След като изля мъката си във Фейсбук преди време и обяви, че ще се самоубива, писателят Калин Терзийски сега открехва завесата и защо иска да направи този решителен акт, от който впрочем той се отказа още на следващия ден. Днес отново в социалната мрежа той публикува своята изповед, преди да си легне да спи.
<u><strong>Ето и пълния текст на обръщението му към света, озаглавено &bdquo;Всеки да се оправя сам&rdquo;:</strong></u><br /> <br /> <em><strong>Пет години писах във вестник Новинар. Там написах едни от най-вдъхновените си разкази. Пишех както живея. С огромно, върховно усилие. Без компромиси. Редовно, без засечка. Пет години.<br /> <br /> Плащаха ми унизително малко. Аз все пък съм българин - свикнал съм. И продължавах. Пишех. Вие четяхте. <br /> Парите ставаха все по неадекватни на живота. Стигаха за пет кутии кафе. Аз не виждах начин да продължа така. Но явно е имало как. Днес ми се обадиха от редакцията, че няма как - трябва да ми намалят парите наполовина. <br /> Малкото се заменяше с нищо. Явно за благодарност за годините в които бях писал така съвестно. <br /> <br /> И аз се отказах. Отказвам се. Преди седмица или десет дни бях омерзен. Сега даже не съм. Няма за какво. В тия години се опитвах да бъда писател. И пишех. Струваше ми се, че много хора ценят това, което пиша. Явно съм се лъгал. Лъгал съм се. Щом може да се случи това.<br /> <br /> Но аз не пишех през цялото време. В повечето си време аз помогнах - на стотици хора. На децата с аутизъм. На млади поети. На зелените. На селата, в които не е стъпвал писател - ходех там. Даже днес сутринта - както почти всеки ден - малко преди да ми се обадят да ми кажат, че не им трябвам - изпратих пари на един болен човек. Случаен, български, почти непознат за мен болен човек. Ще кажете - нахален си като казваш това. Но аз го казвам, защото няма вече накъде. Преди не го казвах. А то си беше. <br /> <br /> Беше си. Така - пратих 50 лева - на болния от инсулт човек в село Безмер - който чака от мен, защото аз съм известният писател от телевизията. Хаха. Добре звучи - нали?!Помагах - всеки ден на някого. Лекувах хора без пари, пишех статии без пари, рецензирах и представях книги. Просто така. Заради вярата ми, че хората са добри и трябва да се помага. В свободното си време. Помагах на болни, на бедни, на луди и на отчаяни. Не с думи. А с действия.<br /> <br /> А днес се обадиха да ми кажат, че от мен няма смисъл. От вестника за който писах пет години. Няма как да се плаща на нищожество като мене. Знаех си.<br /> <br /> И така. Седя си. И усещам, че СЕГА никой няма да помогне на мен. Ще има съжалително-снизходителни полуусмивки. Помощ - не. Ни от тия, които са се възхищавали, ни от тия, които са получавали помощта ми. <br /> Повярвайте ми - никой. <br /> <br /> Всъщност аз нямам и капка нужда от помощ. По-висок съм все още от повечето. Бих казал, че ако има честен човек, който ми предложи място, където да пиша и да живея с писането си - ще му благодаря. Но няма да му бъда задължен. Просто ще му благодаря. Аз съм писател. Това е огромно, страшно нещо, то е като да си Атлас. Атлас не е задължен на никого. Той може да благодари. Не да проси.<br /> <br /> Ако не разбирате това - помислете още.<br /> Но ръка за милостиня не съм подлагал и няма. Българинът е просяк по душа, но аз не съм. <br /> Съчувствените полуусмивки не са помощ. <br /> <br /> Та така. Аз няма да пиша повече, защото няма да има къде да пиша. Беше ми показано това - най-безцеремонно. И нека никой не казва - ще си намериш. Нека тия, които на официални трибуни са ми се усмихвали сега ми предложат - на мен, носителят на първата за България европейска награда - място, трибуна, градинка - за моите думи. Знам, че няма да се случи. Това. Да. България няма нужда от писателите си. Според мен - и от хората си. Лека нощ.<br /> <br /> </strong></em><br />