Ернестина Шинова родена е на 2 юли 1963 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов”, специалност актьорско майсторство в класа на Любомир Кабакчиев. Специализира в Италия в Belle Arti и живее там няколко години.
<em>Играе в много български филми, сред които &bdquo;Вагнер&rdquo;, &bdquo;Ерудитъ&rdquo;, &bdquo;Хиндемит&rdquo;, &bdquo;Мисия Лондон&rdquo;, &bdquo;Пътуване към Коста дел Маресме&rdquo; и сериала &bdquo;Столичани в повече&rdquo;. Участва в телевизионното предаване &bdquo;Комиците&ldquo;. В последно време играе много в театъра като свободен артист, като например &ldquo;Не всеки крадец е мошеник&rdquo; в Сатирата и най-новото - &bdquo;Любовна афера&rdquo; в Столичния куклен театър. Омъжена е за режисьора Андрей Слабаков.</em><br /> <br /> <strong>- Г-жо Шинова, на 26 март ще играете заедно с Димитър Баненкин в новия спектакъл &bdquo;Любовна афера&rdquo; в Столичния куклен театър. Доста трудна роля на жена, която търси мъжа, с когото може да осъществи сексуалните си фантазии. Имам предвид, че се рови в най-интимните човешки кътчета. А ние, българите, сякаш не умеем да правим това?<br /> </strong> - Може би ние самите сме такива хора. Българинът, от една страна, се срамува, от друга - го иска. Но не знае как да го изрази. Или става вулгарно, или твърде хладнокръвно. Липсва тази вътрешна свобода да признаеш, че имаш своите нужди. Дори, ако щеш малки перверзии, малки свободи, които са израз на истинска свободна сексуалност, която да доведе до голямото чувство. Да не се страхуваме от него. Героите в пиесата също се страхуват да потънат в чувствата си, защото навлизат много надълбоко. Но поне го съзнават, а ние се срамуваме. Пиесата е много честна и затова мисля, че се харесва на зрителите. Много е истинска и затова не позволява чистите театрални прийоми, не позволява маркиране. Излизам от тази пиеса смляна. Играла съм много неща, достатъчно главни роли, и обикновено си казвам &ndash; това не го изиграх достатъчно добре, хайде още веднъж да го направим. Тоест имам енергия за още. А тук съм направо свършена.<br /> <br /> <strong>- Казвате, че не умеем да говорим за чувства, за секс, а в последно време чуваме за толкова сексуални насилия и убийства.<br /> </strong> -Това, което е в нас, трябва да излезе, да се реализира по някакъв начин. Психиката ни не търпи празнота. И когато го потискаш, когато го насилваш твърде дълго време, то избива в агресия и в нещо гадно. А не би трябвало. Може би ние като хора се страхуваме да реализираме близостта си откровено с хората, на които държим. Може би защото ни е срам и си мислим, че може да го загубим. Нали ако държиш на някого, се съобразяваш с неговото мнение. А когото не познаваш &ndash; си свободен с него. И се оказва, че точно тази свобода води до голямата любов, до истинското влюбване. Защото необходимо условие е да си свободен, за да обичаш.<br /> <br /> <strong>- Дълго време сякаш страняхте от сцената. Снимахте се само в киното и виждам, че ние, зрителите, имаме толкова пропуснати години с вас. Защо?<br /> </strong> -Театърът е страшна работа. В него няма дубъл, всичко е на живо. Особено в &bdquo;Любовна афера&rdquo;, където очите на зрителите са на 50 см от мен. Наистина си е страшничко. Но аз съм такъв човек &ndash; обичам да правя разни неща, докато разбера, че ги мога. След това минавам на друго. Знам, че има нещо, което не съм опитала, и се хвърлям в него. Например с телевизията - исках да видя дали мога да реализирам в такава кратка форма като скеча всичко, което мисля и мога. И в мига, в който разбрах, че това се приема, ми се иска повече и повече. Голяма късметлийка съм &ndash; успявам да правя това, което искам. Това е може би тайната на съпротивата срещу остаряването. Говоря за духовното остаряване, физическото е неизбежно. Например на 45 години се качих на ски за пръв път. Сега правя и други диващини.<br /> <br /> <strong>- Виждаме, че театрите са вече пълни. Чувствате ли вие, хората от гилдията, отговорност към зрителите и към обществото като цяло, защото е лесно да напълниш салона с халтура, но това води до опростачване на нацията?<br /> </strong> - Хората не се съпротивляват на халтурата и трябва нашата лична хигиена да я постави в приемлива форма. Поне някои се стараем да го правим, макар и отчаяно. София и други градове в България започват да стават като големите световни конгломерати &ndash; Париж и Рим, където има публика за всичко. В един момент се оказва, че има публика и за безумни представления. Гледала съм как един човек се качва на сцената, сготвя си едно ризото и го изяжда. Ето това е. Хората започват да имат различни интереси и нужди. Казват си &ndash; днес имах натоварен ден и ми се гледа нещо смешно. На следващия &ndash; гледах нещо смешно, сега ми се иска нещо друго. Много се надявам и на тяхната оценка, че тя също ще регулира пазара. Например &bdquo;Любовна афера&rdquo; има потенциални 300 хил. зрители в София и ако го гледат, биха останали много доволни. Хора, които имат нужда точно от това. Преди два дни след представлението по една случайност се върнах на сцената, преди да си тръгна, и видях в салона жена, която си седеше и си плачеше. Явно нещо нейно съм разказала. И ме трогна страшно. Не отричам, че съм правила халтура &ndash; това е неизбежно, нали и ние трябва да се храним, но съм се опитвала, когато участвам в такова нещо, да го правя на колкото се може по-високо ниво. Колкото позволява материалът, с нещо малко отгоре, да стане поне добра халтура.<br /> <br /> <strong>- Някои смятат, че театърът служи като хапче срещу депресия за много хора. Така ли е?<br /> </strong> -Бих била много щастлива, ако някой съпреживее с нас нещо, да успее да излезе от някакви свои схеми, да успее да погледне по-надалеч, по-нашироко. Да забележи някакви други хора около себе си. Никой не е роден лош. Ние не сме длъжни винаги да се разбираме, но сме длъжни да се приемаме, да си прощаваме. Да търсим какво е различното. Да търсим доброто.<br /> <br /> <strong>- Казвате - да търсим доброто, но виждате колко е начумерен българинът. Не откликва, сякаш губим и чувството си за съпричастност?<br /> </strong> - Когато става дума за съчувствие, не съм съгласна. В България винаги откликваме на болни дечица, доброволци ринаха снега сега в затрупаните със сняг райони. Но трябват много усилия да се събуди човек, да сплоти някакво такова чувство у хората. А защо сме депресирани, не знам. Ние сме постоянно незадоволени, дано да е сексуално, защото във всичко останало не сме &ndash; не сме реализирани като работа, не сме реализирани като заплащане. Може би трябва да се научим да сме доволни и от това, което имаме. Ние имаме страшни неща, а не ги ценим. Пропускаме ги. Разбира се, и аз искам да взимам пари като холивудска актриса за представление, което ме изцежда. Но като няма как, да опитваме да видим нещата от добрата им страна. Има много добри хора и те са по-голямата част. И съм щастлива, че е така. Ние сме прекрасни хора. Трябва да намерим начин да съществуваме достойно и свободно.<br /> <br /> <strong>- Имате имиджа на бунтарка. Срещу какво бихте се разбунтували, какво бихте поправили в България?<br /> </strong> - Надявам се никога да не ми се дава такава възможност, защото сигурно ще направя страшни бели. Бих търсила отчаян начин да задвижа икономиката на тази страна, да се завъртят пари, за да могат да си позволят хората малко повече безотговорност, повече да имат време за четене, за ходене на театър, за обичане. Да бъдат по-щастливи. Ние тук нямаме нищо. Разчитаме само на някакви пари от Европа и това ни поставя в зависимо положение. Не можем да бъдем горди, а ние сме горда нация. И това рефлектира. Удря все по едно и също място и чупи. Хората не успяват да бъдат щастливи.<br /> <br /> <strong>- Някои търсят път в чужбина.<br /> </strong> - Не виждам нищо лошо в това. Светът е голямо село. Разбирам, когато един човек излиза за по-добра реализиция, и кога - за да оцелее. Когато емигрираш, за да оцелееш, е кофти. Това не е добре. Това означава, че ти нямаш възможност да оцелееш в мястото, където си роден, и това е страшно. Но когато излизаш да търсиш по-голяма реализация - например ако си пластичен хирург и заминеш, за да оперираш Мадона за много повече пари, това го разбирам. Когато искаш да пееш в Метрополитън опера, да изложиш картини в Лувъра, го разбирам. И това е добре. И за България е добре. Емиграцията е странен проблем. В Литъл Итали в Америка се държат като италианци и си общуват с италианци. Просто там това е една малка Италия. Няма лошо, стига да е жизнеспособно, да се развива, да ражда деца, да ги възпитава, да са готини и най-вече да имат поминък. Има цели села в България, където няма поминък. Като тръгнем по турнета, виждам, че в някои села няма дори по едно мушкато на прозореца. Това означава, че хората са отчаяни. Лошо е, когато една жена няма сили да сложи едно мушкато на прозореца.<br /> <strong><br /> - Ето, можете да влезете в политиката и да промените нещо.<br /> </strong> - Не ставам за политик. Аз съм прекалено емоционална, за да бъда добър политик. Предполагам, че за там трябват хладнокръвни хора.<br /> <br /> <em><strong>Мариана ПЪРВАНОВА, в. &quot;Монитор&quot;</strong></em><br type="_moz" />