Михаил Неделчев: Възможните внучки на Яворов са готови за ДНК експертиза

Ще я издаде Божана Апостолова в &quot;Жанет 45&quot;. Текстовете на професора от последните десет години са посветени на последните пет години от живота на Яворов. Неделчев е подхванал и поредицата &quot;Страници за ...&quot; с главни герои &quot;неговите&quot; най-важни поети: Христо Фотев, Борис Христов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Константин Павлов. <strong><br /> <br /> - Професоре, убедихте ли сe, че съдбата на Яворов е белязана от фатализъм?</strong><br /> - Пиша за Яворов само когато имам просветление, за да кажа нещо ново - това се случва през определени периоди. Доказах, че &quot;Невинно-свята орхидея&quot; е не само последното му стихотворение, но и ритуален отказ от поезията. В &quot;Битие в смъртта&quot; и &quot;Сюжети за Лора постмортем&quot; показах колко съдбовна е всъщност цялата му трагедия и как Лора го въвлича в битие в смъртта - единствено в световната култура. Неговата биография е уникална със своята системност и последователност. Всяка от последните пет години в живота му е особен кръг, който го изкачва все по-нагоре - за да достигне до метафизически измерения. Но не бива да се прави връзка между творчеството и биографията. Яворов е феномен на колективното съзнание, на публичността.<br /> <br /> <strong>- Можеше ли да остане по-дълго жив, ако беше тръгнал по света?</strong><br /> - Яворов и България са абсолютно неделими. Той е дълбоко вкоренен във всичко българско. Не може да бъде мислен, където и да било другаде. С Ботев са велики, защото осъществяват уникална връзка с апостолите на националната революция - с Левски и Гоце Делчев. Биографиите на четиримата е най-великата система в историята ни. Но съдбата му е да бъде въвлечен в смъртта от Лора - това е ясно и очевидно. Нейното самоубийство не му оставя никакъв избор. Именно след този трагичен акт той започва да я обича истински. И единственият начин да го докаже, е да я последва - за да се свърже с нея. Това е истината - и Яворов я изрича стократно пред приятели и в писма. Трябва да му вярваме.<br /> <br /> <strong>- Но значението на Мина е не по-малко за него...</strong><br /> - О, то е грандиозно. Мина е голямата му любов. А Лора е окончателната му любов. Изключителните мъже могат да обичат две жени едновременно, а той го прави последователно - по съвсем различен начин. Мина е поезията, Лора е драмата. През годините колеги говореха, че едната е безплътната, а другата - плътската любов. Мъж като Яворов не може да не пожелае жената, която обича. Той е силен и чувствен любовник. И е греховно да типологизираме страстта му.<br /> <strong><br /> - Как коментирате хипотезата за негов син в Швейцария?</strong><br /> - Тя има известни основания. Но до момента, в който не се появи категорично доказателство, е излишно да говорим. Има достатъчно съвременни технологии. А доколкото ми е известно, предполагаемите внучки са готови да дойдат в България. Дамите говорели сносно български - самият аз все още не съм беседвал с тях. Техният баща Божан късно е изучил езика ни, късно се е присъединил към културата ни. Но доста хора твърдят, че е имал съзнание за свързаност с гения. Би трябвало да се очаква, че Явора Стоилова най-силно ще усети повика на кръвта. Тя обаче говори по-скоро за друг син - също от Весела Монева-Олзомер. Няма защо всичко това да звучи скандално и да се крие - ще бъде огромно щастие, ако се окаже, че Яворов има преки наследници. След като самите дъщери на Божан искат да свидетелстват, трябва да ги чуем.<br /> <strong><br /> - Каква е ролята на Весела Монева в битието му?</strong><br /> - В началото на миналия век тя е била увлечена от социалистическите идеи, била е свързана с Димитър Благоев. Яворово й е чел стихотворения. Не е известно дали още тогава между тях е имало духовно привличане. Тя обаче е била влюбена в него. Заминава за Швейцария, сключва брак, който се разпада, а след това се събира с уважаван художник - Олзомер. Ясно е, че при нейните връщания в България са се срещали с Яворов. Но не знаем до каква степен и за колко време са били близки - недостойните предположения са неуместни. В писмата си до поета тя е много дискретна - от тях не може да се разбере точно какви са отношенията им. Но около Яворов винаги е имало нежни създания, които са се стремели към него. Той е от мъжете, които не могат да живеят без жени. Никога не е бил самотник, въпреки някои предположения. В Поморие дори са го наричали Сянката и Чудака. Но пък не е и от типа &quot;cherchez la femme&quot; - самецът, който постоянно търси жената.<br /> <strong><br /> - Заслужава ли нацията своя Яворов?