Акад. Пламен Карталов е роден е на 15 септември 1948 г. Завършва Консерваторията в София и специализира оперна режисура в Германия. Поставя в Бразилия, Великобритания, Германия, Гърция, Египет, Италия, Малта, Македония, Полша, Словения, Румъния, САЩ, Швейцария, Япония. Още като студент създава в Благоевград първата ни камерна опера. Карталов се прочу и като двигател на фестивала „Опера на площада”. Правил е спектакли на открито - „Ивайло” и „Цар Калоян” на хълма Царевец във Велико Търново, „Аида”, „Княз Игор” и „Цар Калоян” на площад „Батенберг”. Създава фестивала “Опера на площада”. По-късно създава и летния фестивал „Опера в парка”.
Ето какво казва в интервю за в. "Монитор":
- Акад. Карталов, работите над оперния спектакъл „Залезът на боговете”. Свързвате ли го с днешния ден?
Не. Това е предстоящата ни премиера, последната част от Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунга”. Пазил съм се от политическото внушение не само в „Залезът на боговете”, но и в останалите спектакли. Не бих искал да профанизирам свещеното дело на Рихард Вагнер. Но наистина, драматургията му може да бъде болезнено актуална. „Пръстенът на нибелунга” е политическа парабола за разрушението на едно общество, за мрачен сблъсък и кървави борби между кланове. В първата част „Рейнско злато” например става дума за алчност, користолюбие и борба за могъщество и власт. За съжаление, Вагнеровите герои могат да бъдат и наши съвременници. Съвременният прочит на Вагнер би могъл да бъде и политически. Но аз предпочитам разсъждението на Ницще „За да придобие едно събитие величие, необходими са две условия – величие на духа на тези, които го осъществяват, и величие на духа на онези, които го преживяват”.
- Кои са героите на нашето време?
- Самите ние. Това, което става в момента по улиците, е плод на нещо, посадено много преди нас. Тези безредици, които окървавяват иначе спокойните улици на София, са алегория на едно историческо зло, на политическо време, в което българинът се люшка и не може да намери себе си.
- Какъв е вашият режисьорски поглед към актуалната ситуация и злоба на деня?
-Във всяка революция има дълбоко скрита задкулисна режисура. Всички сме убедени в това. Не може хората да тръгнат ей така. Манипулацията на един актьорлък е в умелата режисура.
- Как Софийската опера се справя с икономическата криза?
-Като неин директор не е редно аз да правя апология на огромния труд на Националната опера – всички тук работим много. Новата методика и система на организиране на бюджета на един съвременен театър е сред най-важните неща, които ни се случиха през последните години. Не е лесно, но финансирането, свързано с продажбата на билетите, е стимул за ясна самооценка как да се работи, какъв репертоар трябва да се изгражда. Да няма изкушения от еднодневки и хлъзгави заглавия, които евтино да привличат публика, а да се върви праволинейно с репертоарна политика, съизмерима със световната. До този момент не допуснахме кризата да влезе в театъра ни. Нашият оркестър дори получи абсолютно нови инструменти, с които в момента изпълнява музиката на Рихард Вагнер. Във времето на най-голяма криза ние решихме най-много да работим. Кризата ще си отиде, но ако сме я чакали да отмине, лежейки на острова на блажените, няма да има полет, няма да има развитие.
- Накратко, театралната реформа беше успешна за вас?
- Тя даде много добър старт. Ако има някакъв проблем, той е в нуждата от поощряване на най-работещите и на онези, които рискуват. Иначе остава уравниловката и няма значение дали поставяш Вагнер или репертоар на „Пайнер”. Много оркестри извън София се изкушават да канят „звезди”, които вкарват публика. Но тези „звезди” са продукт на медиите и рекламата, които правят кариерата на повечето изпълнители. А Софийската опера е символ на международния престиж на българската музикална култура през последните 70 години. Вярно е, че има известна криза по отношение на музикалното образование и стимулите за развитие. Липсата на мотивация в нашата страна ограбва, ощетява и деморализира, но в Софийската опера ние сме дали широк простор на много млади артисти да се развиват и вървят напред. Така е било винаги.
- Защо тук не пее Александрина Пендачанска?
- С Александрина сме разговаряли няколко пъти, дори исках да взема цяла постановка с нейно участие, говорихме и с театъра в Сен Гален, Швейцария, където тя много успешно изпълни „Саломе”. Но напасването на ангажиментите на нашите изпълнители, които работят в чужбина, е трудна работа. Наскоро ни гостува Красимира Стоянова.
- Какви са резултатите от турнето на трупата в Япония?
- За нашата „Тоска” се казаха такива хубави думи, които на мен като режисьор на този спектакъл не ми е удобно да кажа. И все пак, приятно е да чуеш „Това е най добрата „Тоска”, която е влизала в Япония”. Или че нашите „Рейнско злато” и „Зигфрид” са по-добри от европейски представления, които се играят паралелно.
От 2000 година насам сме имали пет турнета в Япония все с италиански опери „Турандот”, „Джоконда”, „Отело”, „Бал с маски”, „Бохеми”. Освен в Япония, гостувахме и на фестивала в Минск, където за първи път показахме и немски репертоар. Успехите ни дават самочувствие и криле да работим още по-активно. Извън отзивите в специализираните издания ни останаха хубави контакти. В Токио деляхме един хотел с Виенската опера. Засякохме се и с Мариинския театър, който пристигна, когато си заминавахме.
Колегите признават, че да се постави „Пръстенът на нибелунга” е велик подвиг. Когато гостувахме за Дните на българската духовност в Москва, директорът на Болшой театър ми каза: „Ние нямаме сили да посегнем към тази тетралогия”. С него постигнахме споразумение да гостуваме в Болшой театър през 2014/15 с български и италиански репертоар. Но целия „Пръстен на нибелунга” ще направим в Русия с наши и техни изпълнители. Това е голямо признание.
Когато посегнах към Вагнеровата тетралогия, имах амбицията да я направя изцяло с български певци. Някои от тях намерихме извън страната и съм много удовлетворен от резултата. Сигурен съм, че много рядко в света ще се намери състав, който да изпълни „Пръстенът на нибелунга” със собствени национални сили. Но ние успяхме.
- След толкова години мислите ли за провал?
Защо да не мисля? Да, мисля за провал, но не се боя от него. Човек не бива да се страхува. Избира един път и върви уверено напред. Ако се провали, става и пак продължава. Един провал е здравословен, той не означава крах, депресия. Който не рискува, приема посредствеността, остава на едно и също място, зацикля в развитието. Приема да остане в своята локва. А стремежът да вървиш напред е риск. И няма нищо страшно, че човек може и да катастрофира. Времето е такова, че трябва да се рискува, иначе се отпуска в баналната и лесна посредственост.
- Кога за последно си казахте „Това беше провал”?
Когато правя спектакли на открито и виждам, че приближава буря, която може всичко да измете и да не се проведе представлението. Да, човек не може да променя посоката на вятъра, но може да промени себе си.
