Бившето ВКР Пламен Енчев: Наказаха ме, че останах жив, бях в затвора с Доган и Цар Киро

<br /> <strong>- Служили сте в Сливенския гарнизон като парашутист, о.з. капитан от военното разузнаване, и аз се питам защо, при положение че ви осъждат, не са ви разжалвали...</strong><br /> - В това е и отговорът: Защо не ме разжалваха?! Защото са знаели, че осъждането ми е планувано като наказание и назидание. Наказаха ме, че останах жив &ndash; това е истината! Разсипаха ми живота и де факто аз още не мога да се пенсионирам. През 2001-а, когато се върнах в родния си Бургас, почнах работа в един цех за прахово боядисване. Тровиш се с едни невидими прашинки във въздуха, които полепват в дробовете ти. Младите не издържаха повече от година, а аз го работих това години наред!...<br /> <br /> <strong>- Та вие сте били ВКР &ndash; това е било навремето голяма чест, предвещаваща шеметна военна кариера...</strong><br /> - Така е. Една година работих в парашутния батальон и веднага ме взеха. От 76-а до 87-а служих за военното разузнаване. До инцидента &ndash; вечерта на 28-и срещу 29-и април 1987 г. След Възродителния процес. Бях завършил Военната академия, проведе се едно партийно събрание за прогласуване на служебната ми характеристика за издигане в длъжност. Такива неща чух за себе си, че чак ми стана неудобно от хвалбите на някои мижитурки. Същите тези след инцидента станаха да ме оплюват. Така че помияри е имало и тогава, и сега. <br /> <br /> <strong>- Разкажете за инцидента...</strong><br /> - Отиваме аз, един полковник от Трета армия и един приятел от &bdquo;Обществено хранене&rdquo; &ndash; Стефан, в ресторант &bdquo;Гера&rdquo; в Сливен да се почерпим. Оказа се обаче, че в заведението няма вода. Решихме да се качим на Карандила &ndash; в ресторант &bdquo;Св. Георги&rdquo;. Обаче там заварваме банкет на около 40 цигани &ndash; думата роми не ми приляга, извинявайте. Правят курбан на един циганин, който бил катастрофирал преди година край Пазарджик. Ние седнахме настрани, на една маса с някакви студенти &ndash; две момчета с две момичета. Скандалът избухна, защото Стефан, който се чувстваше нещо като ресорен началник на заведенията, почна да иска от управителя музикантите да свирят и на нас, а пък циганите си бяха основни клиенти на заведението. Получи се едно раздразнение от тяхна страна. А тогава бяха забранени тия чалги, които после ни заляха. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Обстановката взе да се нажежава</strong></span><br /> <br /> Аз, за да не се стига до излишни разправии, набрах по един код дежурния, казах къде съм и да дойде патрулка, за да се предотврати евентуален инцидент. Към 11,30 излязох навън да чакам патрулната кола. Обаче циганите разбрали, че съм се обадил, и излизат навън да се разправят с мен. Виждат ме, че съм униформен, обаче почват да ми налитат с: &bdquo;Кой си ти, бе?!&rdquo; и т.н. Много, ама много пияни всичките! Стрелях във въздуха &ndash; три патрона съм изстрелял. С лявата ръка се отбранявам от ударите им, с дясната гърмя във въздуха. В един момент се измъквам, обаче единият от тия се хвърли върху мен. После вече става патакламата. Те ми нанасят удари отвсякъде и аз стрелям. Бях с лек пистолет &ndash; унгарския АП. Ако съм бил с &bdquo;Макаров&rdquo;, единият от ранените, когото съм прострелял в корема, също щеше да е мъртвец. А аз по принцип не обичах да нося оръжие, даже парадоксът е, че имах предишно наказание, че не нося оръжие, но в онази вечер носех и се наложи да го употребя... Последният изстрел улучва смъртоносно... моя приятел Стефан! Излязъл е да ми помага! Фактически има двама ранени и двама убити. Изпаднал съм в шок. Помня, че чувах някакви далечни гласове. Като шепот. Картината в главата ми беше, че лежа в някакво зелено мочурище, а в съзнанието ми се промъкваше нелеп въпрос: &bdquo;Откъде е тая вода, в целия град няма вода, а тук е така мокро?!...