Бившият дипломат в Париж Кирил Кадийски: Във Франция никога не съм се сблъсквал с цензура за разлика от България

Там се надигнаха и след смъртта на двама клошари

София, България 25 Ян. 2015, 15:42 7354 прочита 1 коментара

Бившият дипломат в Париж Кирил Кадийски: Във Франция никога не съм се сблъсквал с цензура за разлика от България

Символично „погребение” във френската столица в памет на жертвите на кървавия 7 януари. © Reuters

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в село Ябълково, Кюстендилско. Завършва руска филология в СУ през 1971 г. Работи като редактор в литературната редакция на БНР, а по-късно в издателство „Народна култура“, както и на свободна практика като преводач на поезия от френски и руски. През 1984 г. специализира френски език в „Алианс франсез” в Париж. Въпреки че голяма част от поетичното му творчество е издадено до 1990 г., не е приет за член на Съюза на българските писатели. Част от произведенията му са публикувани в самиздат.

След демократичните промени Кадийски създава през 1991 г. едно от първите частни издателства в България - &bdquo;Нов Златорог“, което издава десетки заглавия от български и чужди автори, голяма част от които са отличени с престижни награди. През 1997 г. е избран за член-кореспондент на френската академия &bdquo;Маларме“. От 2002 г. е член на българския ПЕН-клуб. През 2004 г., след спечелване на конкурс, е назначен за директор на Българския културен институт в Париж. Заема поста до юни 2009 г. В същото време е съветник към българското посолство във Франция. През декември 2007 г. е избран за член на международната академия &bdquo;Монмартър“, а в началото на 2009-а – за почетен гражданин на "Монмартърската република". През 2006 г. френското издателство L’Esprit des péninsules съвместно с Университетското издателство “Свети Климент Охридски” публикува в отделен том цялото му поетическо творчество на български, френски и английски език. Кирил Кадийски е член-учредител на движението на поетите-франкофони Cap à l’Est. <hr /> - Кирил, ти си един от най-изявените български франкофони, живял си години наред в Париж, познаваш отлично френската култура и политика. Затова във връзка с масовото убийство в редакцията на френското сатирично списание &bdquo;Шарли Ебдо” ще бъде интересно и полезно да чуем мнението ти за свободата на пресата във Франция. - Волтер беше казал – преразказвам, не цитирам точно: &bdquo;Не споделям това, което твърдиш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да можеш да го изказваш свободно”. Какво повече да добавим! Всъщност свободата е най-вече състояние на духа. Едва когато си вътрешно свободен, можеш да се ползваш от съществуващата свобода или да се бориш за нея, ако я няма. За жалост у нас - вече 25 години – у много творци, пък и журналисти, продължава да живее вътрешният цензор който е по-страшен и от една официална цензура, защото тя понякога може да бъде измамена. Аз, който съм бил винаги – знаеш го – вътрешен емигрант, съм се радвал на истинската свобода – желанието и смелостта да кажеш това, което искаш. - Български дипломати били ли са обект на френската политическа сатира? - За да станеш обект на политическа сатира, където и да било, трябва да си в светлината на прожектора, да направиш голям гаф, нещо, което не може да се каже за българските дипломати по света. Не че не правят щуротии... Но те са толкова дребни, както повечето ни работи, че не предизвикват чак медиен интерес. Освен това няма нищо лошо да си обект на сатирата, да не говорим за хумора. Един Де Гол или Чърчил, кой не ги е окарикатурявал, но от това репутацията им на големи политици не е пострадала. Напротив, направила ги е по-популярни. Лично аз бях обект не на сатира, а на опит за вестникарско – да го наречем - ужилване, а оттук насочване на жилото към България. И то не по политически въпрос, а по чисто литературен. Помниш данданията, и то предимно у нас, около поемата на Блез Сандрар “Легенда за Новгород”, която открих случайно в наша антикварница. Една руска докторантка в Париж, която писала по тази тема, стигнала до извода, че може би поемата е фалшификат. Та един журналист от “Фигаро” се възползвал от това “откритие” и пусна огромна статия, в която за мен се казват такива суперлативи, каквито рядко друг български писател е получавал - “голям поет...”, “ерудит...”, “единствен на Балканите...”, и прочее, все достатъчни условия аз да съм авторът на тази мистификация, ако това би било вярно, от френския журналист обаче наричана фалшификат. Повечето хора може би ще си кажат: какво толкова – поемата е смятана за гениална, значи, който я е фалшифицирал, също би трябвало да е гений. Тук обаче има една малка подробност - в края на изрежданите качества на предполагаемия автор френският журналист добавя нещо от рода на: “... при това и