Стефан Илиев-Чечо: Искаха да ме вкарат в казармата като неподчиняем

<strong>- Г-н Илиев, Съюзът на артистите в България ще ви връчи на 27 март &bdquo;Икар&rdquo; - &bdquo;за чест и достойнство&rdquo;, заради това, че сте опазили цялостта на Съюза докато бяхте 15 години негов шеф - &bdquo;във време, когато всичко се е цепило и унищожавало&rdquo;.</strong><br /> <br /> <em>Леко е стъписан от първия ми въпрос и казва, че само е чул, но не знае за какво го награждават. Повтарям думите на шефа на САБ Христо Мутафчиев, казани от него пред журналистите и това веднага го пали. Разказва ми много интересни неща &ndash; как навремето е създаден САБ, как актьорите са били достатъчно добре платени, за да заделят от заплатите си и да купуват имоти в центъра на София. Като инвестиция за САБ. Връщам го отново към неговия мандат.<br /> </em>- Вярно е, но това не е само мое дело. Много са ми помагали Николай Йорданов и Александър Жеков, с когото дълго време сме работил в Съюза. Сега той е директор на Пазарджишкия театър. Запазихме САБ като важно условие за самочувствието на хората, да знаят, че някой стои зад тях. И те стоят зад своето ръководство. Тогава в съюза имаше и художници, и режисьори, които напуснаха още докато бяхме в ръководството. Както ми каза Пламен Марков:&rdquo;След като ние не може да командваме, ще напуснем.&rdquo;<br /> <br /> <strong>- Да-а, нали режисьорите все са свикнали те да командват.</strong><br /> - Такава им е професията. Съжалявам. Много уважавам тази професия, без тях не може, но всичките им капризи и делението им от останалите, меко казано не ми е приятно. Когато се е създавал САБ, всички режисьори са били зад съюза. Защото са разбирали, че трябва да бъдат заедно, а не разделени. Сега режисьорите ни искат да получават като американските, но не се държат като тях &ndash; с уважение към актьорите. Това е моето впечатление.<br /> <br /> <strong>- Какво ви коства да запазите целостта на САБ?</strong><br /> - Много любов, но и много омраза. Без това не може. Бях се примирил с това, защото виждах, че съм по-умен от тях. Сега мога да го кажа, защото онова, което навремето твърдяхме заедно с Николай Йорданов и Александър Жеков, с които продължавам да си общувам, се оказа, че сме били прави. Нямаме нито една грешка в своите предвиждания &ndash; добри и лоши. Значи добре сме анализирали и разсъждавали.<br /> <br /> <strong>- По повод предстоящата награда, се сещам да ви попитам &ndash; за 50 години в киното и театъра и с толкова много роли, не се сещам да са ви награждавали много?</strong><br /> - Не. В Карлово са ме награждавали на един кинофестивал, общината също и Шуменската организация на Съюза на артистите, когато сдавах поста. Министерството на културата ме награди също преди няколко години по повод моя годишнина.<br /> <br /> <strong>- Значи не сте разглезен от към награди.</strong><br /> <br /> <em>Леко раздразнено слуша за наградите. Явно темата не му е особено приятна и не се ласкае от това.</em><br /> - Не обичам дрънкалата. Не обичам наградите и дори като са ми казвали, че ще ме наградят, съм казвал:&rdquo;По-добре недейте. Ами ако не стане? Ще бъде по-зле за вас, значи не сте преценили правилно.&rdquo; Като при Големанов: &bdquo;Ами, ако не стана министър? Какво ще стане!&rdquo; (смее се).<br /> <br /> <strong>- Имате много екзотично родно място - Истанбул. Как се случи така, че сте родени там?<br /> </strong>- Майка ми е заминала през 1922-23 г. за Истанбул като начална учителка в едно от двете български училища. А баща ми е завършил там &bdquo;Робърт колеж&rdquo;. Там се запознават и се женят.<br /> <br /> <strong>- Докога сте живяли там?</strong><br /> - До 1944 г., бях на 9 години. Знаех и турски, защото в училище се учеха определени предмети на турски, имаше и на български. Тоест аз знам писмено и говоримо турски, а сестра ми, която е две години по-голяма от мен, го знае много добре. Когато отидохме за пръв път на екскурзия в Истанбул през 1978 г., на втория ден можех да си говоря най-спокойно. Всичко ми изплува в главата.