&rdquo;. Пипнах с ръка мокрото на главата си - беше кръв! В шокова зала провеждат разпита ми. После се разбра, че патрулката така и не е дошла на мястото, а записът от обаждането ми се &bdquo;изгубил&rdquo;... Още един парадокс &ndash; мина време и осъдиха ония цигани, музикантите, задето са свирили &bdquo;забранена музика&rdquo;, на базата на същото онова мое обаждане и показанията ми след това. Още от първия момент са решили да ме &bdquo;сготвят&rdquo;. Свалят ми униформата и я изпират от кръвта &ndash; правят я като нова, вместо да я запазят като веществено доказателство. По-късно се разбра и още нещо &ndash; на нашата маса, заедно със студентите, е бил някакъв старшина от охранителна военна служба. Той и неговият приятел станаха основни свидетели по обвинението срещу мен &ndash; твърдяха, че аз с поведението си съм предизвикал циганите. А едно от момчетата е било син на бившия кмет на Сливен Петър Марков &ndash; Чавдар, но не го викат на разпит &ndash; след време го питах и се оказа, че изобщо не е бил призован. Имаше един Хандърчев, който отиде в София на работа във Военния инспекторат. Той, като вижда делото, в прав текст казва на началниците ми за мене: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&bdquo;Вие нарочно сте го предали тоя човек!&rdquo; </strong></span><br /> <br /> <strong>- С какво според вас станахте неудобен?</strong><br /> - С чепатия си характер и заради обещаващата си кариера. Казвах истината в очите, но пък имах авторитет &ndash; минавах за любимец на ген. Чергиланов. На &bdquo;ЩИТ 82&rdquo; аз сам обслужвах показното занятие. На &bdquo;СЪЮЗ 84&rdquo; аз рапортувах пред началник-щабовете на страните членки от Варшавския договор. Тогава ме е забелязал генералът. Това дразнеше завистливците и мижитурките. И най-голямата ми &bdquo;грешка&rdquo; беше, че... останах жив. Като докладват на Чергиланов за инцидента, той казал: &bdquo;Имах големи планове за кап. Енчев, затова искам най-строго наказание!&rdquo;. Де факто им дава картбланш без угризения да ме съсипят. Това и направиха. В крайна сметка по моя случай се събират на съвещание всички военни прокурори от страната и почват да умуват как да изпълнят указанията на Чергиланов. Военният прокурор Пейчо Хитов, който води делото срещу Петър Младенов по-късно, дойде с една машинописка да ми сваля показанията. Аз казвам едно, той диктува друго. Реагирах, че не съм казал това, а той диктува: &bdquo;Поправям се!&rdquo;. А аз не поправям себе си, а него. Накрая колегата, който ме пазеше, не издържа: &bdquo;Абе, Хитов, спри се, бе! Какво правиш &ndash; едно ти казва Енчев, ти друго диктуваш!&rdquo;. Явно още в самото начало е бил решен случаят. <br /> <br /> Баща ми чрез приятели стига до Корнажев и му разказва как стоят нещата с мен, а той го пита: &bdquo;За какви пари говорим, др. Енчев?&rdquo;. Ами, казва баща ми, примерно за 1500-2000!... &bdquo;За тази сума - му отвръща Корнажев - аз мога само да отворя папката по делото!...&rdquo;. По този повод по-късно имах &bdquo;особено мнение&rdquo; за много от активистите на СДС. <br /> <br /> На първото дело се явих с шевове по главата. Осъдиха ме на 8 години затвор по чл. 108 &ndash; причиняване на смърт по непредпазливост. Връчват ми предварителното обвинение в комендантството. После отменят тая присъда. Хитов ми съобщи, че имало ново обвинение &ndash; по чл. 116. Намерили в тълковника на НК, че когато нападнатият е въоръжен, няма право да преминава пределите на неизбежната самоотбрана. В прав текст ми каза един прокурор, че трябвало да избягам. Аз, униформеният, когото циганите налагат и пребиват до смърт, да избягам от тях!? Те били прости и неграмотни и не съзнавали какво вършат, а аз &ndash; интелигентният, трябвало да разсъдя трезво и... да избягам от тях!... Защитих честта на пагона, а те твърдяха, че съм го &bdquo;очернил&rdquo;. Оставям го без коментар, защото на глас казах, че ако се върна назад във времето, ще има повече убити. &bdquo;Където двама, там и повече!