</strong><br /> - Той пише: &quot;Деца, боя се зарад вас&quot;. Това означава много. Яворов се страхува, че голяма част от нацията не може да получи неговото послание. То е сложно, изисква съсредоточаване, за да се вникне в цялата му трагика - а не просто да четеш любовни стихотворения. То - според гениалното определение на Гео Милев - разкрива, че Яворов е втора еманация на расовия гений. То е израз на мъка, трупана с векове в недрата на нацията - въпреки че днес никой не вярва в колективитета. Във всичко това няма нищо мистично. Няма съмнение, че &quot;Угасна слънце&quot; е израз на всеобщите страдания.<br /> <br /> <strong>- Кои са любимите ви лирици от втората половина на миналия век?</strong><br /> - Бяхме приятели с Христо Фотев - срещали сме се стотици пъти. Когато като студент отидох да правя интервю с Иван Пейчев, той беше там - още оттогава се сближихме. Фотев беше гений на всекидневието. Но може би все пак бях най-свързан с Николай Кънчев. Също с Иван Цанев, с Екатерина Йосифова, с Веселин Съриев - малко по от дистанция с Борис Христов. Много близък бях с гениалния Биньо Иванов - ексцентричен, най-неочакван. С Константин Павлов също бяхме сродни - макар и от разстояние. Общуването с поетите винаги е било много важно за мен - особено във времената на социалистически реализъм и комунистическа стагнация и порядки. Поетите бяха с различна степен на алтернативност и имаха нужда от своята публика. Ние, съвсем малкото критици, които бяхме допуснати до тях, бяхме потенциалната им публика - тъй като те нямаха достъп до друга. Може би бяхме компенсация. Те ни въвлякоха в особеното братство - уникално за онова време. Сега вече не съществува. Именно заради това се чувствам длъжен да направя поредицата за тях - да материализирам братството.<br /> <br /> <strong>- Защо го няма днес - тук и сега?</strong><br /> - Диалогът вече е от друг тип: без всекидневното общуване по клубовете на писателите, на преводачите, на журналистите - всеки ден и с часове. Това беше нашата форма на свободно битие. Ние се чувствахме независими именно в подобни моменти. Извън тях пред нас бяха издигнати безброй пречки - истината в пълния й обем беше невъзможна. Нямаше как да кажа на висок глас, че Биньо Иванов е гений, че Николай Кънчев е гений, че Христо Фотев е гений... Че това са истинските поети. Че не ме интересуват всички онези, които бяха направили &quot;народни деятели&quot;, &quot;герои на социалистическия труд&quot;, &quot;лауреати на Димитровска награда&quot;... За да ми пуснат статия, трябваше да изброя този, този и този, а на опашката да прибавя великите. Е, аз не исках. А днес мога въобще да не споменавам другите, предишните... Споменавам ги само когато трябва да направя типологията - както в &quot;Двете култури и техните поети&quot;.<br /> <strong><br /> - Съществуват ли все още много интриги в гилдията?</strong><br /> - Писателите винаги са твърде емоционални личности, които жадуват утвърждаване. Между тях има завист, стремеж към надмогване. По-важното обаче е, че днес съществуват две литератури - около съюза на писателите, вгледана положително в социалистическото минало и около &quot;Литературен вестник&quot; и сдружението на писателите. Втората мисли за алтернативните автори и книги - но не за да прескочи социалистическия период като мъртво време, а да извлече най-ценното от него. То дълго беше укривано и мачкано. Издали сме над 30 сборника в департамента, в който работя. Друга тема е има ли кой да ги чете и дали въобще ги четат. Едната литература работи по инерция и не живее с днешното време - или пък го отрича тотално като провал и неслучило се. Не бива да се говори така. Другата е нормална литература - с всички противоречия, напрежения и съперничества в нея. Но това е съвсем естествено. Дори мои приятели, които започнаха като единна група през 91-92-ра, постепенно се отчуждиха заради конкуренция.<br /> <br /> <strong>- Бяхте ли бунтар в онази епоха?</strong><br /> - Това определение не би било точното за мен. Аз бях неправилният човек за комунизма. Така ме маркираха. Делата ми за оперативно наблюдение са открити - всеки има достъп до тях. Държавна сигурност поддържаше няколко дефиниции - моята категория беше &quot;привърженик на враждебни буржоазни теории&quot;. Някои бяха &quot;враг на народа&quot; и &quot;близък на емигрирал в чужбина&quot;. Вероятно ако живеех из провинцията, щяха да ме въдворят на село - защото се държах доста освободено. Но в някаква степен станах публична личност, а и в края на 60-те години се действаше предпазливо спрямо литераторите - не биваше да се произвеждат нови врагове. Който надигнеше глава обаче, го удряха по нея - за да стане ясно до къде е таванът. Преди време Любомир Левчев ми каза: &quot;Имаше двама души, които никога не можеше да бъдат приети в съюза на писателите. Ти беше единият&quot;. Но премълча кой беше другият. Разбира се, хората, които нямаше как да припарят до съюза, бяха много повече. А критиците се смятаха за воини на партията. Сложиха ме обаче в отдел &quot;Литературно наследство&quot; в издателство &quot;Български писател&quot;. Отговарях за класиката. Накривиха ми шапката! Това беше най-голямата и най-важна школа за мен. Попаднах на двама прекрасни хора: страхотни комунисти и твърди антиживковисти - Тихомир Тихов и Милка Спасова. Те постоянно ме бранеха - имах сложни отношения с властта.<br /> <br /> <strong>- Плюеха ли ви официално?</strong><br /> - На пленум на Комитета за култура с участието на всички гилдии и творчески съюзи се бях оказал мишена на Богомил Райнов. В доклада си той ме е нападал четири пъти. След това трябваше да ме затрият. Не ме затриха. Но затова пък го проклех при пълнолуние. Което не трябваше да правя като вегетарианец - пристъпих собствените си морални норми. Но е факт, че съм изпадал в много конфликтни ситуации - само по идеологически причини. Бунтар да бъде, който иска. Аз живеех според категориите на стоическата нормалност. Нито пък съм бил дисидент - човек, който прави публични жестове с желание гласно да обяви своето несъгласие. Не е в логиката на моето поведение. Работех така, сякаш всичко не съществува наоколо. Това беше стилът на семейството ми - и по майчина, и по бащина линия нямаме нито един член на БКП. Двамата ми дядовци са от Демократическата партия, прадядо ми е виден стамболовист. Хора с буржоазно интелигентско самосъзнание. За всички нас беше абсолютно невъзможно да имаме каквато и да била колаборация с комунистите.<br /> <br /> <strong>- Хората от едната литература, за която говорите вие, правят ли преоценка на миналото?</strong><br /> - Не. За съжаление те не са в състояние дори да го преосмислят. Да преосмислят собствените си компромиси и поведение. Говоря за талантливите, а не за бездарниците, за които идеологията е била шанс и възможност да присъстват в литературата. Писал съм за някои от талантливите, общувахме добре с тях. Но те не разбраха как е възможно Николай Кънчев никога да не е работил - той няма и ден трудов стаж. Не осъзнаха, че това е негов личен избор. Сложна работа. Нито пък разбираха начина, по който живееше Биньо Иванов и другите големи. Не умеят да погледнат назад и да си спомнят как са ламтели за служби, как са се подмазвали, как са викали на Тодор Живков, че е велик, как са писали стихотворения в негова прослава...<br /> <br /> <strong>- Вашето резюме за последните 25 години?</strong><br /> - Те трябва да се периодизират. Не бива да изглеждат така, като че ли сме се пуснали по нанадолнището. Като че ли някаква шейна лети по неотъпкана писта. В тях има всичко - провали и възвисявания, щастливи мигове и нещастни моменти. Те трябва да се разкажат. Най-важното за всеки интелектуалец е свободата. Все пак през цялото това време ние сме свободни - независимо от икономическите провали и принуди. До 1989-а съм издал две книги, след това - над 22. Но не е само това, разбира се. 10 години правехме списание &quot;Демократически преглед&quot; - в него казахме всичко, което искахме. В България в момента доминират идиотски твърдения, че най-важното са икономиката и парите. Но най-страшни са разликите, които нямат нищо общо с европейското качество на живот. Те нарастват все повече и все по-драматично - между големите градове и повечето селища, между центъра и провинцията... Има цели райони, които са маргинализирани. Който не е успял да се измъкне, е завлечен в безвремието. Виновна е държавата - и всички ние. Това е моята главна болка. Мъчно ми е, когато гледам запустели места с изоставени сгради с откраднати прозорци и керемиди. Никой не ги събаря. А те омърсяват България, която е прекрасна. И това е кошмарно.<br /> <br /> <strong>- Най-малкото ви дете - Климентина-Мария - проявява ли интерес към изкуствата?</strong><br /> - Тя се занимаваше с балет, много рисува, изучава чужди езици. Засега толкова. Самият аз съм свирил на пиано - майка ми беше пианистка, вуйчо ми - цигулар. Почти професионално коментирам музиката. Тя за мен е много важна, макар че съм абсолютен лаик. Но никога не съм писал стихове.<br /> <a href="https://www.standartnews.com/mneniya-intervyuta/mihail_nedelchev_vazmozhnite_vnuchki_na_yavorov_sa_gotovi_za_dnk_ekspertiza-267134.html" target="_blank"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Албена Атанасова, &bdquo;Стандарт&ldquo;</strong></span></a><br />