<br /> <br /> <strong>- Знам, че са искали да ви направят офицер?</strong><br /> <br /> <em>Този въпрос направо го жегва. Явно бъркам в незараснала рана, защото той отсича, че никога не е искал да стане военен.</em><br /> - Военните искаха да ме вкарат в казармата. През 1949 г. военното дело в училище бе за всички. Имаше донаборна служба и във военния отдел ми казаха, че трябва да отида във военното училище. Казах им:&rdquo;Няма да отида. Няма да стане.&rdquo; Тогава ми казаха, че ще ме мобилизират. Възразих им, че не могат да ме мобилизират, тъй като трябва да се явя на изпит. &bdquo;Ще се явиш&rdquo;, ми казаха те. &bdquo;Ще предам бели листа.&rdquo; На което те ми отговориха ,че на белите листа ще ми напишат отличен &bdquo;5&rdquo;. Заместник-директорът на Втора мъжка гимназия, който ни преподаваше история и латински език, ме предупреди, че ми се крои номер. На матурата по математика, а тогава матурите бяха задължителни, реших едното от трите условия и излязох от класната стая. Видях учителя по математика отвън и го попитах:&rdquo;Решил съм първото условие. Колко ще ми пишете?&rdquo; Той ми отговори, че тройка. Казах му:&rdquo;Благодаря&rdquo; и тръгнах да си ходя. Той ме извика и ме попита защо си тръгвам. &bdquo;Толкова ми е достатъчно&rdquo;, му отговорих аз. &bdquo;Веднага да се върнеш и да си решиш задачите&rdquo;, ми заповяда той, но виждам, че страшно се нервира. Усетих, че тук има нещо. Така си и предадох работата само с една решена задача и се разписах в протокола. Вечерта, когато излязоха резултатите, видях, че имам &bdquo;двойка&rdquo;. Тоест няма да мога да взема диплома и военните наистина щяха да ме мобилизират. Ще ме вкарат там и на белия лист ще ми напишат &bdquo;5&rdquo;, което означаваше, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ще вляза в казармата като неподчиняем</strong></span><br /> <br /> Такъв съм си и досега. Без диплома единствените висши учебни заведения, в които можеше да са кандидатства бяха Художественото училище, Музикалната академия или ВИТИЗ &ndash; като гении и изключителен талант. Понеже знаех наизуст стихотворения за матурата по литература, приятели ме посъветваха да кандидатствам във ВИТИЗ. Ректорът Д.Б.Митов веднага ме усети, то си личи че не съм гений, извика ме още след първия изпит и ме попита защо кандидатствам. Обясних му и той ми каза:&rdquo;Разбрах. Вече си студент.&rdquo; Но ме предупреди, че преподавателите могат да скъсат всекиго и се разбрахме до януари да се види ставам ли за нещо или не. Дотогава аз вече щях да си взема дипломата от училище. Даже му я занесох и му я показах, че съм си изкарал петицата. Той ми даваше книги да чета от неговата библиотека, а аз му давах от своята, което си беше трик &ndash; да ме обучи. Всъщност Д.Б.Митов ме обучи какво трябва да знам за театъра. Аз нищо не знаех. Все пак той беше професор от Сорбоната по литерататура, не е е взел тука диплома. Това е историята за влизането ми във ВИТИЗ.<br /> <br /> <strong>- Родителите ви как приеха новината, че ще следвате във ВИТИЗ?</strong><br /> - Какво да правят, нямаха избор.<br /> <br /> <strong>- Интересно е, че след това много пъти ви се е наложило да играете офицери. Армията пак ви е застигнала по някакъв начин. При това униформата ви стои много добре.<br /> </strong>- Е, това е защото ни обучаваха как да носим униформа.<br /> <br /> <em>Говори скромно, спокойно. Не като останалите актьори &ndash; с ръкомахане, жар...и много самохвалство. Като човек аристократ, уверен в собствените си възможности, който не обича да се изтъква.<br /> </em>- Аз бях много разглобен като артист, но имаше предмет &bdquo;Пластика&rdquo;, в който ни учеха как да носим костюм, потури, как да стъпваме с тях. Класическите костюми за момичетата бяха дълги рокли, шлейфове, рококо костюми. Тоест въпрос е на обучение. Не може &ndash; на ти дреха, яви ми се. Няма такова нещо. Съжалявам, че го казвам, но сега виждаш, че някой е облечен в офицерска униформа, а я носи като потури. Или пък трябва да носи потури, а се държи като офицер.