„Ад“-ското невежество на Дан Браун
Или защо подземният „шифър“ на църквата „Св. София“ в Истанбул е само писателска измислица
София, България
18 Март 2014, 15:03
74764 прочита
0 коментара
Благодарение на прочутия американски писател на трилъри Дан Браун музеят „Св. София“ в Истанбул спечели още по-голяма популярност. Това се дължи на откритията, свързани с подземни цистерни и тунели, които авторът на „Шифърът на Леонардо“ разкрива в своята най-нова книга „Ад“. Въпреки че турски екип, начело с режисьора Гюксел Гюленсой, работи по този проект от 15 години, в медиите не му се дава голяма гласност. Така информацията за подземните тайни на „Св. София“ в книгата създава нов и различен поглед върху вековната сграда и шанс за привличане на още туристи.
<div style="margin: 0cm 0cm 10pt">В интервю за списание „Бизнесуик“ Дан Браун твърди, че дълго време е проучвал различни източници и затова „Ад“ му е отнел 2 години. Най-вероятно в описанието си за Истанбул и „Св. София“ той се позовава и на своето посещение в мегаполиса през 2009 г. Тогава писателят е дошъл специално за представянето на книгата си „Изгубеният символ“ и направил обиколен тур със Серхан Гюнгьор – официално лице на туристическа агенция. В сайта на турския вестник „Хюриет“ Серхан разказва, че с Дан Браун са посетили историческата част на Истанбул, включително „Св. София“, както и цистерна „Базилика“.</div>
<div>Въпреки това писателят явно не е проумял истинската същност на „Св. София“ и нейното място в миналото като главна църква в целия християнски Изток. Разказът за храма в „Ад“ е твърде кратък и в него се вижда повърхностно проучване. В началото на книгата си Дан Браун е написал, че всички исторически данни, които са посочени вътре, са напълно реални. За съжаление, някои неверни факти за „Св. София“, които ще заблудят голяма част от читателите му, доказват друго.<br />
<img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 1_4.jpg" vspace="15" align="baseline" width="520" height="325" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 1_4.jpg" /></div>
<div>В описанието си за музея авторът започва с историята на сградата: <em>„…“Св. София“ била източноправославна църква до 1204 г., когато Енрико Дандоло и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превзели града и я превърнали в католическа катедрала. През петнайсети век, след завладяването на Константинопол от султан Мехмед Завоевателя, станала джамия...“. </em>Само че Браун пропуска частта, в която през 1261 г. византийските императори отново си връщат както Константинопол, така и „Св. София“ . До завземането от османците през 1453 г. тя си остава византийска православна църква, с изключение на периода от 1451-1452 г., когато по времето на император Константин XII Драгаш е сключена уния и е отслужена католическа меса в храма. С написаното в книгата всеки не толкова запознат читател веднага ще помисли, че повече от 200 години католиците са държали в подчинение църквата и града.</div>
<div>Ако наистина „Св. София“ бе останала католическа катедрала до превръщането си в джамия, както е намекнато в „Ад“, днес светът нямаше да се възхищава на известната мозайка „Дейсис“ (в превод от гръцки „Молитва“), която е определена като шедьовър на византийското изкуство. По времето на Палеолозите – последната византийска династия, която си връща Константинопол от латинците, освен „Дейсис“, в „Св. София“ е изработена и мозайка на Йоан VПалеолог, а също е реставрирана тази на Христос Пантократор в купола, която днес е изчезнала.</div>
<div><br />
По-нататък Дан Браун продължава с невярната информация. В книгата познатият ни герой – харвардският професор Робърт Лангдън, описва влизането си в „Св. София“, воден от местен служител. Според сюжета те влизат от страната на османския външен фонтан в южната част на двора. Изглежда авторът е объркал входа и изхода за туристи в музея: „<em>Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата – три дълбоки арки с тежки бронзови врати.</em>“. Всеки, който е посещавал музея, е наясно, че туристите влизат именно през западния вход и излизат през южните врати или „Преддверието на войните“, намиращо се в края на нартекса. Не случайно в това преддверие е поставено огледало срещу излизащите туристи, което отразява мозайката със Св. Богородица, Константин Велики и Юстиниан I. Огледалото кара туристите да се обърнат и да разгледат мозаечните изображения.</div>
<div><br />
Недопустимо е, че американският автор посочва, че героите влизат първо в нартекса на „Св. София“, след което преминават през екзонартекса. Една проста справка в интернет на думата „екзонартекс“ ще покаже, че представлява външно преддверие в църква. Безумно е написаното в „Ад“, че посетителят влиза в нартекса (вътрешно преддверие), а екзонартексът (външното преддверие) води до централния кораб (неф) на „Св. София“. Тук проличава пренебрежението към определената архитектурна подредба в православните църкви, която се спазва от векове. Може би точно тук е мястото да отбележим, че самият Дан Браун показва „Ад“-ско невежество при представянето на книгата си във Флоренция миналата година, когато с изненада разбира за съществуването на източноправославната религия, която изповядват над 300 млн. души по света…</div>
<div><img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 2_3.jpg" vspace="15" align="baseline" width="520" height="390" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 2_3.jpg" /><br />
Но нека отново се върнем на неговото второ „Аз“ - проф. Лангдън, и другите му спътници, които минават през „Императорската порта“ в „Св. София“ – или най-голямата от трите централни врати в нартекса. Според служителя на музея, който е в ролята на техен водач, по принцип туристите не влизат през нея. Снимката по-долу, направена в един обичаен ден за музея, показва точно обратното.</div>
<div><br />
Всички споменати грешни факти дотук за „Св. София“ в книгата обаче бледнеят пред това, което Дан Браун е написал за размерите на сградата и тяхната цел. Чрез проф. Лангдън той твърди, че подобно на другите християнски храмове, „Св. София“ е построена толкова голяма, за да всява страх и подчинение у посетителя, той да се чувства нищожно малък и съответно далеч от Бог. Дан Браун определя църквата като <em>„един вид шокова терапия за богомолците</em>“, според него „…<em>егото им биваше изтрито, материалните им тела и значението им се свиваха до размерите на прашинка пред лицето на Бог…“. </em>Изглежда целта на тези думи е да оставят читателя с впечатлението, че „Св. София“, заедно с останалите големи и известни катедрали, например „Св. Петър“ и „Нотр Дам“, участват в един грандиозен замисъл на Църквата, който иска да манипулира обществото и да го държи в страх.</div>
<div>Размерите на „Св. София“ безспорно са изумителни – 7570 кв. м., а разстоянието от пода до купола е около 56 м. Когато е построена през 537 г. от император Юстиниан I (527-565 г.), била най-голямата църква в продължение на дълги години до построяването на „Нотр Дам дьо Пари“ („Св. Богородица“ в Париж). Всеки посетител, който прекрачи прага на централния кораб, остава поразен от големината и най-вече от разпределението на светлината в това огромно пространство.<br />
</div>
<div>За разлика от други величествени катедрали, които се отличават със своята строгост както отвън, така и отвътре, в „Св. София“ умело са съчетани просторът с атмосферата на мир и покой. Това се дължи на светлината, която прониква през всичките 91 прозореца, и разстилаща се в милионите кубчета на мозайките вътре. По този начин вътрешното пространство се разпръсва и създава у посетителя чувство за нематериалност. Противно на написаното от Дан Браун – тук всеки се чувства още по-близо до Бог. Когато е била църква, през нощта множество от полилеи, лампички, свещи и свещници оставяли същото усещане.</div>
<div><br />
Не случайно през годините някои учени като Томас Уитмор са правили задълбочени проучвания върху светлината в „Св. София“, тъй като са били възхитени от разнообразните форми, които слънчевите лъчи придавали през прозорците.</div>
<div>Ако си представим как би изглеждала „Св. София“ отвътре без шумните тълпи от туристи, с милионите златни мозайки, които днес са заменени от боя, с многобройните канделабри, както подобава на християнски храм, ще разберем нейният истински замисъл. Целта на архитектите на храма била да създадат у посетителите, освен възхищение и преклонение към Бог, но и душевно спокойствие. Така се оказва, че Дан Браун целенасочено заблуждава читателите си в обратното. Може би за него е невъзможно да усети православната вяра и нейната архитектура, чиито символ винаги ще си остане „Св. София“.</div>
<div><br />
Легендарният американски писател Марк Твен пък изпитва пълно безразличие при посещението си. В книгата си „Глупаци в чужбина“ той описва „Св. София“ по времето, когато все още е била джамия. Освен, че нищо в храма не трогва писателя, за него тя е грозна и мръсна, дори я определя като „<em>най-запуснатият хамбар в целия езически свят</em>“. Въпреки че двамата световноизвестни американци стъпват в „Св. София“ по различно време и в различно състояние на сградата, те остават далече от нейната духовна атмосфера.</div>
<div><img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 3_2.jpg" vspace="15" align="left" width="300" height="400" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 3_2.jpg" /><br />
Руският писател Александър Милюков, живял през XIX в. също като Марк Твен, обаче остава дълбоко възхитен от вътрешността на храма. И той като бащата на Том Сойер я посещава, когато е служила на исляма. Но освен мюсюлманските молитвени килимчета и тълпите от вярващи, Милюков вижда красотата и усеща духовното спокойствие, което излъчва. За него „Св. София“ е като природата – велика, но успокояваща и най-вече достъпна за всички религиозни различия. Както светът е събрал под небето различни вярващи, така и „Св. София“ може да бъде дом за всички вероизповедания, тъй като в нея богомолците намират своето убежище – Бог. Доказват го православните, католиците и мюсюлманите, които векове наред са търсили своя подслон чрез молитвите си под величествения ѝ купол. Това чувство се дължи именно на светлината и топлината, която обгръща вътрешността на „Св. София“, а всички ние знаем, че Бог е светлина. Руският писател, за разлика от Марк Твен и Дан Браун, осъзнава същността на някогашната главна православна църква на Изтока и дава най-истинското описание пред света за нея.<br />
</div>
<div>Несъмнено милиони читатели на „Ад“ ще повярват на безумните и погрешни факти, свързани с музея „Св. София“. Дори в Истанбул вече се организират специални екскурзии, които развеждат туристите по местата, на които проф. Робърт Лангдън преминава в книгата. В тях, естествено, е включена и „Св. София“, въпреки че героят на Дан Браун стига едва до южната галерия, без да обърне внимание на никоя от мозайките, намиращи се там. За жалост писателят не е успял да разкрие истинската „Св. София“, която би заинтригувала много повече публиката.</div>
<div><br />
Но ако си позволим да перифразираме френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр, който в пиесата си „При закрити врати“ казва: „Адът – това са другите…“, ще възкликнем: „Адът – това е „Ад“!“ После ще затворим книгата и ще отворим вратите на „Св. София“… <br />
<strong>ДИАНА МАТЕЕВА</strong></div>
Последвайте ни
0 Коментара: