Ивайло Калоянчев: Баща ми беше голям темерут!

<em>Ивайло с ръка на сърцето, с искрен смях и лекота надипли пред &bdquo;ШОУ&rdquo; &bdquo;реперите&rdquo; на великата си фамилия.</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Ивайло, да те питам първо какво стана с бронзовия паметник, който Георги Чапкънов трябваше да направи на баща ти в родния му Бургас, но скулпторът съобщи че &bdquo;няма пари&rdquo; за паметника на Георги Калоянчев?</strong><br /> - Всичко вече е наред. Сега му търсят място. Още се чудят дали да го сложат пред театъра или да е в Морската градина до паметника на Апостол Карамитев. Преди месец ми се обадиха от общината да ме питат за мнението ми. Дадох си го. Предпочитам паметникът да е при този на Апостол Карамитев в Морската градина.<br /> <br /> <strong>- А другият паметник в София?</strong><br /> - Този на Алеко Константинов и Бай Ганьо ли?! Нямам представа кога, какво и що ще бъде. Т.е. никой не ни е търсил, нито ни е уведомявал за него.<br /> <br /> <strong>- Започнахме този разговор, условно казано, с израза на една всенародна любов към смъртта на необикновен творец, какъвто бе баща ти. Наскоро ти преживя тежко още една &bdquo;величава смърт&rdquo; - тази на Джоко Росич. Ти, Стойко Пеев и приятели го изпратихте на коне - яздихте пред тленните останки на артиста. Затрогващо! Чия бе идеята? Никой досега не го е правил за никого в последния му път...</strong><br /> - Това е дълга история. Към Киноцентъра имаше създадена една каскадьорска група, която се занимаваше с коне. И Джоко беше много близък с нас, каскадьорите, защото и аз съм бил в тази група. Беше ни като баща.<br /> <br /> <strong>- Бил си каскадьор - кога?</strong><br /> - Да. Бях. През 1975, 76 и 77 година, до влизането ми във ВИТИЗ. Две години и половина бях в тази каскадьорска група, но съм започнал да яздя още от 1968 г., когато започнаха да снимат &bdquo;Демона на империята&rdquo;. Тогава баща ми и Джоко включително започнаха да се учат да яздят. И аз ходих с тях. Бях към 15-годишен. После снемаха &bdquo;Хан Аспарух&rdquo; и... така.<br /> <br /> И ние, от тази каскадьорска група, която Джоко много обичаше, към която и Стойко Пеев се присъедини по-късно, просто решихме да го изпратим в последния му път с езда, на конете, които той също много обичаше. Отначало началник на тази каскадьорска група беше Димитър Клявков. Бяхме още аз, Йордан Захариев, който все още се занимава с това в Киноцентъра, Сашо Методиев... Правили сме каскади във филмите. Беше едно много хубаво време. Много обичахме Джоко, той също ни обичаше много. Снимаше много с коне и в България, и в Унгария. Целият му живот може да се каже, че мина на коне и защо да не го изпратим на коне?<br /> <br /> <strong>- Баща ти си замина, преди да навърши 88 години - на 18 декември 2012-а, а само ден след рождения му ден, който е на 13 януари, ти &bdquo;влезе в кожата му&rdquo; и игра неговата коронна роля на Ганьо Балкански в постановка на Сатирата. Какво преживя в оня миг?</strong><br /> - Не може да се опише! Аз играя Бай Ганьо още преди да почине баща ми, но точно на тази дата, мои близки ми казаха, че са усетили по време на представлението, че... все едно той го играе! И майка ми каза същото тогава! И тя е имала чувството, че татко играе Бай Ганьо. А татко им каза веднъж: &bdquo;Ти може да го играеш по-хубаво от мене, може и по-лошо от мене да го изиграеш, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>но като мене не можеш!