&rdquo;, им рекох. Никой не се запита, ако съм действал предумишлено, щях ли да убия приятеля си?! <br /> <br /> Бях вече в Старозагорския затвор по време на второто дело. Охраната беше от парашутния батальон и ме познаваха. Обръщаха се към мен с &bdquo;Другарю капитан!&rdquo;. Вечер ме пускаха малко на въздух &ndash; правеха нарушение, разбира се. Жена ми дойде на свиждане и аз й споделих, че искам да бягам. &bdquo;Ти добре ли си?! - ми каза тя. &ndash; &bdquo;Знаеш ли какво ще направят после с нас &ndash; с мен и дъщеря ни?!&rdquo;. Това ме отказа. Иначе, можех. <br /> <br /> И третото дело посрещнах в затвора. Присъдата &ndash; 10 години по чл. 116 &ndash; предумишлено убийство. <br /> <br /> <strong>- Значи посрещнахте т.нар. демокрация в затвора?</strong><br /> - Стачки, истории &ndash; бях станал като съветник на началника. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Унищожаваха се шеметно брезентови чували с досиета. Изгаряха ги</strong></span><br /> <br /> Първо пуснаха Доган и хората му. А Цар Киро ходи до София, върна се и ми каза: &bdquo;Капитане, аз бях дотука. Мойте години да ги излежи прокурорът, дето ме осъди!&rdquo;. По факса му пратиха решението. Дойдоха му хората с един мерцедес и си замина Цар Киро. <br /> <strong><br /> - Чели ли сте делото по осъждането си?</strong><br /> - Това е интересен въпрос. Не ми даваха страниците по делото с мотивите на съда. Получих само първа и последна страница. Стигнах до Върховния съд &ndash; писах жалба до председателя на съда, че имам право да ми го дадат. Когато ме освободиха в отпуска по болест &ndash; влоши ми се кракът от стари травми от парашутните скокове, отказах да работя и искаха да ме изкарат луд. Чудеха се как така говоря направо каквото мисля. 4 човека дойдоха да разговарят с мене пред началника на затвора да видят дали не съм превъртял. Но, както и да е, на въпроса ви: Излизам по болест и отивам в Окръжния съд с гипсиран крак, с патерици. Питам секретарката как мога да се запозная с материалите по делото си, а тя ми казва: &bdquo;За теб не може!&rdquo;. Как така не може, викам, аз съм страна по делото!? И чак при новия председател на съда Герджиков успях да го прочета и да си го... открадна. Почнах уж да си правя записки, скатах решението в една папка, излязох в почивката, като казах, че ще се върна, през което време успях да преснема всичко. Вътре беше пълно с глупости. След това разширен състав на Военната колегия на Върховния съд трябваше да реши предсрочното ми освобождаване. Освободиха ме през лятото на 91-а благодарение на Легия &bdquo;Раковски&rdquo; - оттам се застъпиха за мен. Но после настъпи едно безвремие, в което не знаех затворник ли съм още или свободен човек. <br /> <br /> <strong>- Разкажете за затворническите години...</strong><br /> - Първоначално се опитаха да ме манипулират &ndash; направиха ме шеф на едни цигани. Да ги командвам и да ги заобичам, един вид. Дават ми задача, че по план за нула време трябва да науча циганите да връзват кабели на луминесцентни лампи. Ама срок едва ли не от днес за утре. Как става това нещо?! Влизам при началника и му викам &bdquo;Добър ден!&rdquo;, а той ми казва, че не съм се обръщал правилно. Трябвало да кажа: &bdquo;Гражданино началник, добър ден!&rdquo;. На забележката отвърнах: &bdquo;Не ви знам дали всички сте граждани!...&rdquo;. Държал съм се цинично. Отвърнах: &bdquo;Всичко е цинично!&rdquo;. Лека-полека почнаха да ми свикват на характера и мога да кажа, че в затвора се ползвах с уважението и на началство, и на затворници. Направиха ме шофьор на конвойната кола. Стотици пъти е имало ситуации, в които можех да избягам, но не го направих заради близките си. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Мой войник с 20-годишна присъда се оказа &bdquo;мъж&rdquo; на Кошлуков</strong></span><br /> <br /> Той ме познал и казал на всички, че съм политически. Уважаваха ме затворниците. Един ден ми казаха, че единият от циганите, които ме пребиха, рецидивист, са го докарали и бил в еди-коя си килия. Питат ме: &bdquo;Бате Енчо, трябва да дойдеш да ни кажеш какво да го правим. Да го бием ли, да го е...