Кольо Панамски е легендарен фоторепортер, чието име заема важно място в историята на българската фотожурналистика. Животът му е преминал във в. „Народна младеж” – работи там цели 36 години, до пенсионирането си.
Пред репортер на „ШОУ” Кольо Панамски сподели за срещите си с Тодор Живков, за приятелството с Иван Славков, за проблемите с партията и за единствената си непубликувана снимка.
- Снимали сте емблематични хора и места, включително исторически срещи и събития от времето на режима – дайте ми примери!
- Много хора съм снимал... Станислав Стратиев, Николай Хайтов, Евгени Минчев, Ралица Василева, Бисер Киров – на един младежки фестивал в Куба, Гагарин през 1962 г., много... Бил съм на гости у Хайтов, веднъж, когато трябваше да го снимам. Черпил ме е, било е весело, а снимките се получиха много хубаво.
- Снимали сте и официалните срещи на Тодор Живков! Той лично ли ви даде разрешение?
- Аз за Тодор Живков не мога да кажа лоши работи. Даже си спомням, че още в началото, като ме видеше, веднага казваше „Здрасти”, питаше как съм. Знаеше ни по име, това правеше впечатление. Държеше се приятелски. Но съм си имал проблеми с охраната на Тодор Живков. Един път така ме сръгаха в ребрата, викаха „Назад, назад!”, че ми идваше буквално да хвана светкавицата и... по главата. Имаше моменти, в които бяха много строги, въпреки че ни познаваха, блъскаха фоторепортерите, гонеха ги. Но това оставаше далеч от погледа на Тодор Живков. Иначе сигурно нямаше да го допусне. Имах един приятел – Алтънката, с когото снимахме. Беше фотографът на Живков!
- Кой е Алтънката? Питам ви, защото аз знам за човек със същото име, който през 1974 г. взема апартамента на убитата от ДС писателка Яна Язова на ул. „Раковски” 161. Ако е вярно информацията, днес в него живее бившата му съпруга.
- Честно да ви кажа, не му знам историята на Алтънката. Чувал съм и друг път за това, но не мога да ви кажа. Завършили сме само фотографското училище, после той отиде при охраната на Тодор Живков. Това знам, нищо повече. За Яна Язова не знам, никога не съм се разправял с политика. Гледал съм само да си върша качествено работата.
- А защо се е налагало да „изрязвате” Тодор Живков?
- По времето, когато аз бях фотограф, Първия в държавата беше още Червенков (Вълко Червенков - бел. ред), преди Живков.
Живков сме изрязвали насам-натам, защото той беше по-нисичък от предишния, Червенков, и трябваше да го вдигнем, да бъдат на ниво поне… Абе, тежка работа беше, художник имаше, правят, ретушират… А някой път трябваше да снимаме от страната на Тодор Живков, пък той, когато е на преден план, от визуална гледна точка изглежда по-едър. Всякакви хватки прилагахме.
Понякога се налагаше да добавяме и липсващи хора на трибуната на Мавзолея,
ако е имало такова нареждане. Казват ти, изпълняваш, това е. Имали сме и грешки от типа – един човек да излезе два пъти на снимката след монтажа (смее се). Нескромно ще прозвучи, но някога наричаха моите снимки образци за изисквания.
- Доколкото знам, в цялата си кариера имате само една непубликувана снимка – каква е тя?
- Снимката беше на циганин, който развежда танцуваща мечка на плажа, а между двамата се вижда туристка по монокини. Не пуснаха снимката, защото все пак гола жена... не беше прилично. Но ето днес, да сложиш облечена жена във вестника, е по-рядко, отколкото обратното (смее се). И да ви кажа честно, на мъжете им омръзна да гледат все това.
- Имали ли сте проблеми с партията? И защо баща ви е бил обявен за „враг на народа”?
- Проблеми с партията съм имал само веднъж – в началото на кариерата си като фоторепортер. Пратиха ме командировка в Ломско, където трябваше да снимам т. нар. снегозадържане. Бях инструктиран да снимам комсомолците в процес на работа. От Комсомола направиха инсценировка как се работи на полето за снегозадържането. Аз снимах. За да е по-разнообразен репортажът обаче, вечерта ми доведоха няколко момчета и момичета, които да потанцуват. На следващия ден партийният секретар ме извика да снимам нещо, а аз отказвах под претекст, че са ми казали да снимам само комсомолци. Върнах се в София и репортажът излезе във вестника. След няколко дни обаче се получи писмо „отгоре” със забележката, че съм отказал да снимам партийците, защото комсомолците всъщност не били работили на полето, а танцьорите били… войници в отпуска. Писмото завършва с последно предупреждение за уволнение от редакцията. Сменил съм 12 главни редактори (смее се).
- А защо изхвърлихте на боклука 30-годишна история, целия си фотоархив?
- Така се случиха събитията за мое огромно съжаление. Ние бяхме на 2-ия и 3-ия етаж на Полиграфическия комбинат. Времето се смени, дойдоха нови хора и се наложи да си тръгнем. Аз взех много от своята работа – негативи, класьори... но нямах място да побера в дома си всичко. Те останаха временно в редакцията на вестник „Пари”, където работех известно време, преди да се пенсионирам. Но когато редакцията се премести в нова сграда, вече нямаше къде да се държат, никой не прояви интерес да ги съхрани – нито библиотеки, нито музеи или периодични издания. Напълних един контейнер с тях и... сърцето ме заболя, когато мина машината на боклукчиите и ми изсипаха всичките филми, целия труд.
Краката ми се подкосиха!
- Синът и внуците ви живеят в Канада. С какво се занимават там, май никой от тях не се е изкушил от фотографската професия?
- В Канада са, добре са, от години са там – от 1990 г. Синът ми Тодор иначе е завършил английска филология, жена му също. Но е факт, че никой не се изкуши от фотографската професия. Но за тях съм спокоен, там те са добре – тук виждате (показва ми витрината в апартамента си, отрупана със снимки на децата му - б. а.) колко снимки съм сложил на сина ми. Като го няма тук, си говоря със снимките. Спомням си нещо интересно сега – когато са приели сина ми да учи английска филология, аз бях в командировка в Куба. Съобщиха ми по телефона добрата новина. Като ми казаха, че е влязал с английска филология, с Иван Славков така се напихме от радост (смее се). С него се познавахме добре, невероятен човек! Тогава той работеше в „Работническо дело”.
- Сигурно много ви е натъжила смъртта на Иван Славков?
- Вярно е. С него винаги сме се разбирали. Били сме на почивната станция на БНТ – в Родопите. Тогава той дори я откри, беше една хубава нова сграда. Засякохме се случайно и той веднага вика: „Панамец, ела тук, да пием”, а
Батето много пиеше, но и много носеше на алкохол.
Вечерта имаше една сватба – оператор от БНТ и негова колежка се женеха. Тогава за първи път в България видях телевизор. Имаше много, много пиене, много ядене, от уиски нагоре, страшна работа (смее се). Помня, че на сватбата тогава беше и синът на Иван Славков – Тодор. В един момент той го поглежда и казва с усмивка, беше пийнал вече доста: „Той за нищо не става”. После аз си тръгнах, че на другия ден трябваше рано да снимам. Измъкнах се от сватбата, че иначе Иван нямаше да иска да ме пусне. После разбрах, че след това като се понапил още, взел един пистолет и искал да стреля – ей така, за веселбата. Но не навън, а вътре – ресторанта. Спрели го, разбира се. Но оттогава съм запомнил от него следната реплика. Всички казват: „Всеки си носи кръста”, а Иван казваше: „Аз си нося тъста на кръста”.
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