&rdquo;</strong></span><br /> <br /> Аз съм друг човек и никога не съм се мъчил да го имитирам, да се сравнявам с него, макар че хората неминуемо те сравняват.<br /> <br /> <strong>- Кой от семейството реши да следваш във ВИТИЗ?</strong><br /> - Никой, аз от дете съм влюбен в тая професия! Стоя в театъра от дете, там израснах. Бягах от училище, за да ходя да гледам репетициите в театъра. Сутрин от девет часа започваха - и аз съм там. Най-интересно ми беше как от нищо става нещо. От една гола сцена, па после декори, па после музика, па после костюми и о-о-опа - става &bdquo;нещото&rdquo;! Завърших през 1981 г. ВИТИЗ. После бях три години по разпределение в Толбухин /Добрич/. А от 1984 до 2000 г. бях в Сатиричния театър. После прекъснах с професията до 2011 г., когато отново се върнах в Сатирата.<br /> <br /> <strong>- С баща си сте играли много на една сцена, Калоянчев-старши е обичал да прави луди номера на колегите си, сещаш ли се някои от тях?</strong><br /> - Пропускаш нещо важно: На него всичко си му личеше и го усещаха още като намисли нещо да прави - очите му почваха да се смеят, почваха направо да присвяткват. Но най-смешното беше, когато той импровизира, когато сам още не знае, че замисля номер, а номерът става, без той да го иска и да го планира. Тогава е безумното смешно!<br /> <strong><br /> - Може ли да &bdquo;подкрепиш&rdquo; с пример?</strong><br /> - О-о-о, номера негови - колкото искаш! Разказа ми го Хиндо Касимов. Играят в Сатиричния &bdquo;Свинските опашчици&rdquo;- прословут спектакъл. Хубаво, ама имат участие и в цирка, в стария цирк - още не е изгорял. За първата част в цирка - пее Салавьов Седой. За втората част трябва да играят Нейчо Попов, Бог да го прости, баща ми и Парцалев. И те, които имат преди това представление в Сатиричния театър на &bdquo;Свинските опашчици&rdquo;- късо представление е, и трябва набързо да отидат за втората част в цирка за участието си. Декорът в постановката е следният: <br /> <br /> Три пана от трите страни на сцената оформят стените на стая. Вътре в стаята са Нейчо Попов, Хиндо Касимов и Георги Парцалев. Играят. Хвърлят на една маса ези-тура да видят кой ще отиде в затвора - такава е сцената им. Обаче вземат та се &bdquo;заиграват&rdquo; много с хвърлянето на монетата. Баща ми, който е зад кулисите в момента, гледа, че времето тече, а ония и хабер нямат да приключват със заиграването на сцената с &bdquo;язи-тура&rdquo;. &bdquo;Язи-тура, язи-тура. Тоя хвърля, оня хвърля&rdquo; - разказва ми Хиндо Касимов, който в един миг направо се втрещява от това, което очите му виждат. Хиндо разправяше: &bdquo;Както върви сцената, и изведнъж главата на Калата се показва изпод едното пано. Излиза отдолу, като лалугер, направо изпод стената на стаята и вика: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;Салавьов Седой ще свърши!&rdquo;</strong></span><br /> <br /> . Дърпа се назад главата му и... се скрива&rdquo;. На това място Хиндо Касимов, който изобщо не е в час за какъв Соловьов Седой иде реч и защо главата на Калата се явява &bdquo;под стената на стаята&rdquo; и ги ръси едни ни в клин, ни в ръкав - избухва в смях. Залива се от смях. Неконтролируемо. Публиката чула и видяла това и тя прихва. Залата се тресе от смях. Не млъква. Обаче ония двамата - Нейчо и Парцалев, знаят за какво става дума. Знаят, че първата част с песните на Соловьов Седой в цирка е на привършване и те ще трябва вече да тичат дотам, за да се включат в програмата на втората част, но... няма как да го кажат на Хиндо Касимов, че и той да побърза с импровизациите си и да не се заиграва повече с времето им. А сега и тоя кикот на публиката още &bdquo;краде&rdquo; от времето им. И какво прави баща ми? <br /> <br /> Явно ядосан и на Хиндо, и на публиката за смеха - че още време минава, провира за втори път главата си &bdquo;изпод стената&rdquo; и се изцепва отново: &rdquo;Няма време! Ще свърши! О-о-о-о-ня ще свърши. Соловьов Седой вече свършва! Ясно?!