, под въздействието на чувството, че губиш най-важното нещо – своя еталон за мъжественост, за подражание. Цял живот си боготворил баща си като един мъжкар, този твой личен герой!... - Катя също губи своя баща, но като че ли е успяла да стане това, за което той се е надявал приживе – мъжко момиче! Или греша? Катя: Не, изобщо не грешиш. Баща ми си отиде през 2006-а. Но като си дам една равносметка какво е формирало характера в мен, виждам, че всъщност майка ми и баща ми никога не са ме глезили. Даже напротив – държали са се прекалено строго с мен. Никакви волности относно късни часове, ходене тук-там с приятели не е имало. Дори си спомням един случай, когато вече бяхме студенти, знаеха, че имам сериозно гадже – Здравко, и че няма да ми се случи нещо с някакви случайни мъже, и въпреки това се държаха строго. С него веднъж бяхме при едни приятели, гледахме до много късно &bdquo;Златният Орфей”, а тогава имаше рецитали до 01:00 – 02:00 часа през нощта. После Здравко ме изпрати до вкъщи, аз влизам, майка ми и баща ми ме посрещат гневни, нищо че преди това се бях обадила, че ще закъснея. И казаха: &bdquo;Сега, където си била, там да си ходиш!” (смее се) И аз казвам: &bdquo;Ами добре!...”, и бързам да сляза надолу по стълбите, докато Здравко не си е тръгнал – да го догоня, защото той живееше в Студентски град. При което обаче баща ми реши, че съм много смела и категорична (смее се), догони ме по стълбите и каза: &bdquo;Айде сега прибери се, пък утре ще говорим!”. Мисълта ми е, че никога не са ме глезили, давали са ми да разбера, че трябва сама да се оправям в живота, а не да разчитам на тях или на когото и да е било. На 19 години завърших Консерваторията, защото тръгнах по-рано на училище, а от 18 вече работех. Бях самостоятелна, разчитах единствено на собствените си сили и възможности. Не ми е било никак лесно обаче, когато дойдоха моментите, в които трябваше да се разделя с моите родители… Трудни, много трудни моменти, за които никой никога не е подготвен. Здравко: Друго е, когато са до нас и ни помагат… Майка ми почина много рано. И това неминуемо се отразява. И при Катя някои неща са сходни – нейните родители много, много ни помагаха, но и те претърпяха развод. Общо взето, ние в това отношение – родителска подкрепа, имахме пропуски. - Какво е станало с майка ви? Знам от вас, че тя преди години е искала много да станете… архитект! Здравко: Ооо, да, това е точно така, майка ми искаше много аз да стана архитект. Но моето желание се оказа друго. А иначе тя почина следствие на неуспешна операция… много труден момент, наистина. - Успя ли да разруши това принципното доверие във вас по отношение на лекарите? Здравко: Невъзможно е, защото в рода ми по майчина линия – един от моите вуйчовци, е сред корифеите в неврохирургията, чийто син и две дъщери пък са също много успели лекари. Техните мъже и жени също са лекари. Изобщо, целият род е докторски и това са едни от най-невероятните сладури! Не мога да се сърдя на лекарите… случват се такива неща… Вярно, тогава беше наистина жалко това, което стана. Майка ми си отиде много рано от този свят… Важното е, че тя, преди да почине, успя да ни види с Катя на голямата сцена! Ние дори бяхме издали вече и първия си албум &bdquo;Прегърни ме”, който вдигна чудовищен тираж, нещо огромно! И така ни тръгна. Майка видя най-важното – началото ни на голямата сцена, което беше повече от впечатляващо. Тя, разбира се, още щом влязох в Музикалната академия, понеже този си ход аз направих абсолютно самостоятелно, беше наясно, видя, че аз съм избрал да тръгна по друг път. Беше се разделила вече с илюзията, че ще ставам архитект (смее се). - В този живот май случайности няма! Катя, твоята майка се е интересувала много от духовното, от мистичното дори. И знам, че при среща с Ванга пророчицата й е казала, че нейната дъщеря един ден ще направи кариера като певица… Катя: Да, майка ми много се интересуваше от такива науки – астрология, нумерология, изобщо - от духовното. Тя беше много близка и със Слава Севрюкова. Просто бяха толкова близки, че се виждаха по няколко пъти на седмица. Даже аз самата леля Слава я помня, въпреки че съм била много малка. Ходехме в къщата й в &bdquo;Овча купел”. Но на мен ми беше безкрайно безинтересно, защото съм била прекалено малка, нищо не съм разбирала. Майка ми е била веднъж и при Ванга – аз отново съм била твърде малка. Но тогава тя е попитала Ванга за мен и тя отвърнала: &bdquo;Ами виждам го детето с желязо в ръка” - и майка ми е решила, че след като съм с желязо, сигурно ще ставам или инженер, или геолог… Здравко: Или пък като майка ти и баща ти, които работеха в МВР (смее се)… Катя: Да, да, там нали е желязо! (смее се) С някое &bdquo;ТТ” в ръка примерно (смее се). - Желязото обаче, се е оказало микрофон! Катя: За микрофон, между другото, никой не се е сетил! Но, да, това се оказва! Но освен това, което съм чувала от Ванга за мен, друго нищо не знам… Аз самата нямам някак си потребността да знам. Никога не съм ходила по гледачки, не сме си правили със Здравко хороскопи, аз даже не си знам и часа на раждане, за да мога да си направя. Страх ме е от това, че ако разбера какво ще ми се случи – или ще се успокоя, или прекалено ще се изнервя. И при всяко положение амбицията изчезва. По-добре да правим, каквото трябва, пък да става каквото ще! - Така и сте направили, дори когато се жените - направили сте, каквото трябва, пък