Автобусният шофьор, спасил 20 души: Нито един не ми благодари

<em>Леката кола, управлявана от 27-годишен мъж, буквално се врязва в насреща движещия се автобус, който е тръгнал от Казанлък за Павел баня със служебен курс от здравни работници, които се трудят в рехабилитационния център на оздравителния комплекс в курортното градче. От удара се късат маркучите за спирачките на рейса. Педалите блокират, а лявата предна гума се забива в ламарините на купето на бургазлията. Воланът отказва. Зад него е 54-годишният Дончо Славов Великин от Казанлък, който работи в частната фирма за автобусни превози &bdquo;Рай Бесоолу&rdquo;, Павел баня. Неуправляемият от удара автобус е спрян с огромно усилие от водача. Единственият пострадал тежко от катастрофата е само шофьорът на леката кола, който е откаран в казанлъшката болница. Спасени са 20 човешки живота! <br /> <br /> Човек на &bdquo;ШОУ&rdquo; разговаря с водача герой Дончо Славов за преживяното на пътя от оная ужасяваща сутрин и до сега:<br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Успокоихте ли се вече от тази тежка катастрофа, която преживяхте в съботното утро на 5 април?</strong><br /> - О, не, не! Не съм се успокоил. Напротив - оттогава до сега не мога да спя нощем! В тежък стрес съм!<br /> <br /> <strong>- Ходихте ли на лекар, или да ви леят по бабешки куршум за уплаха?</strong><br /> - Ляха ми куршум.<br /> <br /> <strong>- Бихте ли ни казали какво точно стана?</strong><br /> - Както си карах, и видях, че срещу мен в насрещното движение навлиза кола. Свих плътно в дясно и... стана фалът. Но добре, че ударът не беше челен &ndash; това го спаси!... <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Малко остана да убия човека!</strong></span><br /> <br /> Това много ме тревожи, разстройва ме много!<br /> <br /> <strong>- Но сте спасили и още 20 човека - всичките пътници от рейса ви, които са пътували за работа, тъй като се късат спирачките, педалите се повреждат и автобусът става неуправляем!...</strong><br /> - Успях да го удържа, преди да го спра. Някъде към 250 метра най-малко да беше разстоянието, което минахме, след като леката кола се вряза. Страшно! Много страшно беше и тежко! Трудно! Спрях го.<br /> <br /> <strong>- Пътували са все здравни работници - лекари, медицински сестри, главно персонал от рехабилитационния център в Павел баня - как реагираха хората, след като спряхте автобуса успешно и без някой физически да пострада?</strong><br /> - Как да реагират?! Бяха много уплашени. Към двайсетина човека бяха в автобуса. Все жени и само един мъж имаше.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Пищяха. Беше страшно</strong></span><br /> <br /> Това още повече ме напрегна. Но... спрях някак си рейса, макар че и воланът отказа. Здраво го държах. Всички много се бяха стреснали, като спрях. Аз обаче веднага ги освободих да си ходят на работа, да не губят време. А ние останахме да чакаме на място да пристигнат органите на реда, линейката. Хората от рейса си тръгнаха веднага.<br /> <br /> <strong>- Някой от тях обадил ли ви се е досега, за да ви благодари?</strong><br /> - Не. Не се е обаждал никой.<br /> <br /> <strong>- От колко години сте шофьор?</strong><br /> - Вече 34 години съм зад волана. За мене професията е всичко, хлябът на семейството ми е. Не съм си позволявал и една бира дори да пия, ако ще карам. Отговарям за хора, как така?!<br /> <br /> <strong>- Казахте семейство, имате ли деца?</strong><br /> - О, да, имам две момиченца.<br /> <br /> <strong>- Да са ви живи и здрави!</strong><br /> - Да! Дай, Боже, но едничкото, малкото, е болничко, много!...<br /> <br /> <strong>- О-о-о, съжалявам! Ако не е тайна, какъв е проблемът? Можете и да не споделяте.</strong><br /> -Не, не, ще кажа, защото ми е тежко! Аз напуснах работа от предното място, на което работих. Бях шофьор в една частна казанлъшка фирма, но се наложи да сменя работата си, защото те не ни плащаха редовно заплатите, а аз <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>трябва всеки месец да давам по 140 лева за лекарствата на болното си дете</strong></span><br /> <br /> Мелиса - така се казва по-малкото ми момиченце - страда от епилепсия и от бронхиална астма. На осем годинки е. В първи клас. Учи в едно казанлъшко училище. А 140-те лева за лекарствата й, които даваме всеки месец, са над това, което плаща Здравната каса. Така че бях принуден да оставя Казанлък, където живее семейството ми, и да дойда да работа в тая фирма за превози в Павел баня, където превозвам персонал за рехабилитационния център. Другата ми дъщеричка е здрава, в пети клас е.<br /> <br /> <strong>- Как реагираха на високия ви професионализъм, на светкавичната ви реакция хората от частната фирмата &bdquo;Рай Бесоолу&rdquo;, за която работите? Можело е да стане много страшно!...</strong><br /> - Не зная. Днес /следобед на 7 април - б.а./ имат съвещания. Може да решат нещо, нямам представа...<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> </strong><br />