&rdquo;. И пак си скрива главата изпод стената. Нова взривна вълна от смях в залата. Хиндо Касимов е отново втрещен, но от комичната гледка пак изригва в смях. Процесът е неуправляем. Соловьов Седой, а?... /смях - б.а./ Ей такива шантави неща колкото искаш у баща ми!<br /> <br /> <strong>- А вкъщи правил ли ви е подобни неволни, &bdquo;органични изпълнения&rdquo;?</strong><br /> - О, не! Вкъщи?! Той - темерут човек! Голям темерут беше! Мислеха си, че като го поканят на гости &ndash; ще умрат от смях с него. Нищо подобно! Няма такова нещо. Не знаят кого са поканили. Много скучен. Темерут човек. Вкъщи <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>по-скучен човек от него нямаше!<br /> </strong></span><br /> Седи. Гледа телевизия. Учи ролята си. Няма го. Той си бърбори сам нещо. Но стъпи ли на сцената - изведнъж се преобразява!<br /> <br /> <strong>- Случвало ли се е да те удари?</strong><br /> - В живота си ми се е случвало той да ме удари само един път. И то като дете. Бяха ме набили едни деца и отидох да му се жалвам, а той ми шатна един шамар и вика: &bdquo;Като те бият, ще биеш и ти!&rdquo;. А после на събранието на блока бяха казали, че родителите учели децата си да бият /смях/.<br /> <br /> <strong>- Цялото възпитание на теб и брат ти Явор е падало на ръцете на майка ти Валя. Как се справяха с вас?</strong><br /> - Ами, трудно! Бях много палаво дене. С първата ми братовчедка Еделина Кънева &ndash; примата на оперетата, имаме една дива история като деца. Майка ми и леля ми са в Лозенец, на балкона седнали и си пият кафенцето. Дали са ни количката с брат ми, който е 11 години по-малък от мене - да го разхождаме с братовчедка ми из гората. И както си и пят кафенцето, слушат, ама много време слушат вече как реве, та се дере, някакво дете. И майка ми вика на леля: &bdquo;Абе, коя е тая майка? Може ли толкова време да си остави детенцето да плаче, горкото?! Що за майка е тая?&rdquo;. Онова реве та се къса! Не издържат и тръгват да видят какво става. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И що да видят? </strong></span><br /> <br /> Брат ми &ndash; в гората, на земята, в тревата &ndash; той реве. А ние с братовчедка ми Еделина, като ни дадоха количката с брат ми, извадихме го от нея и го турихме на земята в една трева. Качих аз Еделина в количката и взех нея да возя, да я тикам из гората, а сме големи &ndash; хукнали с тая количка и зарязали бебето!...<br /> <br /> <strong>- Биха ли те после?</strong><br /> - О, не са ме били! Все с доброто гледаха, ама аз бях буен. Бях и много лош ученик. Какво ли не съм правил!...<br /> <br /> <strong>- Какво?</strong><br /> - Ами, каквото можеш да се сетиш, съм го правил! Не съм ходил на училище. Поправял съм си бележника, фалшифицирах го. Например, в десети клас, в края на януари, имах 11 двойки за първия срок. Викам си: С тия единайсет двойки никаква ваканция няма да видя!... И реших да си направя друг бележник. Едно време в училище - първият ти бележник е оригинален. Но ако загубиш първия, на втория бележник се слагаше марка от 1 лев. Залепяше се горе на бележника, което значеше, че е дубликат. <br /> <br /> Но, ако загубиш и