българин” – тоест, българите по принцип са способни на такива неща. Няма да разказвам подробности за това как зад мен застанаха и професорът, при когото е защитавала дисертацията си въпросната рускиня (между другото тя ми се обади същия ден и ми каза: “Меня манипулировали”, но после се отрече от думите си), и проф. Клод Льороа, и самата дъщеря на Блез Сандрар – Мириам... Те застанаха зад мен и когато в “Курие ентернасионал” излезе огромно интервю с мен и аз обявих, че ще съдя и вестника, и автора – Рафаел Стенвил или Станвил, вече съм забравил – абе, най му отива Сатанвил. Но той побърза да заяви, че само изказва съмнение относно автентичността на поемата, а в никакъв случай не твърди, че аз съм автор на евентуална мистификация. И така ме лиши от възможността да го съдя. Защо разказвам всичко това? За да се види, че си има правила. Като се набуташ в задънена улица, даваш на заден и продължаваш, като спазваш законите за движението между хората. - И един въпрос, чийто отговор е съвършено ясен, но все пак културтрегер като теб, за когото писаното слово е основният &bdquo;работен” инструмент и &bdquo;модус вивенди” би могъл да отговори, поставяйки някои акценти там, където живеещите &bdquo;без-изходно” в тази страна по силата на редица обстоятелства, не са в състояние да го направят. А именно: каква е свободата на словото във Франция и каква – у нас? - Онова, което по света е свобода, у нас е слободия. Не знам как на друг език ще се преведе &bdquo;слободия” - вероятно уникалната дума говори за някаква наша уникалност. Със свободата на словото въпросът не стои по иначе. Тук могат да те окалят в някакъв вестник - все едно дали си политик, творец или обикновен гражданин - и да не им пука. Нито ще ти се извинят, нито ще ги осъдиш. А да се поправят – абсурд! - Вече се натрупаха писания, макар и не в България, че от 90-те години насам се очертават две Франции – &bdquo;арабска” и &bdquo;чисто” френска. Заставаш ли зад това разделение? - Не бих казал, че е точно така. Но факт е, че и във Франция, и не само в нея, а и във всички по-развити европейски страни емигрантите и онези, които са станали французи, европейци след разпадането на колониалната система, са в предградията. Употребявам &bdquo;предградията” не само като място за живеене, но и като метафора за мястото в обществото. И обикновено се твърди, че проблемите идват оттам. Да, и ще продължават да идват, след като тези, които е трябвало, не са отишли навреме при тях, при проблемите. А там, където има проблеми – винаги ще има кой да се възползва от тях. - Свидетели сме на едно небивало надигане на Франция след трагедията в Париж на 7 януари. По какви още поводи през последните години французите са излизали така масово на улиците? - О, французите се надигат, щом и най-малко се накърнят интересите им. В това отношение има на какво да се учим от тях вместо да търпим и да се тешим с глупашката максима: “Има и по-страшно!” Франция може да се надигне и след смъртта на двама-трима клошари, умрели от внезапно свил студ и обилен сняг. Имаше такъв случай. На площадчето в началото на улица &bdquo;Муфтар”, една от туристическите атракции в Латинския квартал, една сутрин бяха открили двама или трима мъртви клошари. Че като се надигна общественото мнение с убийствени критики към държавата, която нищо не правила за тези хора... Веднага преустроиха някаква неизползвана вече казарма, събраха клошарите – къпане, дератизация, извинявай за чуждицата, ама &bdquo;обезпаразитяване” трудно се произнася, правят им трапезария, казани с топла храна, легла, чаршафи... Рай, ще кажеш. Първата вечер обаче били 150 души. На втората - петдесетина, на третата - седем-осем, и на четвъртата - само готвачът! Този феномен - клошарството, има социални последици, но корените му не са само и дори не толкова социални. А личностни, ментални. Не иска да работи за 5000 евро, иска да не работи за 3000 евро социална помощ. Не съм сигурен в цифрите, употребявам ги метафорично. - У нас обаче клошарството, както в Русия – скитничеството /т.нар. бомжи/, е по-скоро социално явление, а не толкова личностно... - Естествено, че у нас най-често е обратното. Само някои наши цигани (евророми, искам да кажа) са възприели стопроцентово тази практика. При тях дилемата не е заплата или социална помощ, те са категорични – социална помощ или бунт. Не съм ни най-малко ксенофоб. И сред тях има трудолюбиви и съвестни хора. Въпросът е в процента им. - За мен е ясно, че няма как да си се сблъсквал нито лично, нито като дипломат с каквато и да било цензура във френските медии, но все пак това &bdquo;заковано положение” може да не е чак толкова очевидно за някои наши по-недоверчиви сънародници... - И в двата случая – не! Но у нас – да! Миналата година моят приятел и съквартирант от студентските години доц. Владимир Янев ми поръча за един