ем ли или и да го бием, и да го е...ем?&rdquo;. Надзиратели ми отвориха приемното в 11 и половина вечерта: &bdquo;Ти ли ще влезеш да го биеш, или ние да влезем?!&rdquo;. Оня, само като надигнах шпионката, и подскочи. Отказах се да вляза. &bdquo;Оставете го!&rdquo;, им казах &ndash; не знаех, ако тръгна да отмъщавам, какво могат да причинят от циганската махала на жена ми и на дъщеря ми!... После разбрах, че искат да го пращат на лек режим тоя рецидивист в зеленчуковата градина. Влязох при зам.-началника Митев и му казах, че ако това стане, ще стана вторият Цар Киро. &bdquo;Директно го пращайте в Пазарджишкия затвор, иначе ще направя голям скандал!&rdquo;, казах. Пратиха го в Пазарджик. Ето такива работи ставаха - цигани се уреждаха срещу една златна пара да стават шофьори, градинари и пр. Но какво да ви кажа - то покрай такива и аз си бягах до Сливен, без да разберат началниците. Един ден влязох при началника с мой конфискуван навремето пистолет: &bdquo;Да видиш каква ти е охраната!&rdquo;, му викам. Той ме гледа ококорен и вика: &bdquo;Пламене, друг път не си прави такива експерименти!&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Кошлуков беше ли по ваше време в затвора?</strong><br /> - Два-три дни, след като влязох, него го освободиха. Лежах по едно и също време с Цар Киро и с Доган. Даже бях при викача на отряда на Доган, когато го докараха. Бях чувал за него, но не го бях виждал. Беше и тогава много влиятелна личност сред турците. Аз съм участвал във Възродителния процес &ndash; в с. Ябланово. Човекът, който водеше турците в селото &ndash; бай Федал, също лежеше в Старозагорския &ndash; той ме познал. Този бай Федал ни спаси де факто живота, когато отидохме в селото по време на преименуването. Бяха застанали срещу нас 5-6000 човека с брадви, с колове, с вили... Ние &ndash; с пълно бойно снаряжение, но какво от това?! Слизаме от джиповете и стоим срещу тия хора. Бай Федал вдигна ръка и ги спря, а на нас каза: &bdquo;Оттука на заден, защото не мога да ги спра!...&rdquo;. Отстъпихме. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Този човек ни спаси живота</strong></span><br /> <br /> И същият този човек, докато беше в затвора, не го пуснаха на свиждане на жена му, тя умря и не го пуснаха на погребението й! Веднъж в затвора получих страшен зъбобол. Идват едни турчета и ми викат: &bdquo;Бай Федал ти праща тия лекарства за теб!&rdquo; &ndash; пратил ми илачи, каквито имал. Не кой знае какви, но беше важно отношението. В затвора се разочаровах от много хора, но за други разбрах, че са осъдени ей-така и че има затворници, които заслужават повече уважение от бившите ми колеги!<br /> <br /> <strong>- А Доган?</strong><br /> - Един-единствен път го видях, когато беше при заместник-началника по режима. Пратиха му една чиния с кебапчета.<br /> <br /> <strong>- А Цар Киро?</strong><br /> - Той беше в Шести отряд. В същия отряд беше и Живко Попов. Като почнах да карам конвойната кола, викаха й &bdquo;катафалката&rdquo; &ndash; с нея разкарваха арестантите, един ден тръгваме към болницата аз, титулярят на колата &ndash; един старшина, и докторът. Караме Цар Киро, Живко Попов и още един циганин. Старшината и докторът тръгват с циганина към болницата, аз оставам в колата с Киро и Живко. Взех си кафе от едно фургонче в двора. И още като поех чашката, си викам: я да взема и на тия хора две кафета. Като им отворих и им подавам чашите, те се кокорят и се чудят. Цар Киро пръв загря и ми вика: &bdquo;Абе, капитане, ти си хубав човек, неслучайно искахме да си викач на нашия отряд, ама не те дават!&rdquo;. Така се запознахме. След години, когато излязох от затвора по болест и не знаех какво ще стане в крайна сметка с присъдата ми, го посетих веднъж. Той бързаше за някъде и набързо водихме разговор. Пита ме как съм и аз му казах, че съм все в това разкрачено положение &ndash; човек извън закона. Той направо ме попита искам ли да ми изчезне делото от Върховния. &bdquo;Един хаир мога да ти направя, понеже си хубав човек. Мога да ти подаря твойто дело и на стари години да си го четеш!