На 1 февруари 2003 г. космическата совалка „Колумбия” при навлизането си в атмосферата за кацане след своята 28-ма мисия се разпада на части, които като дъжд се изсипват над 6 американски щата. Всичките седем членове на екипажа загиват.
Разследващата комисия, ръководена от адмирала в оставка Харълд Джемън, излиза доклада си чак през август. Тя установява, че ключови служители на НАСА - от висшите инженери и експерти до самите ръководители на космическата агенция - са действали дълбоко погрешно през цялото време на полета и в първите седмици след катастрофата, когато дават официалните изявления. Разследващата комисия не посочва поименно виновните лица, като оставя тази деликатна задача на ръководството на НАСА.
Докладът на комисията педантично регистрира станалите събития и погрешните действия на стартовия екип.
На видеото с висока резолюция, получено през нощта след изстрелването, е забелязано на 82-та секунда след старта как част от порестата изолация на горивния резервоар се откъртва, удря лявото крило на совалката и го пробива. Подобни инциденти са се случвали и преди, но нито един от тях не е застрашил живота на астронавтите.
Чак на петия ден след инцидента ръководството на полета се събира на съвещание, за да обсъдят повредата и рисковете от нея. Това е последната възможност да се предприемат мерки за спасяването на екипажа. Точно такъв е изводът на експертите от комисията.
Като главен виновник за катастрофата се очертава ръководителят на мисията Линда Хем, защото именно тя заявява “Не мисля, че можем да направим нещо“ и по този начин формира мнение сред околните. В последния възможен ден да се предприемат спасителни мерки, Линда Хем не вижда нужда повредата да се проучи по-обстойно, да се поправи пукнатината в крилото, нито пък да се провежда спасителна акция за екипажа.
Размерът на повредата с лека ръка е омаловажаван. Но в поредицата от грешки, неправилни преценки и фатални решения тя не е била сама – заедно с нея е работил цял висококомпетентен екип.
На 1 февруари в 8:15 часа командирът Рик Хъзбанд изпълнява стандартна процедура по включване на намаляващите скоростта двигатели на „Колумбия”, за да навлязат в атмосферата.
В 8:44 минути совалката вече навлиза в най-горния слой на атмосферата. Височината е 62 км. Само след 4 минути контролнозаписващата апаратура регистрира показанията на сензор на лявото крило за повишаване на температурата.
Към 8:53 часа наблюдатели от Земята първи забелязват отломките. В 8:54 часа директорът на полета е информиран, че четири хидравлични сензора са с показания "извън скалата". Екипът по навлизането започва да обсъжда възникналата ситуация, но още нищо не предвещава опасната ситуация.
В 8:59 часа директорът на полета получава информация, че няма данни какво е налягането на гумите в лявата страна. Скоро след това телеметричната информация от совалката прекъсва.
В 9:00 часа идват съобщения, че орбиталният апарат се разпада. Но в залата, където контролират полета, все още не знаят нищо.
В 9:05 часа от резиденции в северен Тексас докладват за силен гръм, пушек и отломки. В 9:12 часа, след като чува, че совалката е започнала да се разпада, директорът на полета заповядва да заключат вратите, да пратят спасителните екипи и да започнат стандартна процедура в такива случаи. На никой не е позволено да влиза или напуска залата, а контролерите на полета е трябвало да запазят цялата информация от мисията за разследването.
Комисията на адмирал Джемън прецизно откроява серията от фатални стъпки и оценки, както и главните им автори от НАСА:
1. Шон О’Кийф - ръководител от НАСА, на 12 февруари обяснява, че ударът на отчупилото се парче в лявото крило е “еквивалентен на откъсване на парче стиропор от хладилен камион, който се движи пред вас на магистралата“. По-късно физикът Скот Хъбарт от комисията съобщава, че всъщност по-точното сравнение е с 35-килограмова торба цимент, запокитена срещу автомобил, който се движи със скорост 90 км/ч.
2. Генерал-майор Майкъл Костелик, заместник-ръководител на НАСА, съобщава на 5 февруари за дребен отломък, което не е прецедент, нещо “обичайно“ в историята на космическите полети със совалки.
3. Военни камери са можели да направят много полезни снимки на повредата, но по време на полета директорът на програмата “Космически совалки“ Роналд Дитмор съвсем не е мислил така. Той сам заяви на 1 февруари, че използването на камери на ЦРУ нямало да бъде ефективно за поставяне на по-точна диагноза на ситуацията.
4. Дитмор и Костелик независимо един от друг в официални изявления от 5 февруари уверяват журналистите, че екипажът е бил наясно с проблемите. Пет месеца по-късно бе установено, че едва на 8-ия ден от мисията на астронавтите е съобщено за стартовия инцидент с и-майл, в който дори имало изречение, че произшествието е толкова дребно, “че дори не си струва да се споменава“. Космонавтите са уведомени само за да са в час, в случай че журналистите после ги разпитват.
5. На 7 февруари Дитмор заявява, че в НАСА са действали адекватно, че са повикали точните експерти, че са били наясно какво се случва, какви са щетите и какви рисковете. Точно това официално твърдение на НАСА възнамерява да оспори комисията с окончателния си доклад.
Дъглас Ошероф, Нобелов лауреат по физика и член на комисията, е доста по-рязък: “Взети са няколко изключително погрешни и изключително неадекватни решения. Искрено се надявам, че хората, които са ги взели, ще си загубят работата!“
Според разследването главната причина, довела до катастрофата, е следната: НАСА е имала технически проблем със совалките, който се е появявал периодично, но е бил пренебрегван, защото не е предизвиквал инциденти до този момент. Липсвала е адекватна комуникация между младите кадри в агенцията и управленското звено. И накрая, който е изразявал някаква угриженост и опасения, не ги е защитавал докрай, защото е смятал, че не разполага с достатъчно солидни доказателства, и се е страхувал, че мениджърите няма да харесат неговата мнителност.
Подобно мнение има основания: на 28 януари 1986 г., само 75 секунди след старта, совалката “Чалънджър“ експлодира и се пръска на парчета. Седемчленният екипаж загива. Президентската комисия установява, че техническият дефект се крие в един зле конструиран пръстеновиден предпазител върху главната ракетна дюза на двигателя, чиято задача е да не допуска сблъскване на корпуса с отломки, откъсващи се от резервоара.
След шест месеца разследване комисията на Джемън стигна буквално до същите изводи. “Между двете катастрофи има повече прилики, отколкото разлики!” - казва Джон Лоджсдън от комисията, експерт по космонавтика от университета “Джордж Вашингтон“. Тогава НАСА е предупредена да не пуска совалки, които дефектират, но е взето решение за продължаване на програмата. В агенцията имало хора, които се опитали да поставят проблемите и са се натъкнали на съпротива, като в края на подготовката на мисията просто са се предали.“
“20 години в НАСА са живели с убеждението, че отломките не могат да причинят катастрофа - казва и Ошероф. - Парчетата, които се откъсват при полета, винаги се появяват в списъка на рисковите фактори, но този дефект се е възприемал като редовен и нормален. Царял е странен оптимизъм, базиран на минали успехи.“ Лоджсдън дори посочва, че никой не се вслушал навремето в предупреждението на изследователския център на НАСА, че “Чалънджър“ може да катастрофира.
Нещо още по-важно - нито Хем, нито Дитмор, нито дори Брайън О’Конър - шефът на службата за сигурност в НАСА, не са и помисляли, че американските разузнавателни сателити биха могли да огледат щателно повредата в лявото крило. Линда Хем взема фаталното решение да не използва техния потенциал или от некомпетентност и неразбиране, или от нежелание да промени траекторията на полета, за да улесни събирането на снимков материал, отчасти и защото е била убедена, че опит за ремонт в открития Космос е невъзможен.
Напълно възможно е било обаче 7-членният екипаж да бъде спасен.
/По материали в интернет/
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
