Съдбата на „сървайвъра” Красимир Симеонов - незаконно роден, израснал по домовете в страната, е повече от потресна. На 17 години, след тежък рахит, слаб, беззащитен и болен, той е изведен от дома за сираци и е оставен сам да оцелява под открито небе, каквато всъщност е съдбата на младежите без близки и без стотинка в джоба. Повод наш репортер да се срещне с многострадалеца и да разкрие шокиращата му драма стана Радка Йовчева от старозагорското село Калояновец, а причина - драматичния живот на 34-годишния Красимир, който е истински наръчник за оцеляване, но без кражби и престъпления, а с честност, подкрепа, труд и... ужасяващо смирение.
<br /> На християнския празник Св. Константин и Елена през 1979 година, едно новородено бебе е оставено в кошница и изхвърлено в кофа за боклук в Стара Загора. Откриват го случайно. Чудо! Бебето е още живо! Не е особен проблем за милиционерите набързо да открият и майката, която го е пръкнала и хвърлила в кофата. Бебето е незаконно родено от трета бременност на Румяна Симеонова, с баща - неизвестен. Дават му името Красимир. Оставят го в дома за деца в старозагорското село Сладък Кладенец до седмата му годинка. После го местят по домовете. На 17 години е аут от тях. Преди това учи в СПТУ. Взема тапия с Отличен 5.50 за работник-животновъд и зайцевъд. <br /> <br /> От детските си години в домовете Краси има тежки спомени: срещу най-малкото провинение &ndash; <br /> <br /> <strong>лишаване от храна, глад и ... бой &bdquo;на корем&rdquo;<br /> </strong><br /> &bdquo;Не съм се и надявал да оцелея дотука, ама на - прехвърлих Христовата възраст. Благодаря на Бога, жив съм още! И понеже съм силно вярващ - православен християнин съм, ще кажа, че аз тука, на Земята, досега съм минал през Ада. Да, през Ада! Не знам какво ме очаква напред, ама каквото и да е то, пак ще благодаря на Господ, че ме подлага на изпитания&rdquo;, кръсти се Красимир. <br /> <br /> Оказва се, в Калояновец няма човек, който да не го познава. На мнозина работи в градините. Дават му по някое левче за къртовския труд. Тогава си похапва и готвено. Но идва зима. Задава се &bdquo;студ на кутийки и глад на фунийки&rdquo;. Пак - същия ужас. Няма работа по градините. Как ще се оцелява отново? От 2 месеца той е малко по-спокоен, по-обнадежден, защото най-после има светлинка в тунела: минал е през заветния ТЕЛК за първи път в живота си. Чакал е за комисията повече от година, откакто подали документите. Трябвало е още като дете да го инвалидизират поради тежките му болести, но е нямало кой да действа. От документите в досието на Красимир в кметството на с. Калояновец, става ясно, че той е прекарал тежък рахит още като дете. Има и други заболявания. Преживял е и операция като бебе, белязала завинаги гърдите му с огромен белег - Красимир разкопчава ризата си и го показва на репортера на &bdquo;ШОУ&rdquo;. Очевидно някъде из &bdquo;митарствата&rdquo; по домовете в страната са се затрили документите за операцията и епикризата му, ако е дадена?! Въпреки теглото си днес, което не надхвърля 45 кг., Красимир трябва да работи по градините на хората, защото само това може. От ТЕЛК-а му дават 70 % инвалидност, но ако имаше поне още 1 % отгоре - щеше да му се полага инвалидна пенсия. Сега такава няма. Но пък от социалните му отпускат месечна помощ от 80 лв. и отопление за тази зима, което за него си е истински &bdquo;рай&rdquo;. За първи път, откакто е роден, ще му е топло през зимата. А да се стигне дотук, Радка Йовчева, която е старши-специалист обществено обслужване в калояновското кметство, години ходи с нещастника по мъките. Чука от врата на врата по институциите, подготвя документи му, пита, разпитва, проверява, настоява... <br /> <br /> <strong>&bdquo;Не зная как той изобщо още е жив! </strong><br /> <br /> Много страшни неща преживя Красимир! Имаше години и зими, в които просто оцеляваше по чудо. Болен. Няма пари да се лекува. Търпи. Няма къшей хляб, няма отопление, няма от никъде и една стотинка, освен ако някой не му подаде левче от жалост. Спеше в една барака до кметството, в която и куче да вържеш, няма да стои - без врата, с потрошени стени и прозорци, подът - гол цимент. Лежеше на един изхвърлен стар диван. Всяка сутрин съм му носила по 4 намазани филийки за през деня. Казва ми само дали иска с лютеница да са или с нещо друго. Чака ме сутрин. Взема сандвичите. Редувахме се с жени от селото да му носим филийките. По това време му подадоха ръка и от църковното настоятелство, особено бившата учителка Желка Райчева - председател на настоятелството. Дрехи, хайде, някой ще му даде и обувки - големи, малки, които станат, ама другото - хляба?! Тогава Красимир помоли да го откарат в приюта в Нови Хан при отец Иван, иначе дотогава много години живя в тази барака, но беше вече непоносимо. От църковното настоятелство събраха парички и с такси го закараха до Нови хан&rdquo;, пояснява пред репортера ни Радка Йовчева. <br /> <br /> Отец Иван го посреща. Приютява го. Разбира, че той има тапия за животновъд и го праща в кошарата при стадо овце. Мястото е в полето на два километра от приюта. Зима е, овцете се агнят. Стадото е над 100 глави добитък. Трябва да се хранят, да им се рине, да се обагнят, да не се зяноса агънце. Още двама младежи от приюта работят с него. Помни само първите им имена - Тошко и Иван - по-малки от него, но яки. Всички спят в един фургон на полето, където са овцете. Единият от тях &ndash; Иван, все бил недоволен и започнал да го бие. &bdquo;С юмруци, с ритници в корема, със синджир ме биеше по гърба и бъбреците. Целият бях насиняван, с рани по гърба от синджира. Оплаках се на отец Иван един път. Той привика побойника и му каза: &bdquo;Ако само още един път посегнеш на Красимир, ще те изгоня от тука!&rdquo;. Той обаче не се стресна и продължи да ме бие. Не мога всеки път да ходя да се оплаквам, защото отец Иван все по задачи ходи и го няма, а ние сме на 2 километра от манастира, работим. Кога и как да се оплача? На кого? Един път бях пак бит, мокър до кости от снега, жаден - от мръсната река съм пил вода. А оня Иван ме заплашваше. Заканваше се: Викаше ми: <br /> <br /> <strong>&bdquo;Ти сега си тука и тук ще умреш при нас!&rdquo; </strong><br /> <br /> От побоищата не можех да вървя в права посока, краката ме боляха, залитах. На една страна вървях. Тошко по ме жалеше, ама тоя Иван много ме биеше!... 9 месеца изкарах само в Нови хан. Бях изтощен от побоищата. Успях обаче по един телефон, който ми дадоха, да се обадя до църковното настоятелство в Калояновец и да потърся помощ. И, слава на Бога - дойдоха да ме приберат. Бях много щастлив, че се връщам&rdquo;, нарежда за патилата си Красимир. <br /> <br /> След завръщането му в Калояновец, го настаняват в стая в апартамент от единствения жилищен блок в селото. Веднъж Красимир е бил вече там, когато го приели в селото след дома, заедно с други младежи от домове, но те го тормозели системно и затова той тихомълком се изнесъл и се самонастанил в бараката край кметството. Местенцето било спасение от агресията им. Днес в този апартамент във всяка от стаите са настанени трима младежи и едно момиче - също самотници, израснали по домовете в страната. <br /> <br /> След завръщането на Красимир на помощ идват добри хора от селото, и особено две семейства - Йовчеви и Михови, които го подкрепят. Гласуват му пълно доверие и не го изоставят. Той е убеден, че дължи оцеляването си дотук, особено последния път след боя до безсъзнание, на истинско Божие чудо. Преживял го е на полето край Нови хан. След като за пореден път е налаган с юмруци, ритници и &bdquo;дежурния&rdquo; метален синджир, Краси изпаднал в несвяст. Не знаел колко е лежал по корем, но в едни миг отворил очи и...: &bdquo;Тогава видях - небето се отвори! Разцепи се на две. Изведнъж почувствах голяма топлина върху гърба си - слизаше от главата ми към кръста. Гледах нагоре. И една бяла, ама много бяла, по-бяла и от сняг светлина излизаше от небето. Тогава чух глас: <br /> <br /> <strong>&bdquo;Ти не си за тук! Бъди готов, аз ще те изведа!&rdquo;</strong><br /> <br /> И, както бях се надигнал от земята, защото бях по корем паднал от боя, само свих коленете си, вдигнах ръце към небето и рекох: &bdquo;Благодаря ти, майко Божия!&rdquo;. Благодарих за изпитанието и за това, че Господ ме вдигна и ми даде сила. Почувствах тази сила от топлината по гърба ми, която тръгна в мига, когато видях отворено небето и бялата светлина от там&rdquo;, разказва развълнуван Красимир и допълва, че още два пъти в живота си - преди този случай и след него - е виждал необясними явления, които смята за Божи знамения и отговор на молитвите му. Преди години хора от Калояновец го взели на колективна екскурзия до Бачковския манастир и като отишъл до иконата на Богородица, тя му се... усмихнала! А преди седмица пак го взели добри хора от селото и го завели до манастира в Кабиле край Ямбол: &bdquo;И както се молех пред иконата на Света Богородица в църквата на манастира и благодарях за ТЕЛК-а и хората, които ми помагаха, изведнъж излезе от иконата една бяла светлина. Взе да се увеличава тази много, много ярка, бяла светлина и тръгна към мене. Дойде до мен. Много радостен се почувствах, но се вцепених от почуда. После светлината ба-а-авничко се отдръпна и тръгна назад към иконата. Влезе в нея. Продължих молитвата си, която бях прекъснал, и рекох: &bdquo;Благодаря ти, небесна майко! Благодаря ти Света Богородице! Благодаря ти за изпитанията, на които ме подлагаш и всичко, което ми се случва - и хубавото, и лошото. Благослови.../взех да ги изреждам по имена всичките хора, които са ми помагали да оцелея до сега/ и после рекох: И за лошото ти благодаря, Света Богородице, и за лошото, защото след него се чувствам победител!&rdquo;, завършва своята изповед истинският &bdquo;сървайвър&rdquo; Краси. <br /> <br /> <br /> <strong>Керка ХУБЕНОВА</strong><br />