него - на третия бележник - пак същото. По нищо вторият бележник не се отличава от третия. Все дубликати. И... аз загубих оригиналния, &bdquo;загубих&rdquo; и втория. И като си направих трети, вече си имах два бележника - два дубликата. Та, във втория дубликат дадох на една съученичка да ми напише хубави оценки, а аз си написах само две двойки. Не 11, които имах и бяха в бележника, който скрих, а две двойки си написах, защото някак по математика, примерно, да имам тройка не върви - щяха да се усъмнят в къщи. По математиката, ама никак ме нямаше - ще бие на очи. И... вече към края на ваканцията, се случи следното: Имах една учителка по история, Шивачева - беше много близка със Стоянка Мутафова. Двете се срещнали и Шивачева й рекла: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;Как са Калоянчеви с единайсетте двойки?&rdquo; </strong></span><br /> <br /> Пък Стояна взела, че казала за двойките ми на нашите. <br /> Прибирам се вкъщи. И още като влизам, веднага чатнах каква е работата, &lsquo;щото цялото семейство у дома, барабар с вуйчо ми. Влизам, а те в един глас: &bdquo;Нещо да кажеш?!&rdquo;. И ме гледат страшно, изотдолу. Вуйчо ми - два метра висок, як мъжага, национален състезател по баскетбол - Георги Кънев от Казанлък, Бог да го прости - имах му страха. И татко вика: &bdquo;Ей ся с вуйчо ти ша са разправяш!&rdquo;. Викам си на акъла: &bdquo;Ей ся ша ям кютека! Няма начин!&rdquo;.<br /> <br /> Изнизаха се от стаята, набързо излязоха всички и... това няма да го забравя никога, останахме само двамата. Ама, има една подробност, понеже навремето и вуйчо е бил лош ученик, и има опит, та все той ми проверяваше бележника и този фалшивият го бе гледал, когато в началото на ваканцията му го дадох да го провери. Гледа го, въртя го в ръцете си и... го &bdquo;одобри&rdquo;. Търсеше разни трикове, да не е фалшифициран. А сега?! Като се разбра, като се оказа, че имам не две, а 11 двойки и бях вече готов да &bdquo;ям кютека&rdquo;?!... Той ме гледа, гледа изпитателно, страшно, и само ми зададе един единствен въпрос: &rdquo;Абе..., как го направи?&rdquo;. Демек, как съм го фалшифицирал тоя бележник, тъй майсторски, че и той не познал. Викам му: &bdquo;Вуйчо ще ти кажа&rdquo;. И му разправих. Ей тогава вече ме пратиха да живея при него.<br /> <br /> <strong>- Как така те пратиха да живееш при него?!</strong><br /> - Така. За да ме превъзпита! <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Татко вдигна ръце от мен. Майка &ndash; също</strong></span><br /> <br /> Абе, нашите не можеха да се оправят с мене! И тогава ме преместиха да живея у вуйчови, пак в София, но на друго място. При тях завърших гимназия. Той ме изпитваше всеки ден. Сутрин отива на тренировка и се връща на обяд. И тогава започваше зора. Но не искаше с мои думи да му разказвам урока, &lsquo;щото това дето съм му го казвал, не го пишело в учебника, а държеше в ръцете си учебника и следеше дума по дума от него дали му казвам каквото там пише. Дотам ме докара, че взех да уча наизуст, да зубря уроците /смее се/.<br /> <br /> <strong>- Сещаш ли се как реагира баща ти, когато първия път реши да се жениш?</strong><br /> - Прие го... нормално. Но в момента, в който тръгнахме за гражданското, ми вика: &bdquo;Има още време! Помисли, ако искаш да се откажеш - сега е моментът!&rdquo;.<br /> <strong><br /> - Нима?</strong><br /> - Да, това ми каза!<br /> <br /> <strong>- А вторият брак?</strong><br /> - С първата си жена живях 7 години. С втората много дълго време живяхме без брак. Втория ми син се роди без брак и след това се оженихме - през 1987 г. <br /> <br /> <strong>- Имаш трима синове - двама твои и един доведен - на какво ги учиш, какво би искал да им кажеш?</strong><br /> - Да вървят по пътя си с високо вдигнато чело, с чест. Учил съм ги на трудолюбие. Работа, работа и... това е. Да не се плашат от нея. Да не са привилегировани. Да го няма лафа: &bdquo;Тая работа не е за мене!&rdquo;. Няма срамна работа! Единственото условие е честност. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Ако се наложи &ndash; ще копаеш, ще чистиш, кенефите ще миеш</strong></span><br /> <br /> Но да си стоиш в къщи и да чакаш да ти капне в устата? - Не! И работят момчетата. Не са от тия, мързеливите. Единият, Валентин, учи за летец в Лондон вече трета година е там. Ще става пилот в гражданската авиация.<br /> <br /> <strong>- Къде точно учи?</strong><br /> - О-о-о, виж, не знам! Всеки път питам и всеки път ми казват, а аз всеки път забравям. И пак питам, и пак ми казват, и вече ме е срам да питам, &lsquo;щото ми викат: &bdquo;Как може да не запомниш? Ти не се интересуваш от детето!&rdquo;. Ама не е така! Забравям! Все ми е тая! Нали учи!? <br /> <br /> Майка му се занимава, тя ги знае. При него е в Лондон. Започна работа там. И Ивайло е в Лондон, доведеният ми син. Той е танцьор, завърши хореография. Другият ми син &ndash; Георги, е компютърен специалист. Аз от компютри нищо не разбирам. А на всичкото отгоре, пък от самолети ме е много страх. Ужас! Много трудно летя, много трудно! Страх ме е и за другите като летят, а за мене - най-много. Всеки път като тръгна да летя, се прощавам. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Прощавам се с близките си, с приятели. Ритуално</strong></span><br /> <br /> Трогателно. Сбогувам се с тях. Нареждам. Прощавам се... Страшна работа! А кацна ли - берекет версин! Много съм щастлив. Докато кацне самолетът, преживявам. Побърках се направо, като разбрах, че синът ми ще учи за пилот, ама какво можеш да кажеш, детето ти като иска това? Абе, много се притеснявам! Но с майка си като са в Лондон - по-лесно ни е така с издръжката му. Аз с тукашната заплата, която вземам, не мога да издържам студент в Англия.<br /> <br /> <strong>- А как издържа семейството си 11 години, в които се е наложило да работиш като сараф в чейндж-бюро?</strong><br /> - През 2000 г. напуснах театъра и се върнах през 2011 в него. Наложи се да сменя работата си по обясними причини...<br /> <br /> <strong>- Като актьор, как гледаш на този акт?</strong><br /> - Всяко едно действие в чейндж-бюрото си е едно актьорско изпълнение. Трябва да убедиш клиента, че това е най-удобният момент; че купува на най-ниски цени, че е попаднал на точното място... И ако ти това не можеш да го направиш, той отива отсреща, в другото сарафско бюро. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Опитваха се да ни &bdquo;премятат&rdquo; всеки ден</strong></span><br /> <br /> &bdquo;Театър&rdquo;: &bdquo;Абе, купих ги - вика - оттука, тия фалшивите!...&rdquo;. &bdquo;Как така си ги купил оттука, бе?&rdquo;. А оня: &bdquo;Не, бе, от тука са!&rdquo;. Прави се на тарикат. <br /> <br /> Непрекъснато се опитват да те прецакат. Ако мине номерът. А пък вземеш ли нова касиерка - целият контингент мошеници в квартала се изрежда да я пробва с номерата си. Безброй похвати има, безброй мошеничества! Най-различни. Примерно сменя 600 долара и вътре - една фалшива банкнота. Най-различни номера!...<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> </strong><br />