пловдивски вестник интервю (&bdquo;ама да е по така”, рече) с някои доста смислени въпроси. После не го пусна под предлог, че моят стил не позволявал изрази като: “измисленият професор Михаил Неделчев” – като че ли той е редовен професор!, и “заради един орден му се наложи да направи чупка в кръста и да целуне комсомолския г...” Не кандиса да се употреби по-неутралната дума “задник”. Съгласих се, че личността може да не заслужава, но институцията трябва да се уважава. И това не помогна. Интервюто остана при подобни материали отпреди повече от 25 години. - Поддържал ли си контакти като дипломат в Париж или бил ли си свидетел как други наши дипломати и политици общуват със семейство Льо Пен – дядото – създател на &bdquo;Националният фронт”, дъщерята – Марин, негов наследник на поста, и внучката Марион, най-младата смяна в тази фамилия, в която явно национализмът се предава по наследство? - За петте години, през които бях съветник към посолството ни в Париж, никой от тази фамилия не е влизал там. На приеми, коктейли, вечери, по различни поводи са идвали много френски политици – и от най-висш ранг като Жискар Д’Eстен, Жак Ширак, Катрин Лалюмиер... Вечерял съм редом със знаменитости като Силви Вартан или бившата министър-председателка Едит Кресон. Освен това, мисля, че в България изобщо не го знаят, аз съм почетен гражданин на Монмартърската република, а руският посланик във Франция Александър Авдеев /бивш руски посланик и в България – б.ред./ е неин почетен консул. Когато връчваха ордена на Почетния легион на Симеон, макар по протокол той да се води Симеон Сакскобургготски, Ширак се обърна към него със “Сир” – “Ваше Величество”, ще рече. Това са явни знаци. И точно тогава се намери едно българско келеме, което се препитава като тенекеджия, поправя улуци, но се представя за журналист, понеже списвал една хвърчаща листовка, което взе, че написа как той не одобрявал на Симеон да се присъди такъв висок орден и призоваваше френското правителство да преразгледа случая. Мъка, много мъка има по света. - Ако все още беше дипломат, щеше ли да си сложиш лентичка “Je suis Charlie” или “Аз эсм Волноваха” (в памет на жертвите на обстрела на автобуса с мирни украински граждани в Донецк– б.ред./? - Човек трябва винаги да действа, както му повелява съвестта. Когато си дипломат, има два варианта – или съвестта ти да е в съгласие с функциите, които си се съгласил да изпълняваш, или да подадеш оставка, ако съвестта не ти позволява да направиш едно или друго. Така както постъпи големият мексикански поет - нобелистът Октавио Пас, който беше и дипломат и стигна до посланик. И подаде оставка – вече не помня повода, но сигурно е бил значим. Истинският дипломат служи на страната си, а не на отделна партия Другият голям поет на ХХ век - Сен-Джон Перс, между двете войни в продължение на няколко години е главен секретар на френското Външно министерство и по същество ръководи френската външна политика. Не си хвърля оставката след всяка смяна на правителството, а те за този период са седем или осем. В този план на мисли винаги съм се питал толкова голям ли е интелектуалният потенциал на нашето МВнР или на Министерството на културата, за да не изпращат поне на поста културен аташе някой известен и отракан български творец? Кирил Христов някога беше изказал еретичната за времето си мисъл, че както има военни аташета, трябва да има и аташета по културните въпроси. Това сега е реалност, но кой ги заема тези постове? Толкова ли няма български писатели, художници, музиканти, хора с международни контакти и авторитет в артсредите, които да свършат някоя полезна за страната работа? Убедил съм се, че такива хора са в пъти по-качествени от министерските чиновници, които се връщат в България само да изчакат – във фризера, както се изразяват те – задължителния период и отново да заминат. Това е, край нямат балдъзите и баджанаците в тази страна! Хайде да не отваряме тази тема, че имам много да кажа и ще го кажа вероятно в бъдещата си книга. Когато отивах на работа в Париж, прочетох “Мисия Лондон” на Алек Попов и си казах, че май леко е пресолил манджата. Когато се върнах след пет години, не ми се подхващаше, боях се да не ми се стори леко безсолен романът. Колкото до лентичките – като гледам някои от тези, които си ги слагат, мисля, че не бих си сложил, но като се обърна към онези, които не си ги слагат – ми се струва, че все пак трябва да се сложи една такава лентичка. И ако не съм я сложил, това е защото просто не съм Шарли. Като творец изповядвам други творчески виждания и следвам друг тип поведение, което не пречи да съм един от тези, които се обединяват срещу терора. Като гражданин обаче бих си сложил лентичка с името на всеки отделен човек, който е станал жертва на посегателства и беззакония. Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА