На 2.3.1943 г. правителствено постановление разпорежда в съответствие със споразумение с германските власти 20 000 евреи от новите земи да бъдат изселени. С още 5 постановления от същата дата се уреждат организационни и технически въпроси, свързани с изселването.
От 4 до 10 март евреите от Беломорска Тракия са вдигнати още по тъмно от домовете им с малко ръчен багаж, като ги лъжат, че ги изселват в старите предели на България. Евреите от Драма, Серес, Кавала, Зиляхово, Саръ Шабан и от остров Тасос са изпратени във временен етапен лагер в Горна Джумая. Депортираните евреи от Ксанти, Гюмюрджина и Деде Агач са настанени на лагер в Дупница.
Антиеврейско законодателство
Това е крайният резултат от последователния многогодишен натиск на Германия върху българските власти за „окончателно решаване на еврейския въпрос“.
Хронологията на натиска обхваща две години. През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да сe включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България.
Следва Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941 г.) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942 г.).
Двата антиеврейски закона и подзаконови актове до голяма степен следват по-ранни подобни норми от Румъния, Унгария и Франция.
Съгласно антиеврейското законодателство:
• смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално);
• има забрани за упражняване на определени професии и притежаване на дялове в предприятия от страна на евреите;
• наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население;
• наложено е носенето на „давидовите значки“ за идентификация;
• наложен е полицейски час за евреите;
• евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни;
• определени са улици, по които е забранено да се движат евреи;
• по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.
Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации.
Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в Българска народна банка, в които към март 1943 година са натрупани 307 милиона лева. Първоначално титулярите на тези сметки могат да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците.
Разпродажбите на еврейска собственост, особено в окупираните територии, са съпътствани от масова корупция и директни кражби от страна на извършващите ги държавни служители.
Депортиране на евреите от новите територии
Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от Хитлеристкото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си - близо до големи градове и на железопътните връзки той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.
На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва споразумение с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.
Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъдат изпратени в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8560 евреи от „стара България“.
На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието: 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 кораба са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.
Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.
На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.
Опити за депортиране на евреи от старите територии
Близо девет хиляди души от „стара България“ са събрани в Пловдив, но те не са натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент.
В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството.
Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство.
Самото правителство спира депортирането и го отлага за по-късно. Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят. Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия Синод по това време.
Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти - през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. На цар Борис са предложени „План А“ (депортиране) и „План Б“ (изселване от София и използване на евреи в трудови лагери в България), като той се спира на втория. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо.
Протестите принуждават цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара България“. Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар. Известно е, че той, макар да подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от „стара България“.
Спорната роля на Борис ІІІ
Ролята на Борис ІІІ по еврейския въпрос е много оспорвана. Често е цитирано негово слово от 15.4.1943 г. пред Малкия съвет на Светия синод на БПЦ, в което той заявява, че духът на еврейството е пагубен за човечеството и колкото по-бързо човечеството се отърве от еврейското влияние, толкова по-бързо ще се засилят патриотизмът и националния дух. Сред бурни обществени дебати в Израел, там е премахната негова паметна плоча.
За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.
Антиеврейското законодателство в България е отменено официално по-късно — от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.
/По материали в интернет/
