Наталия Сазонова-Пеева от Мариупол: В Украйна е ад! Сънувам трупове!

Наташа отдавна живее в България, но е с украински паспорт. Но въпреки това няма никакви права в родината си. Не може да започне работа там, няма право да се възползва от здравните услуги. В България Наташа е в същата позиция и както самата тя казва: &bdquo;Аз съм ничия &ndash; живея между небето и земята с ограничени права и в Украйна, и в България&rdquo;. По професия тя е инженер-металург, а по съдба - вдовица на българина с пагони от Хасково Руси Пеев. В родината си е била инженер в един от най-големите заводи за производство на стомана. В него тогава са работели 70 000 души и от единия край влизала рудата, а от другия излизали готови цистерни, установки за ракети или електроника за космонавтиката. Сега той бил собственост на Порошенко&hellip; <br /> <br /> <em>Поводът да говорим с Наталия е годишнината от събитията на Майдана и скорошното примирие. Тя видимо страда и докато разказва за родния си град Мариупол, в очите й се появяват сълзи.</em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Наташа, казват ли ни истината за това, което се случва в твоята родина Украйна?</strong><br /> - Не, информацията, която достига тук чрез медиите, е само една част от това, което моите сънародници преживяват в момента. Там сега е истински ад! Можете ли да си представите в днешно време хора да умират от студ, от глад и от снаряди?!... А това се случва от много време насам! Знам го от моите роднини, с които непрекъснато контактувам. Миналия ден поздравих по скайпа моя близка приятелка от Мариупол за рождения й ден. И знаеш ли - за първи път нямаше какво да си кажем&hellip; Просто стояхме, гледахме се и мълчахме. Тя беше с каменно лице и просто не приличаше на себе си! Отчаянието на моите сънародници е изписано по лицата им. &bdquo;Знаеш ли - ми каза преди няколко дни сестра ми, - снощи погледнах през прозореца и в целия град не видях нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, чуваха се само гърмежи&hellip;&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Поне знаеш, че са живи твоите роднини&hellip;</strong><br /> - Да, днеска са живи, но не знам дали и утре ще е така&hellip; Исках да им изпратя някакво колетче, но ми отказаха, а те са гладни. И не знаят какво ги чака утре!... Да, те са за европейска интеграция, но има и такива, които държат на Москва. Знаете ли къде е абсурдът? Дори в едно семейство има разцепление &ndash; бащата дърпа към Русия, синът - към Европа. Такова време разделно е настанало. Дори има сблъсъци и на верска основа &ndash; едните са католици, другите християни. И какво се получава &ndash; излизат миньорите, хвърлят кирките, обявяват се за опълченци и вземат оръжието, за да защитават дома си. Ама от кого ще го защитават, едва ли са се замислили!... И става така, че <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>брат убива брата си, или баща - сина си. Кой го допусна? Защо?</strong></span><br /> <br /> <strong>- Според теб каква е причината за тази война?</strong><br /> - Аз знам едно &ndash; всички, които живеехме заедно в Украйна &ndash; руснаци, българи, унгарци, молдовяни, се разбирахме добре. В училищата еднакво учехме и руски, и украински. Управляващите уважаваха еднакво и двата езика. Паспортите ни издаваха на двата езика, а сега изведнъж няма да се говори на руски, няма да се гледат руски сериали по телевизията. Защо? В Украйна 80 процента от хората говорят на руски. Дори и тези, които забраняват езика, го казват на руски&hellip; Освен това спряха влаковете за Москва и Петербург, дотам не ходят и рейсове. Това нормално ли е? Знам само това, че след демокрацията в Украйна дойдоха едни хора, взеха големите фабрики и заводи, и станаха богати. Самият Порошенко е собственик на завода за производство на кораби. Той е построен на едни огромен остров до Днепър, &bdquo;Ленинская кузя&rdquo; се казва. Аз съм работила в този завод, знам колко се печели от производството. Някои от тези олигарси си създадоха собствена армия, за да защитават имотите и богатството си. Другото не ги интересува. Дори и това, че тази богата украинска земя е засипана с осколки от снарядите!... <br /> <br /> <strong>- Имаш ли представа как се чувстват нашите сънародници там &ndash; българите в Украйна?</strong><br /> - Не по-различно от останалите хора. И те като моите роднини са изплашени, защото не знаят дали ще оцелеят утре. Пред очите им разрушените домове, ограбените магазини, труповете... И знаеш ли кое е най-ужасното &ndash; из целия град има пръснати трупове и хората се движат сред тях с каменни лица! Те вече са свикнали със смъртта, а някои от тях я чакат като спасение&hellip; Болниците са препълнени с осакатени и изплашени хора и никой не знае кога ще свърши целият този ужас&hellip;<br /> <br /> <strong>- Нали е сключено примирието в Минск? Войната трябва вече да е свършила&hellip;</strong><br /> - Никой не вярва, че това ще се случи. Това, което се случи в Дебалцево, ще се случи и в Мариупол, просто няма как да се размине, и може да започне всеки момент. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Опълченците се готвят да го завземат, а това значи, че войната продължава</strong></span><br /> <br /> Моля се дано да не съм права&hellip;<br /> <br /> <strong>- Твоят украински паспорт ти създаде сериозно премеждие на летището, не те пуснаха да летиш за Белгия, защо?</strong><br /> - Дъщеря ми Даниела учи и работи в Белгия и ме покани на гости. Не отидох в украинското посолство да искам разрешение за това пътуване, а предпочетох да отида направо в белгийското консулство, защото вече имах билет за отиване и връщане. Разговаряхме на френски. Поискаха ми лична карта, с която да докажа, че от доста години живея в България. От консулството потвърдиха, че мога да пътувам в държавите от Европейския съюз, и ми дадоха писмен документ като разрешение за полета. Отивам аз на летището, натоварена с подаръци за Коледа, и на Терминал 1 ме спира една дама. Казва ми, че не мога да летя без представител от България. Аз им обяснявам, че съпругът ми е починал, че имам разрешение от белгийското консулство. Аз не съм инвалид, за да имам придружител, казвам на дамата, аз съм вдовица и отивам при дъщеря си на гости за два месеца. Какво като съм с украински паспорт! О, казва дамата, аз и други като вас съм спирала от полети &ndash; и се усмихва, сякаш ми е сторила голямо добро.<br /> <br /> <strong>- И какво - не те пуснаха да пътуваш? С какъв аргумент?</strong><br /> - Без аргумент затвориха вратата на терминала пред носа ми. Навярно защото съм украинка. Пак отидох в Белгийското консулство и им разказах за случилото се. Техните юристи два часа се ровиха в документите и не можаха да намерят причина, поради която да не мога да пътувам. Попитах ги къде мога да се оплача от това нечовешко отношение към мен. Казаха ми никъде, на арменския поп&hellip; Сега ще пътувам за Великден, но дъщеря ми изпрати шенгенска виза от Белгия. Дано този път не ме спрат отново, като видят украинския ми паспорт&hellip;<br /> <br /> <strong>- А би ли тръгнала сега за Украйна? Предполагам, че няма да те спрат&hellip;</strong><br /> - Абсурд! Точно сега, в този огън не бих тръгнала за Украйна. Но се моля ден и нощ за близките си - дано да оцелеят в тази касапница!...<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Тодорка Николова</strong><br /> <br />