10 февруари, 23:11

Кирил Кавадарков: Стоянка Мутафова е простакела, в Народния театър я наричаха с една дума - "курва"

Унищожила е сума хора в театъра с мъжа си Нейчо и с Калоянчев
прочитания: 16649 | коментари: 34
София, България
В постановката "Убийството на Гонзаго" на сцената на Народния театър

Кирил Кавадарков е роден на 7 август 1943 г. в Монтана. Завършва ВИТИЗ през 1967 г. Работил е в театрите в Добрич, Варна, Пловдив и Пазарджик. От 1976 г. е в трупата на Народния театър "Иван Вазов". Снимал се е в 24 български филма, сред които „Йо-хо-хо”, „Търновската царица”, „Орисия” и много други. Носител е на „Аскеер 1993” за поддържаща мъжка роля. Кирил Кавадарков разби представата ни за интервю. Разговорът ни се превърна в един уникален спектакъл, в който невероятният български актьор ни разказваше за театъра, сцената, режисьорите и за живота си с изключителното си чувство за хумор.


- Не давате интервюта. Защо?
- Така е, не давам! Само на Исак Гозес съм давал интервю досега. Той е еврейче, но много сериозен човек, но крайно червен. Той е от тези червени, които са били в Израел, напуснали са и са се върнали в България, защото са комунисти. Обаче много свестен човек.

Имаше и едно момиче, на което започнах да давам интервю, но после й казах: “Остави това!” и прекъснах интервюто. Но тя го публикува, въпреки че аз й отказах. Това, обикновено, е подсъдно, обаче тя е много добронамерен и много нещастен човек. И аз не можах да й кажа нищо.

- Защо е нещастен човек?
- Тя е дъщеря на Младен Исаев. Майка й беше поетеса, в сянката на бащата, който беше с едни големи вежди – малко демоничен тип. При тях се случи нещо страшно. Когато умря бащата, запали им се апартаментът и изгоря с картините, с всичко. И

наследниците на Младен Исаев станаха просяци

Тя се ожени за едно много глупаво момче, от което нищо не става. Тя го издържа с такива интервюта. Аз предполагам, че майката, понеже беше лудичка, че тя е запалила апартамента. Искала е всичко да приключи. Тя се самоуби. Дъщерята на Младен Исаев сега пише стихове. Вижда се, че това не е истинско призвание на поетеса, но така е редно в тяхното семейство...

- А вие някога съжалявали ли сте, че сте избрали тази професия – на артиста?
- Когато ме тормози някой режисьор, си казвам: защо не станах един счетоводител? Да командвам режисьорите и да им казвам: “Толкова пари, край!”.

- А какво е мнението ви за Стоянка Мутафова?
- Стоянка Мутафова е много специално нещо. Тя е изключителна „простакела”, с много добро образование и от сой. И освен това, тя каза, че най-добрата й роля е на баба Гицка. А баба Гицка е една от тези роли, които още при влизането в НАТФИЗ трябва да играеш. Например, като басните – да се направиш на въшка, на кон, на магаре... Т.е., когато трябва да правиш бързо нещо – без мислене... Те това е баба Гицка! Тя може да бъде изиграна от всеки един добър артист. На Стефан Данаилов да му дадеш баба Гицка, ще има страшен успех. Това е безотказно нещо! Това не е нещо, с което можеш да се гордееш, че си го играл. Тъй че в нея няма критерий – да каже баба Гицка!

Тя, когато е била артистка в Народния театър, е била женена за сина на някакъв писател или за самия писател. Но преди това е била женена за един евреин, който е бил много богат. А разликата им е близо 40 години! В народния театър се говореше за нея само с една дума: курва. Ама няма друга дума. Това, че е курва, не е лошо за артистка. Може да бъде курва – това не е страшно. Но тя играе простакели. Никога не е изиграла фина жена – просто това не го може, тя не е такава.

Унищожила е сума хора в театъра с мъжа си Нейчо и с Калоянчев. Калоянчев, който е изключително талантлив човек, и когато направи скандал, той е изумително талантлив. Те изгониха Методи Андонов, отиде си така Боян Дановски от тях, всичко свястно си отиде, за да нямат началници, да владеят те. Тези тримата. Като, когато го кажеш това на Калоянчев, той се разплакваше:

“Верно ли бе, такъв ли бях, бе?!”... А като го кажеш на Стоянка, знаете ли какво вика: “Ей такава съм - пукай се, пукай се!”

Но главното е, че те бяха богат театър. Правиха по две постановки на година, които се гледаха с години. Което значи, че една нова артистка, когато дойде в театъра – талантлива като нея, тя получава роля веднъж на четири години. Което значи, че като получаваш само две роли, ти си вече в друга възраст, ти се изхабяваш просто от стоене на едно място. И това беше черна дупка. Това беше театър само за някои артисти, а останалите загиваха. Имаше една страхотна артистка – Жени Филипова. Тя не получаваше роли.