&rdquo;. Парадоксът е, че каквото ми предложи Киро, същото ми го предложи и покойният Николай Колев през 95-а. С него се познавахме от Сливен, а той вече беше голяма работа &ndash; прокурор в София. Решението на Върховния съд е от 92-ра и оттам насетне аз вече живеех като Г-н Никой &ndash; не зная какъв съм &ndash; свободен човек или затворник. Нямам паспорт и не мога да си изкарам такъв. Спряно е изтърпяването на наказанието ми, но във всеки един момент можеха да кажат: &bdquo;Връщай се!&rdquo;. Работех тук-там и затова не можах да натрупам и стаж. И му казвам аз на Николай Колев, че не знам какво да правя. Той взе да ми го усуква първо с &bdquo;Недей така!&rdquo;, а после ми каза, че можело да направи така, че делото ми да изчезне. И той, и Киро ми направиха едно и също предложение &ndash; вие си направете изводите!... Отказах. Бях стигнал дотам, че <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>исках доброволно да се върна в затвора</strong></span><br /> <br /> да си &bdquo;закръгля срока&rdquo; на 6 години, за да ме пуснат легално. И отидох в Стара Загора за документ колко съм лежал. Писаха ми, че съм лежал с работа точно 6 години и така стана. Засвидетелстваха уважение и ми казаха &bdquo;Извинявай!&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Разбрах, че сте излекували крака си с чудо...</strong><br /> - Помолиха ме за едно близко момче, мой войник, болен, да го придружа на Карандила под лифта на сеанс при един брат Илия му викаха. Като отидохме, гледам едни хора, които най-малко съм очаквал там да ги видя. От т.нар. елит и такива, дето навремето бяха първи атеисти. Казаха да си оставим цигарите някъде. Аз ги скрих моите, после не ги намерих, но това е друга тема. С моя характер, естествено, че не вярвах в чудеса. Даже ми беше смешно, като ги гледам как викат. Обаче после, като свърши всичко и се ядосах кой ми сви цигарите, се прибирам вкъщи. Живеех в един висок блок в Сливен. Катеря стълбите и някъде към третия етаж, а живеех на 6-ия, усещам се стъпвам леко &ndash; не ме боли кракът. А след това от цигарите, даже като пушеше някой наоколо, почна да ми се гади. Отказах ги. След години го видях на маса този брат Илия и го питах защо момчето, което водех, не се изцери, а Господ помогна на мен, &bdquo;Тома Неверни?!&rdquo;. &bdquo;Той решава!&rdquo;, вика.<br /> <br /> От дете съм имал съдбовни случки. Бил съм на година и 8 месеца, когато се родила сестра ми. Имал съм нещо на очите и ми слагали капки. Една медицинска сестра погрешка ми капва вместо капките йод. Изцъклят ми се очите и <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>ослепявам &ndash; </strong></span><br /> <br /> оставам с един безжизнен поглед. Водят ме нашите при някаква знахарка, която поискала да остана при нея една нощ. Отворил съм очи! Човек не знае какво ще преживее от раждането до смъртта!...<br /> <br /> <strong>- И накрая да ви питам какво мислите за сегашната политика?</strong><br /> - Орешарски се оказа, извинете за израза, нещо като &bdquo;мръсен чаршаф&rdquo;. Виждат го, че е мръсен, но се въргалят в него и го ползват. Навремето ми наредиха да направя проучване за един старшина в секретен обект и аз отивам да взема справка за тоя човек. Кметът на едното село ми казва, че било голяма работа това момче. В другото село &ndash; партийният секретар &ndash; и той казва същото. Вече ще оформям документите с всичко, каквото съм събрал, и случайно се отбивам при един бай Стоян &ndash; честен човек. И той ми казва: &bdquo;Мани ги тия мръсници! На партийния секретар баджанакът му е бил горянин, на кмета &ndash; еди-какво си...&rdquo;. Взех да не се доверявам на такива &bdquo;сведения&rdquo; отвисоко, а да питам хората. Иначе лъжеш системата, защото системата е лъжовна!<br /> <br /> <strong><br /> Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА<br /> <br /> </strong>