Дишай

София, България 21 Ян. 2015, 10:10 22597 прочита 0 коментара

<a href="https://www.segabg.com/author.php?m=c&aid=2" target="_blank">Димитри Иванов</a> Латинският квартал е в Париж на брега на Сена. Аз казвам, че живея в латинския квартал, понеже живея на улица "Латинка" в София. Съседната пряка уличка е “Райко Алексиев” – хумористът Фра Дяволо, който списваше хумористичния вестник “Щурец”. Него го убили заради две карикатури в “Щурец”. Карикатурите бяха на Хитлер и Сталин. Когато бях малък, слизах заран до вестникарската будка, купувах на баща ми всички вестници. Те не ми бяха интересни, с изключение на “Щурец”, където Гуньо Гъсков разказваше какво направили той и неговото “гадже” и разказите му бяха с картинки като комиксите. Гадже беше неприлична дума и я нямаше в другите вестници. Защо убили Фра Дяволо бе, татко? –Защото те не се шегуват. Те и на другите не позволяват да се шегуват. –Само за това ли? – Не. Също, за да му вземат ... –Какво да му вземат?–Фра Дяволо имаше балтон от камилска вълна. – Е, ама заради един балтон ли? – Не. Каскетната интелегенция му завиждаше, щото Райко имаше автомобил и хубав апартамент и щото имаше дар божи да се шегува. – Ама като е божи дар, той що е Фра Дяволо? –Уф, въздъхваше баща ми, понеже бях хлапе задаващо досадни въпроси. След години Алекс Алексиев, дето сега е ...политолог ли беше, какъв беше, ама той в Rand corporation нещо беше, също беше досадно хлапе. Бях в една компания с батко му, който беше домъкнал братчето си на “жур”. Не беше жур, беше нощем и бяхме намерили грамофон, пружината му се навиваше с манивелка, бяхме намерили плочата “Настроение”/ In the Mood/ в изпълнение на оркестъра на Глен Милър. След всеки танц угасяхме лампите да се натискаме с гаджетата по канапетата, а мръсничето Алексчо включваше осветлението. После Юри Жиров направи филма “Дишай” за обгазяването на град Русе откъм румънския бряг на Дунав. С този филм започна българското дисидентсво; дотогава българските дисиденти бяха безгласни букви. Онзи ден – хоп!- в България Джон Кери, US държавен секретар. Аз нали живея, където вече казах, че живея, на входната врата имаше лист “Не отваряйте вратите и прозорците”. Само дето не пишеше “Не дишайте, докато Джон Кери е в България”. Пък аз лете, зиме - политиката на отворените врати и прозорци. Зиме с шапка и яке. Обичам да виждам да ми се веят перденцата на прозорците. Затворих прозорците, докато сe разкара Джон Кери. Пуснах си по YouTube “Hit the road Jack”. Рей Чарлс не пее точно за Джон Кери, но много хубаво пее “Hit the road Jack and don’t you come no more, no more Jack, Hit the road Jack and don’t you come back no more”. Казвах си: Ай сиктир от тука, Кери! Ние тука мръсници си имаме достатъчно. И те като теб говорят без нищо да казват. Един даже владее речитатива на наратива. Наум си го казах това, не бих му го казал на Джон Кери в очите, щото аз имам френско възпитание и спазвам le bon ton. Да не се хваля, ама аз умея да псувам на френски като caporal de la legion etrangere, aма не сега, друг път ще ви покажа. На един US посланик, който ме покани на lunch, му казах, че Бойко Борисов е гангстер и посланикът се вкамени, сякаш той не го знае. А не беше каскетна интелигенция този посланик, той се образовал в най-престижните US университети и знаеше, че аз съм превел на български какво ли не –Хемингуей, Скот Фицджералд, дори Looking Forward на Джордж Буш, дето беше шеф на ЦРУ, не на сина му също президент на САЩ, дето направи някаква шашма със сриването на Twin Towers, кулите близнаци в Ню Йорк. Сега думата ми е за каскетната интелигенция. Българските комунисти и един милион души, мимикриращите като комунисти, носеха каскети и сталинки като семплата шапка на Сталин с червена петолъчка отпред - не генералски фуражки. Много грехове ми тежат на душата; ще разкажа само за Блага Димитрова. Тя беше красиво и много добро момиче, не беше флиртаджийка като другите какички. Пишеше стихове; публикуваха й ги.