Взимаше ги само Стоянка Мутафова и си правеха постановките. Не беше само нейна вината – това беше политика на театъра - две постановки и си изкарват парите. Нещата просто механично не ставаха, от една страна, и от друга – просто непременно трябваше да вземат Стоянка, непременно! Кака трябва да се вземе и край – ще ни изяде, ако не я вземем. А тя имаше и много хубави неща, защото беше безпардонна „простакела”. Например Йордан Радичков разбра, че Григор Вачков излязъл при кандидатстването си във ВИТИЗ и успял да каже само началото на стихотворението си - „Родино” от Младен Исаев. Казал само „родино” и всички умрели от смях. Комисията го прекъснала: “Достатъчно, мини на другата тема, кажи си монолога”.

Приели го и комисията го извикала: “Виж, сега, моето момче, че ще станеш артист, ще станеш, обаче, ще ни обещаеш ли, че никога няма да рецитираш?”. И той обещал, че няма да рецитира. Това възхитило Радичков: “Ей и артист, дето му е забранено да рецитира!”. И той измисля стихотворение в „Суматоха” специално за Григор Вачков: „Тревогата стои зад ъгъла, а ний копаем твърдата земя, за да открием в сухото й дъно една сълза”... Стоянка Мутафова, този път в името на изкуството прекрасно, вика: „Как така, бе, Йордане, само за него стихотворение – и аз искам!”. „Ама аз не съм стихописец, аз съм белетрист” - започнал да се оправдава той. Не! Задължи го и той написа стихотворение за нея: „Аз съм жена на вечните времена! Прелъстявали са ме, но сме и прелъстевале!”. То е много дълго стихотворение, то е прекрасно и е част от монолога й, което благодарение на нея се е появило изобщо. Ако не беше така напориста, нямаше да го има. Защото все пак е артистка и целият й живот е на сцената, какво можеш да кажеш, все пак. Актриса, да й се поклониш!

Стоянка има чудовищна дъщеря, която за нищо не става

И тя е много наказана с това. Дъщеря й трябваше да бъде артистка, отиваше в театъра. Аз съм се забавлявал много, защото тя излиза на сцената с един подтекст: „Хм, ще ви играя!”, което е ужасно. Какво трябва да кажеш на това? Просто аз умирах от смях. И един ден си казва: „Не, ще бъда енергична!”. А стените на сцената са от платно, вратата е малко по-назад. Тя излиза на сцената и толкова се ядоса, че къса платното и излиза оттам по време на представлението. Значи, това изобщо за нищо не става! Това е странно същество. Страшно! Тя не знае къде се намира – сигурно е някаква неадекватност.

Когато дъщеря й отиде в Гърция да се жени, Стоянка беше страшно щастлива, че даже и мен ме черпи, макар че съм в друг театър. Изобщо, когото хване, го черпеше. Но гъркът много бързо разбрал, че това е страшно нещо и че се е оженил на сляпо. Такава тегоба има Стоянка, че просто каквото и да кажа за нея, това наказание, което има, е ужас. Интересното е, че тя си ги казва сама тези неща. Например, излязла по нощница за нещо в студа, тя живее в покрайнините, и вратата се затворила зад гърба й. Тя няма ключ в себе си и влезнала в колибката на кучето, защото е било студено и се гушнала с кучето да я топли. Ама не - това е сериозна работа, според мен. Само сериозен човек може да прави такива работи! (смее се) По нощница, в студа, да гушнеш кучето!? Как може въобще да се сетиш за такова нещо? Аз, например, ще отида някъде да потърся помощ, полиция, ще ми разбият прозореца...
Но да се гушнеш с кучето, това също е забележително! Ако го разкажеш на някой, че си го направил, може да си помисли, че си го измисляш и че това е част от някаква пиеса. Тя е такава, тя не е „обикновена” жена! Такъв е артистът. Сега, каквото и да говоря срещу нея, тя целия си живот е на сцената. И аз това не мога да го пренебрегна, защото тя е просто чудо на чудесата! И е спала в колибата на кучето! Да се навреш първо в колибата на кучето, това си е забележителна работа. Тя е голямата, великата Стояна! Какво да го правиш, сега, то чудо на чудесата. Ще ми спиш с кучето в колибата! Спяло й се е и за нея важното е, че й се спи, а не е важно да намери изход.

- Звучи като измислена история?
- Не, в това, че е вярно, въобще не се съмнявам, защото сама си го разказва. Луда жена си е. Има и съвсем други жени, друг тип артистки. Има едни артистки, които в България ги няма много. Те ходят като магьосници. Този тип артистки, просто режисьорите не разбират. Например, Мария Каварджикова е можела да отиде и нататък, но не е имало никога такова отношение към нея, да й се покаже пътят.