<br /> <br /> <strong>- Работили сте в Габрово, в Плевен, 5 години в Перник. Както и по време на &bdquo;златните&rdquo; години с Вили Цанков в Младежкия театър, известни с това, че в крайна сметка разтурват екипа, някой го наричат дори разгром. Как попаднахте в Младежкия?</strong><br /> - Явих се на конкурс благодарение на Вили Цанков, който ми написа заявлението, защото аз не исках да се явявам. Нямаше смисъл - аз не съм на никого. Нямам роднини и познати, които да работят за мен и да ме приемат. Но той каза, че това е конкурс. Познаваше ме, защото бях играл при него във филма &bdquo;Между релсите&rdquo;, който има сребърен &bdquo;Сан Марко&rdquo; на фестивала във Венеция. Филмът отиде на фестивала без Вили Цанков да знае, че е отишъл. Ние се явихме на конкурс, който беше последен за Младежкия театър. Гласува съставът. Пред избрани лица от трупата играеш представление на самия театър. Репетираш два месеца, излизаш на сцената с колегите от театъра, влизаш в роля. След което те се събират пред теб (вдига пръст и набляга) и в шапка пускат лисчета с &bdquo;да&rdquo; и &bdquo;не&rdquo;. Аз спечелих. Тогава влязохме Банко Банков, Стоян Гъдев, Досьо Досев, Петър Слабаков. Уволниха ни, защото имаше реформа. А реформа в България означава съкращение. Почнаха със 7 души от Младежкия театър, след това тази бройка се увеличи и стигнаха до 220 души в цяла България. Аз бях от първите седем уволнени със Слабаков, Коста Цонев, Досьо, Васил Димитров и Вили Цанков. Тогава Тодор Живков и други решават да направят нови театри, да съберат тези артисти. Тогава възстановиха театъра в Перник, откриха &bdquo;Поезия и естрада&rdquo;, който после прерастна в театър &bdquo;София&rdquo;. &bdquo;Трудов фронт&rdquo; също бе съкратен между другото в тази акция, но ги обединиха с военния театър, който се казваше тогава за кратко &bdquo;Народна сцена&rdquo;. По този начин попаднах в &bdquo;Поезия и естрада&rdquo;, който стана театър &bdquo;София&rdquo;, чак до пенсионирането ми.<br /> <br /> <strong>- В театър &bdquo;София&rdquo; сте били заедно с Тодор Колев, Татяна Лолова, Ицко Финци...</strong><br /> - Те не можеха да стъпят на малкия пръст на Коста Цонев. Той можеше да изиграе всичко. Беше много добър човек.<br /> <br /> <strong>- В киното и театъра сте играли с най-красивите актриси. Коя ви е направила най-силно впечатление?</strong><br /> - Тогава всички бяха красиви (усмихва се). Наистина съм играл с Невена Мандаджиева, Кина Дашева &ndash; майката на Андрей Слабаков, Надя Дюлгерова, Виолета Гиндева, Бела Цонева, Дортея Тончева, всичките, които са били в театър &bdquo;София&rdquo;. А в киното &ndash; с всички, освен с Катя Паскалева, така се е случило. Всяка от тях си има своите качества. За минуси не мога да говоря. Българските актриси са страшни &ndash; те могат да изиграят всичко &ndash; от баба до бебе. Това е много характерно за нашата театрална школа.<br /> <br /> <strong>- Постигнали сте много, известен сте. Като хвърляте поглед назад лично вие каква равносметка си правите?<br /> </strong><br /> <em>Замисля се и дълго мълчи.</em><br /> - Наистина, за да ме разпознават и на тази възраст... Навремето бях много известен. Може би, защото съм бил почтен спрямо хората. Не съм излъгал надеждите им. Показа го и последнто ми участие &ndash; може с едноминутно появяване в &bdquo;Под прикритие&rdquo; да направиш впечатление на 15-17 годишни деца, а те са такива за мен. Да те запомнят и да ти търсят погледа, за да те поздравяват, без да се познаваме. За мен това беше огромна изненада. Благодаря на режисьора Виктор Арнаудов, че ме покани в сериали и ми възвърна човешкото самочувствие.<br /> <br /> <strong>Мариана ПЪРВАНОВА, &quot;МОНИТОР&quot;</strong><br /> <br />