На 6 април 1994 г. при приближаване на летището на руандийската столица Кигали с ракета е поразен самолетът, на който летят президентът на Руанда Жювенал Хабяримана и президентът на Бурунди Сиприен Нтарямира и те загиват. Още на следващия ден, 7 април, е убита руандийската министър-председателка Агате Увилингийимана.
Двамата президенти се връщат от среща в танзанийската столица Дар ес Салам, посветена на урегулиране на въоръжения конфликт между народностните групи хуту и тутси, живеещи в Руанда и в Бурунди. Всъщност конфликтът между двата етноса съществува от векове. Въпреки че раздвоеното общество в Руанда е относително стабилно до 70-те години на миналия век, следват две десетилетия на почти постоянни убийства на представители на двете племена в Бурунди, Руанда и Конго.<br /> <br /> Веднага след терористичния акт с убийството на президентите тръгва слух, че неговите поръчители са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между двете общности и в двете държави. Военни хуту незабавно с преврат взимат властта в Руанда и предприемат геноцид на тутсите. Изостря се и междуетническия конфликт и в Бурунди, при който загиват между 50 и 100 хиляди души.<br /> <br /> Контролираното от хуту проправителствено радио (РТЛМ &mdash; Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с насаждане на ненавист и с призиви за избиване на тутсите. По радиото се координират действията на погромаджиите, като се посочват къде има събрани тутси. Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.<br /> <br /> Извършители на кланетата в по-голямата си част са две екстремистки бойни групи на хуту - Интерахамве и Импузамугамби (около 30 000 души), за чието въоръжаване са използвани и средства от международни фондове. Но в кампанията за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи, като най-често е използвано хладно оръжие (мачете).<br /> <br /> Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. А в седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за активни превантивни действия. (Нерешителните действия ще се повторят през следващата 1995 г. при клането в югославската Сребреница.)<br /> <br /> На 9 и 10 април Белгия и Франция изпращат в Руанда войски за евакуиране на своите граждани. Европейците не оказват никаква помощ даже на тутсите, работещите в посолствата и в консулствата на западните държави.<br /> <br /> На 11 април в Руанда са избити над 2000 тутси, настанени в училище Дон Боско в столицата Кигали след евакуацията на белгийските миротворци. В манастира Сова са изклани 5000 тутси.<br /> <br /> На 21 април Международният Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.<br /> <br /> Геноцидът в Руанда се откроява като исторически значим не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западът реагира на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на геноцида, практически всички страни от цивилизования свят отказват да се намесят.<br /> <br /> Нещо повече: на 21 април Съветът за сигурност на ООН единодушно постановява да бъде изтеглен миротворческият контингент от Руанда. Обаче и служителите на ООН, и представителите на американския Държавен департамент продължават старателно да избягват термина &bdquo;геноцид&rdquo; в своите публични изказвания.<br /> <br /> На 3 май президентът Клинтън дори издава директива (Presidential Decision Directive - PDD 25) за ограничаване на участието на американски войски в миротворчески мисии на ООН. Едва на 13 май Съветът за сигурност поставя на гласуване въпроса за връщане на миротворците в Руанда, но държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт забавя гласуването с четири дни.<br /> <br /> Чак на 17 май Съветът за сигурност приема резолюция за изпращане на 5500 миротворци в зоната на конфликта, обаче това е отложено поради разногласие относно финансиране на операцията.<br /> <br /> Независимо, че Международният Червен кръст съобщава за убити вече около 500 000 души, войските на ООН не потеглят до средата на юни.<br /> <br /> При организирания геноцид в Руанда за период от 100 дни (от 6 април до средата на юли 1994 г.) по официални данни са избити около 937 000 тутси и умерени лидери на хуту. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от сегашния президент Пол Кагаме, на 4 юли влиза в столицата, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, около два милиона хуту &bdquo;геноцидери&ldquo; и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго).<br /> <br /> До началото на август 1994 г. над 1/4 от предвоенното население на Руанда е избито или избягало от страната. Мобилизирани са международни хуманитарни помощи за бежанците, но наличните запаси са недостатъчни и се разпространяват болести. Повече от 20 000 бежанци измират в холерна епидемия в лагерите.<br /> <br /> Около 130 000 души влизат в затворите в очакване на съд за участието си в геноцида. През ноември 1994 г. съгласно резолюция 955 на Съвета за сигурност на ООН в Танзания е организиран международен наказателен трибунал за Руанда. През май 1998 г. след двегодишен съдебен процес бившият премиер на Руанда се признава за виновен в организиране на геноцида и е осъден на доживотен затвор. По информация на Би Би Си от 19.9.2005 г. трибуналът осъжда 22 души и оправдава трима. Пак по това време продължава процесът над 25 обвиняеми, други 17 са очаквали съда.<br /> <br /> Бездействието на международната общност и неговите институции става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално срещу президента Бил Клинтън. Клинтън е информиран всекидневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той признава със съжаление: &bdquo;Това е най-голямата грешка на моята администрация.&ldquo; После Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост.<br /> <br /> Проявеното насилие в Руанда и паметта за него обаче продължават да вълнуват страната и региона. Преживеният ужас умиротворява страната. Сега действа споразумение между лидерите на двата етноса за избягване на всякакви форми на организирано насилие на етническа основа.<br /> <br /> <em>/По материали в интернет/</em><br /> <br />