- Вие в момента играете в постановка, режисирана от Валентин Танев „Откачената фамилия”. Пиесата е по английски автор. Разбират ли българите английския хумор?
- Когато се изиграе както трябва, не само го разбират, но и умират от смях.

- Разкажете ни нещо повече за вашия герой.
- Аз съм си лудичък дядо, в някаква агресивна сенилност: забравя, спомня си и е агресивен – иска да оправи всички. И е много смешно. Общо взето, това, старостта, е голямо бедствие в семейството, но тук е взето от смешната му страна, както във вица: „Склерозата е най-хубавата болест: нищо не те боли и всеки миг научаваш нещо ново”...

Моят герой казва на сина си, чието име е Стенли: „Извинявай, не си прав, Цезар!”. А той му казва: “Името ми е Стенли”. А бащата отговаря: “Аз исках куче, но майка ти се заинати...”. Представлението е великолепно! Аз, когато бях студент, имаше доста луди, но те бяха с мании. И освен това, те кандидатстваха в театралния институт със стихотворението... „Лудият” на Петьофи! То беше страшно нещо! И поне по трима-четирима души на ден идваха с „Лудият” на Петьофи. Веднага се виждаше, че човекът е увреден и не може да бъде артист.

Сега страдат от други болести, свързани с потиснатостта. Затова и не кандидатстват. А тези, които са станали артисти, се отказват, защото, за да си артист, трябва да бъдеш болен от това. Знаете ли какво се случва напоследък и е много тъжно – обикновено такива хора се пропиват, затварят се в къщи, след това закачват си снимките от роли и участия по стените – правят си нещо като личен музей, взимат бутилка водка или нещо друго и я пият цяла нощ. Сами.

Това е краят

Те се отхвърлят от професията си, от всичко и загиват... Знам такива случаи, знам много такива случаи...

- Имате такива колеги?
- Те загинаха вече, те умряха... На пръв поглед може да кажете, че са пияници, алкохолици, но това не е така – това е вторичното, а първичното е психическа болест, която е сериозна...

- Вие от 2003 г. имате някакво “филмово мълчание”. Защо не се снимате вече във филми?
- Киното е нещо специално. Трябва да се разбираш с човека, който те е избрал. Или е фабрика за пари. Аз почти не се разбирам с тях. В България няма режисьори – това е силната слабост на българското театрално и кино изкуство. Случват се и такива неща – някой направи нещо много хубаво, след това се побърква... Сега режисьорите не се занимават с основните теми на народа, занимават се със себе си. Казват: „Аз правя Ботев”. А кой си ти?! Ами и твоят Ботев ще бъде като тебе – ей толкова малък! Това е бедствие! Това е голямото страдание на българския режисьор, и значи, че той не е за тази работа.

Когато бях 8-годишен, отидох в Двореца на пионерите и ме приеха двама души, моите първи учители – единият стана голям филмов режисьор, другият – голям телевизионен режисьор. Това са Асен Траянов и Зако Хеския. И при единия, и при другия съм участвал по веднъж, защото не мога да ги търпя като режисьори. Хеския е голям и сериозен режисьор и ми беше много приятен като човек.

Сега няма да ги обсъждам какво не харесвам в тях като принцип на работа, говоря за разни други недоразумения. В момента един от университетите – мисля, че беше Свободен български университет, пусна миналата година 28 кинорежисьори! Да не говорим за филми! Тези, които се занимават с кино, се занимават главно с просия – откъде да намерят пари. И когато стигнат до филма, те са изсмукани от тази просия... Но в България има една истина, която ще продължи да бъде вярна: София не е Холивуд. Тук няма и толкова богати хора. Тези, богатите, които могат да финансират един филм, всеки миг може да ги убият. Техните пари са много съмнителни: или са участвали в убийството на Луканов, или нещо друго... Първите много богати хора почти ги избиха.

- Казахте, че сте имали много срещи с Тодор Живков...
- Не само – той живееше на ъгъла на “Оборище” с Мара Малеева, докато беше шеф на Софийския комитет на партията. Дъщеричката му беше почти на моите години и си играехме заедно. Аз съм ходил у тях на гости тогава. Та, познавам го много отдавна. Той беше много свит по онова време. Никога не съм го чувал тогава да се смее така, както после, когато стана държавен глава. Не беше и толкова обаятелен, защото той, когато поиска да бъде обаятелен, го правеше без усилие. Беше обаятелен после, когато стана държавник и взе цялата власт – тогава прояви някои свои качества, които аз преди това не ги бях виждал.
Той идваше всяка година в Народния театър, гледаше представленията.