да става каквото ще! Нали майка ти много е настояла да има сватба преди години… Катя: (смее се) Да ти кажа, точно така си се получи със сватбата! Със Здравко по това време бяхме в Полша, предстоеше ни пак друго турне – аз съм си от София, но Здравко е от Момчилград, а вече беше спрял да живее в общежитието на Консерваторията в Студентски град. И трябваше някъде да живее. И къде, къде… естествено, при мен - нали сме гаджета. А ние навсякъде по чужбина си живеехме, така или иначе, на семейни начала. Обаче майка ми и баща ми казаха – а говорим за времето на социализма, когато моралните устои бяха много сериозни: &bdquo;Вижте сега, може да сте си гаджета, може по чужбина да си живеете заедно, но тук, ако имате някакви сериозни намерения, значи трябва да се ожените! Иначе Здравко трябва да си намери квартира”. - Сватбата ви е на 23 декември 1978 г., нали така? Катя: Точно така, тогава се оженихме. А тогава сватбите се правеха само в неделя. Но ресторанти нямаше толкова много, не е като сега. Повечето сватби даже се правеха по ведомствени столове. И ние като направихме един бърз преглед, защото ни предстоеше и турне, се оказа, че там едната или двете недели, които ни оставаха до края на месец декември, просто няма свободни места. И се оженихме в събота. В по-късен период четох едно интервю на Алена, в което казва, че най-нещастни щели да бъдат хората, които се женят в събота. Не било хубаво да се жениш в събота… - Не личи при вас да е така!… Катя: Абе, има си нещо вярно! (смее се) Има време, животът е пред нас… - Никога ли не сте се замисляли да вдигнете и една втора сватба? Катя: Нашата сватба тогава си беше суперска! И знаеш ли – оженихме се в &bdquo;Дома на покойника” (смее се)! Здравко: Ами да, така се казваше един култов ресторант на ъгъла &bdquo;Раковска” и &bdquo;Гурко”, а сега там е Военната телевизия. По онова време си беше много култов ресторант. Катя: Без прозорци, без нищо, прекалено каменно, по арт някак… Но там майка ми и баща ми успяха да намерят връзки за събота. Бяхме една компания от 100 човека – само много близки роднини и приятели. Здравко: Сега се сещам нещо аз. След като прякорът на това заведение е било &bdquo;Дома на покойника”, може би пък това е спряло Сатаната да вземе и да ни попречи да имаме нещастен брак (смее се). Катя: Това, което си спомням, е, че пихме едно вино, което баща ми донесе, на една от бутилките пишеше &bdquo;1958 г.”, а това е годината, в която аз съм се родила. Беше донесъл такива 20 или 30 бутилки от различни години – но от тази, най-старата, виното беше страхотно просто! Днес вече сме прекалено урбанизирани, забързани хората, сякаш романтиката е изчезнала – и в отношенията, и в мислите на хората… Прагматичен е станал животът – и хората в него станаха прекалено прагматични! - Вашият досегашен живот е наистина една много луда динамика! И дали изобщо сте усетили своите моменти на кръстопът, когато ги е имало? Здравко: Явно преминаваме на много висока скорост наистина на тия кръстовища. И може би късметът ни е, че сме винаги на пътя с предимство! Поне досега все така се е случвало на нашите кръстовища. Поне аз така си мисля, след като не е останала в нас някаква горчилка след някакъв кръстопът. Катя: Засега не сме имали дори и някакви емоционални моменти, в които да се разделяме. Или пък да си говорим за раздели. Или единия да отиде за една седмица някъде другаде да живее... Здравко: А и нещото, заради което хората най-често обикновено се разделят, са финансовите проблеми. А при нас финансовите проблеми не са оказвали такова влияние досега, защото сме от хората, които знаят и 2, и 200! През живота си сме минали през какво ли не, сами сме градили всичко – и не сме разчитали на чужда помощ. Катя: Всичко, което сме постигнали, сме направили само двамата! Здравко: Извървели сме пътя от момента, в който сме яли по 1-2 сандвича в Полша и цял ден сме карали на тях. А в годините, когато работехме там, Полша беше в голяма криза. Нямаше нищо по хранителните магазини – ние получавахме скромни хонорари, а имахме големи цели… - Някой от двама ви преди време сподели, че без скарвания би било много, много скучно. За какво толкова се карате, при все че отстрани изглеждате в страхотен синхрон? Катя: Ооо, виж за караници – дал Бог! (смее се) Здравко: Ей сега, като свърши интервюто, и започваме (смее се). Катя: Постоянно се препираме за това кой е прав… Здравко: …кой е по-прав! - А плачете ли често за нещо? Катя: Ами не… Здравко: Ааа, не… пускаме сълзи на някои филми. Има такива филми, в които има ситуации, в които припознаваш себе си и става по-емоционално. Или пък се страхуваш от нещо, което би могло да се случи с теб. Или пък някое човешко нещастие. Аз съм много силно емоционален, Катя – също. - Какво още преследвате като цели? Има ли несбъднати мечти? Катя: Както се пее в една наша песен – &bdquo;…има недовършени толкова добри неща”. Има, да, но се надявам да ги довършим (смее се). Здравко: …има недовършени толкова добри неща, как да се преселим в старостта, така продължава текстът. - Съжалявате ли за нещо? Здравко: Може би има много неща, за които съжаляваме, но наистина човек трябва да гледа напред. Има неща, които не можеш да ги оправиш оттук нататък… може би в един следващ живот, ако се родим, някои неща ще се променят – но те ще бъдат по-скоро като украса на това, което сме правили досега, в този. Едно интервю на Анелия ПОПОВА