Тя вървеше по улица “Светослав Тертер”, която е до полиграфическия комбинат, аз подире й подвиквах “Каскета, каскета”, докато тя се разплака. Бяха й отпечатали стихотворение как от трибуната на мавзолея на Георги Димитров другарят Вълко Червенков приветствал с каскета си възторжения народ. Философът Желю Желев и поетесата Блага Димитрова после станаха двойка – той президент, тя вицепрезидантка. Бойко Борисов онзи ден бил казал: Защо да не си изберем жена за президент? Прав е тоя Бойко, когото аз не познавам. Имаме си поне две избираеми жени. Едната е Сталинка. Нямам пред вид шапката сталинка. Преди да се преименува Кристалина Георгиева се именувала Сталинка, после станала не знам каква си в Световната банка във Вашингтон. Втората жена е Ирина Бокова, която стана не знам каква си в ЮНЕСКО на ООН. Баща й скачал с подкованите си с габъри партизански ботуши връз Фра Дяволо, докато го убие, разправяше комшията ми Радой Ралин, макар че на Радой нямах много вяра, след като той искаше да ме помъкне към Орлов мост да посрещаме “царя”; грях ми е на душата, ако лъжа. По-добре е да си остане като президент сламеният човек. Той не е сламеният човек от “Магосникът от Оз”, той си е наш автентичен български. Бойко го забърсвше по тила с шамарчета-бърсалки, както казвахе ние, когато бяхме ученици, има го това на телевизионен видеозапис. Но на тоя Росен Плевнелиев, въпреки бърсалките не му дойде акълът в главата – пъчил се, че българите сме натовци и че Русия е нашият враг. А Русия е велика, тя ни освободи от османско. Русия е велика, тя унищожи цяло едно море, Аралското. Тя и нашето Черно море може да унищожи, но дупедавците натовци наши се нагъзиха на американците те да дупчат за шистов газ, те да отровят подземното сладководно море под Добруджа и чао “О Добруджански край, ти наш си земен рай, в теб златно жито зрей.” Ми ще внасяме от Украйна, житницата на Русия. Хубава е Украйна, особено украинките и ако читателите мъже не споделяте това мое гледище - Sorry for you. Аз от моята си гледна точка. От моя гледна точка аз не станах скиор, по вина на един бор. Аз обичах морето; като го наближах, замирисваше ми на море, но и планината обичах, като я наближах, замирисваше на Gordon’s Gin. Не беше ела, бор беше. Ако се спускаш на ски и се блъснеш в ела, нейните долни клони омекотяват удара, а той беше висок бор, гол като като дирек в долната си част. Спусках се аз през малинажа на Витоша, но не бързо като сегашните скиори, аз най-много с 25 км/ч. От моята гледна точка този бор ми се изпречи на пътя и аз ту вляво, ту вдясно - прегърнах го, а той ме удари, спука ми три ребра и така ме фрасна в ченето както на боксовия ринг не ме бяха били. Аз тогава бях боксьор, даже два междуродни мача имам, но това между нас да си остане, понеже и на двата мача ме биха, друг път може би ще разкажа за тях. Сега аз казвам колко са различни гледните точки. Ако този бор можеше да говори,той щеше да ви каже: Един загубеняк, дето не можеше да кара ски, се блъсна в мен. Аз казвам, че борът, нищо не му бях направил аз на този бор, безпричинно ме връхлетя и ме блъсна и ми пукна три ребра. След сблъсъка аз месец-два не смеех да се смея, да кихам и да кашлям, щото боли. И цяр няма; питайте ваш познат лекар да ви каже, че спуканото ребро, ако го бинтоваш, няма да можеш да дишаш. Филмът на Юри Жиров се казвашеше “Дишай!” Все още дишам. <a href="https://www.segabg.com/author.php?m=c&aid=2" target="_blank">DI copyright</a>