Имаше си един свой придворен шут – артистът Стефан Гецов

А именно той, Гецов, мен ме назначи в Народния театър, защото не търпеше артисти около себе си. Затова и взе артист отвънка, за да си прави ролята на Големанов. И Тодор Живков тогава дойде на премиерата. А аз съм се свил там и си мисля: „А-а-а, Тодор Живков да се срещне с мен – това е абсурд!”. А той ме намери в тълпата! Проби си път, за да се ръкува с мен. А там бяха и артистките, които танцуваха с него – то си беше една комедия. И винаги имаше една артистка, която е много умна и която дълго време се прави на такава... Тодор Живков се ръкува и поздравява всички, а тя закъснява с много време. Той лично ще я поздрави нея, а тя с това си издига авторитета.

- По принцип ли казвате, че има такива артистки, или имате конкретно някого предвид?
- Конкретна артистка имам предвид и тя си е още жива. Тя знаеше хватката. А хватката, както ми казаха други артисти, я е взела от една стара артистка – Ружа Делчева. Тя е правела така по времето на Вълко Червенков. Ружа беше изключителна жена и беше рибарка. Ние много се обичахме с нея... Минаха ми през главата много артисти, понеже артистите си отиват – театърът е изкуство на своето време. Театралното изкуство не остава. Киното остава – но се вижда, че повечето филми не могат да се гледат след време – изглеждат глупави.

- Вие сте се снимали в 22 филма...
- О, аз не ги и помня всичките! Помня тези със Зако Хеския – „Йо-хо-хо”, който е един великолепен филм. Но не ги помня филмите си, защото те са незначителни като намерения. Първият ми филм, в който съм участвал с дребна роля, може би съм имал реплика в него, беше с разобличителна сила – осъждаше се шефа на ТКЗС-то. Направили са му критика на режисьора, който е автор и на сценария – написал го е по действителен случай. След това той прави точно обратното – той е героят, той е шефът на ТКЗС, той е всичко…

- Променя сценария ли?
- Променя го, ама става боклук. И въпреки това той го засне. И аз участвах в това.

- И все пак имаше много добри артисти.
- Да, имаше, вече ги няма - артисти, които изживяват всичко, което трябва да направят – ако играе вестител, той тича из целия театър, за да е задъхан, а като стигне до сцената, обикновено си забравя текста. Беше в Народния театър, в „Иван Шишман” със Стефан Гецов. Той се е качил на една кула, препасан с меч. И идва оня, вестителят: „Царю, царю...” – пада на колене и си забравя коя дума трябва да каже след това. А трябваше да каже, че идват трима души с турски дрехи. Обаче го забравя това. Стефан Гецов, без да си движи много, много устата, му казва: „Кажи нещо, бе! Трябва да продължим, бе... Кажи нещо, бе!”. И оня изведнъж изревава, толкова се е шашнал, толкова се е притеснил и травматизирал:

„Четирима души на кон!”

А те са трима и са в турски дрехи, но не са на един кон. Защото това е ужасно нещо: четирима души на един кон!... Стефан Гецов се обърна настрани, опитвайки се да не се разсмее, и промърмори: „Край! Тука няма никакво спасение”. Имаше един артист от Военния театър, който трябваше всичко да изживее до такава степен, че ако играе нелегален, когото са го били, ходи с един каиш при работниците да го бият. Но те не са садисти хората и като го видят, всички бягат, покриват се. Казваше се Василев. Много смешно нещо. Това е някаква натуралистична и абсолютно вредна позиция. Тя не е театрална. Не може да бъдеш истински, защото ще убиеш някого, ще убиеш и себе си... Ти трябва да го играеш, а не да те пребият от бой наистина.

- Имате сигурно безброй такива истории?
- Имам. Но те са клинични случаи. Имаше един артист, болен от тахикардия. Лекарите му бяха казали да не се вълнува от нищо. А на артиста работата му е да се вълнува - не само за лични неща, но и по роля. Този човек губеше свяст, забравяше реплики, и то по средата на думата. Трябваше да каже на едно представление: „А освен това уискито му е много кофти” - това е знак за осветлението да изгасне. А той казва: „Уискито му е много ко...” - и забравя думата по-нататък.

Един колега играеше Македонски в „Хъшове”, в една стара постановка, не в сегашната. Беше с мустаци, с гугла, с калпак, с кожен, зимен черен ямурлук, но с козината навън. Абе, юнак! Имаше такава реплика да каже: „Бях в Русчук, срещнах Левски, той ми каза: “Революцията наближава, господа!”. И на едно представление казва: „Бях в Русчук, срещнах Левски, той ми каза: “Революцията наближава, госпожа!” От което, естествено, всички хъшове се разбягват със смях, защото това не се търпи.

Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА и Милена ВАСИЛЕВА

ОЩЕ СКАНДАЛНИ ИНТЕРВЮТА ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ", КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 12 ФЕВРУАРИ
Добави в Facebook



34 коментара

Напиши коментар
покажи следващите 0 коментара